Доминик Бартелеми
Рицарството (73) (От антична Германия до Франция през XII век)

Мечът, поет от олтара

Ако през XII в. идеите на Джон от Солсбъри за армията действително бяха приложени на практика, особено за един елит, набиран измежду трудовите прослойки на обществото и организиран подобно на нашия Чуждестранен легион,^[1] тогава би могло да се говори за истинска военна промяна. Това би довело до известни изменения в самото общество, макар като цяло подобни административни мерки биха се оказали далеч по-малко субверсивни, отколкото масовата мобилизация в наше време и отколкото претендират модерните митове за социалния възход на селянина, извършил подвиг като „импровизиран“ воин. Тъкмо на него Джон от Солсбъри няма никакво доверие.^[2]

Ала така или иначе страниците, посветени на подбора (delectus), оказват далеч по-малко влияние, отколкото тези, в които се говори за клетвата и подчинението, които всеки войник дължи на Църквата по силата на самата си служба. Това подчинение е в пълно съгласие със схващането на този приближен до Томас Бекет духовник за отношенията между Църквата и държавата, според което Църквата оказва подкрепа на държавата, но в същото време ограничава обсега на нейните правомощия. Това негово схващане показва до каква степен той, както и неговите читатели духовници вземат присърце интересите на Църквата. У всеки от тях, както и у самия него дреме епископ. Ето защо Сидни Пейнтър съвсем уместно отбелязва, че влиянието му в краткосрочна и дългосрочна перспектива е свързано с изтъкваната и преди всичко разработена от него идея за едно християнско рицарство. И ако по повод Повест за Граала рицарството бива определяно като висш орден, учреден от Всевишния, то това се дължи в много по-голяма степен на Поликратикус, отколкото на кръстоносните походи.^[3]

Пренасяйки се духом в римската Античност, Джон от Солсбъри изоставя феодалната и сеньориалната страна на средновековното рицарство, което открай време бива определяно с твърде двусмисленото название militia. В случая той споменава за васалната вярност, но твърде дискретно и мимоходом. Цитира Фюлбер от Шартр относно задълженията към сеньора, но самият Фюлбер още към хилядната година се позовава на Цицерон, така че по този начин Поликратикус не придобива кой знае какъв франкски оттенък. Впрочем самият васалитет не въвежда непременно понятия като феод и сеньория. Военният получава единствено заплата (stipendium) и между воинската му длъжност и наследственото му владение, между правото му да раздава правосъдие и благородния му произход не съществува никаква връзка. По този начин militia се оказва освободена от излишна тежест и духовникът Джон има възможност да придаде окончателни очертания на нейната функция и дисциплина. Като ярък и безрезервен поддръжник на англо-нормандските крале, при които служи спорадично, той по никакъв начин не експлоатира тяхната роля на високопоставени посветители на рицари.

Той прославя Хенри Боклер като победител при Бремюл, но едва ли би изтъкнал посвещаването на Жофроа Плантагенет или на Галеран дьо Мьолан, което би превърнало техния бунт в проява на още по-черна неблагодарност. Подобен случай римското право определя като посегателство върху короната, а това за Джон от Солсбъри е напълно достатъчно. Неговият владетел следва римския образец и няма нищо общо с каквито и да било тънкости и с диренето на равновесие, присъщи на феодалните взаимоотношения.

Ала в същото време преклонението пред римския владетел, воин и магистрат, ни най-малко не означава отричане от християнството. Той нито за момент не забравя за Бога и неизменно го поставя над всякакви държавни съображения. Не се отказва и от църковната собственост, която го храни. Нека напомним, че интересът на англо-нормандските духовници към „римската дисциплина“ първоначално е тясно свързан с наложената забрана върху грабежите на техните имоти. Според мен тази грижа неизменно присъства в онези части от съчинението на Джон от Солсбъри, които се отличават с най-голяма актуалност, а именно когато говори за полагането на меча върху олтара и поемането му оттам.

Според него това е задължителен ритуал за всеки воин, който полага клетва. По този начин последният се кълне в Бога и във величието на владетеля да изпълни всяка негова повеля. Така преклонението му пред владетеля е равно на преклонението му пред Бога и в книга VIII авторът изрично заявява, че владетелят е „образ и подобие“ Божие. „Всеки, който обича и служи вярно на оногова, който властва по воля Божия, служи на самия Бог.“^[4]

Вярно е, че още Каролингите обвързват верността към краля с верността към Бога, но в случая е налице и величието на принца и на държавата, а това предполага цял списък с възвишени и страховити задължения: воинът трябва да бъде готов, ако се наложи, да приеме смъртта в името на res publica. Впрочем, като наказва дезертьорството, законът на кралската власт е напълно достатъчен да наложи подобна жертва.^[5] Най-сетне, в замяна на тази клетва римляните препасват този, който я е положил, с „презрамник“ (или „пояс“, cingulum militiae), предоставяйки му съответните привилегии.^[6] Впоследствие те могат да подложат на унижение и да лишат от оръжие воините, които са се разбунтували или са се опозорили чрез тежко поражение, без да изключват възможността по-късно да ги реабилитират, ако последните проявят забележителна доблест.^[7] Нима не е добър римският принцип да се боиш повече от своя военачалник в случай на неподчинение, отколкото от противника, с когото влизаш в сражение?

Ала с утвърждаването на подобна държава възниква опасност преклонението пред Бога и пред Църквата да остане на заден план и макар Джон от Солсбъри да не споменава изрично това, налице е възможност, макар и потенциална, владетелят да поведе войските си срещу Църквата. В кралството по каролингски образец, с неговите преплетени връзки на подчинение между сеньорите, подобна опасност е доста по-малка, но става по-осезаема след григорианската реформа, в резултат от която светската и духовната власт се гледат изпод вежди и стремежът „рицарството“ да бъде превърнато във войска (militia) може да доведе до това, то да стане по-малко християнско отпреди.

На читателя става ясно, че именно такива са опасенията на Джон от Солсбъри (и на Църквата към 1220 г.), предвид усилията, който той полага чрез множество повторения да покаже, че клетвата към държавата и към владетеля предполага ипсо факто върховенство на Бога и почит към него, както и да представи светотатството (първоначално езическо, а по-късно християнско) през римската Античност като основателна причина за лишаване от cingulum.^[8] Да се опълчиш срещу държавата, противопоставяйки се с оръжие на другата (невъоръжена) войска, за един военен означава да тръгне срещу собствения си дълг. Ала най-лошо от всичко е да се всява смут в Църквата чрез светотатство и дори владетелят да не накаже с меч смутителя, то той непременно ще бъде наказан от меча на Всевишния.

Всеки път, когато засегне въпроса за оскърблението към Църквата, Джон от Солсбъри забравя за момент позоваването на римляните и пред него застава рицарството от XII в. Оказва се, че не е достатъчно да се разсъждава върху осъщественото от Късната империя насетне сближаване между неположилия клетва войник и неръкоположения свещеник, като положението и на двамата е незаконно. Преминавайки към утвърдителност, той прави връзка между дисциплината на духовенството с тази на въоръжената войска. Ала съществува ли осезаем белег, по силата на който да може да се твърди, че последната е подчинена на Бога? Духовниците биват ръкополагани от епископите. Те проповядват своето верую чрез писмото, което няма еквивалент при „въоръжената войска“. Както знаем, посвещаването в рицарство е преди всичко феодална и куртоазна церемония, при която благославянето на оръжието е допълващ, дори дублиращ обред. Във всеки случай то се явява незадължително действие. Въпреки това то очевидно продължава да се изпълнява често, поради което Джон от Солсбъри посочва като епилог на посвещаването полагането от бъдещия рицар на меча върху олтара, „откъдето“ той след това го поема. „Постепенно се утвърждава тържественият обичай получилият рицарски пояс да полага меча върху църковния олтар. Самият той застава пред олтара и полага клетва пред Бога да посвети бъдещата си служба на Него.“^[9] В същото време тази клетва не придобива словесна форма. Как е възможно това? За момента Джон от Солсбъри не казва нищо по въпроса, като твърди, че не може да се иска „скедула“ от неграмотни и че очевидно мечът е „скедулата“ на рицаря. Именно той е гаранция, че неговият притежател ще стори много добро за Църквата и няма да предприеме нищо против нея, като ще се задоволи със своята заплата, както повелява Евангелието (Лука, III, 14).^[10] Има ли някой, комуто да не е известна мисията на „ръкоположената войска“? Малко по-горе Джон изрично я назовава посредством класически изрази: да закриля Църквата, да се бори срещу предателството, да почита духовенството, да облекчава участта на бедните, страдащи от неправди, да пази мира в страната. А техните братя рицарите, Христови воини, трябва да проливат кръвта си и да дадат живота си, ако е необходимо. С тази си саможертва за общото благо, а не поради суета, те си спечелват място в Царството небесно.

Все пак не би било зле те да произнесат на висок глас подобна клетва, защото малко по-нататък Джон от Солсбъри ненадейно се отдалечава от писмените първоизточници и дава израз на своето огорчение. Според него, като последовател на григорианството, смутителите на Църквата трябва да получат възмездие не чрез чудеса, а от самия владетел. „Мнозина открито говорят за престъпленията си. Полагайки рицарския си пояс върху олтара, за да получат посвещаване, те не крият своето намерение да поведат война срещу самия олтар и срещу Божиите служители, а и срещу самия Бог, когото славим от това свято място. Ето защо за мен те се посвещават по-скоро на злото, а не встъпват в редовете на едно законно войнство.“^[11] В случая словата на тази диатриба са познати, нова е сцената на светотатството, появила се като че изневиделица, някак случайно в края на тази глава от Поликратикус, където често се смесват поучения и вълнения. Дали наистина посвещаваните през XII в. произнасят подобни богохулства? Дали рицарят, който ги посвещава, сам дава пример за подобна грубост, според описанието в Гарен льо Лорен? И така ли се встъпва в един орден, призван да изпълнява висока християнска мисия? На всичко отгоре присъстващите приемат това и никой от рицарите, които вземат участие в церемонията, не се надига, за да отнеме начаса оръжието от ръцете на младия смутител! А и сам владетелят не казва нищо! Каква откровеност от страна на автора, ако всичко това действително е вярно, ако в случая не става дума за стигащо до гротеска преувеличение!

Аз лично смятам, че нещата наистина стоят по този начин и че в случая става въпрос за млади рицари, наследници на сеньории, за които посвещаването означава, че те вече придобиват правото да се борят за наследство, нерядко с пълно основание. На това място в Поликратикус войската (militia) престава да бъде фикция по римски образец и отново се превръща в рицарство, съставено от сеньори (които трябва да бъдат обуздани).

Ала същото това рицарство през XII в. живее със съзнанието за своята същност, стреми се към универсалност и приема ритуали, обичаи и символи, чието утвърждаване разгледахме в предишните глави. Възприемайки рицарството като „орден“, Джон от Солсбъри просто изважда на преден план каролингската теза (в Англия Алфредова теза)^[12] за трите съсловия, като й придава нова актуалност. Дали в опита си да държи изкъсо рицарството той в действителност не го насърчава? След него други моралисти като Етиен дьо Фужер и Пиер дьо Блоа също се възмущават от начина, по който посветените използват меча, след като са го поели от олтара; никой от тях не предлага премахването на този двусмислен и в крайна сметка опасен ритуал. Макар в действителност да не е организирана в братство, в притежаващ собствена структура орден, към 1200 г. класата на рицарите е на път да осъзнае себе си именно като своего рода орден. За рицарите подобна мисъл, подобна фикция е твърде ласкателна и те се възползват, дори злоупотребяват с нея, докато пълнят главите си с химерите за светия Граал.

Идеите на Джон от Солсбъри съпътстват и подпомагат утвърждаването на модерната държава, опираща се върху римското право до такава степен, че нанася смъртоносна рана най-напред на определени доводи в полза на аристократичната свобода, която още от антична Германия е същностна черта на всяко рицарство, достойно да се нарече такова. Същевременно това рицарство приема върховенството на Бога и по този начин придобива по-класически облик. Подобно развитие заслужава да бъде подложено на по-обстойно осмисляне. Ако от този момент нататък идеите на духовниците относно войнството (militia) придобиват етатичен оттенък, както това прави в едно свое съчинение Ален дьо Лил,^[13] на практика орденът на рицарите си остава сеньориален по своята същност и в повечето случаи съхранява своите юридически и военни компетенции. Ален дьо Лил е парижки книжовник, който през 1184 г. пише своето Изкуство на проповедта, насочена към различни социални групи. В крайна сметка той не проявява прекомерна строгост към рицарите, като им предписва да се задоволяват със своите доходи, да не вършат насилия и грабежи, „но да бъдат защитници на родината и закрилници на сираците и вдовиците“ по примера на своя владетел. „И така, нека те носят светските оръжия, но бидейки защитени вътрешно с бронята на вярата.“ След това Ален дьо Лил прави сравнение между материалния и духовния рицар.^[14] Малко преди 1230 г. се появява Ланселот в проза, където подобни напътствия дава Дамата от езерото. В известен смисъл подобен списък от задължения и опитът да бъде превърнато рицарството в „орден“, основан на ценност, различна от вродената чест, влизат едва ли не в противоречие с аристократичната свобода. Ала сравнително приемливият начин, по който след Джон от Солсбъри Църквата обвързва рицарството пряко с Бога, осигурява все пак на последното известна автономия по отношение на владетеля. Самият духовник Джон отбягва налагането на сляпо подчинение. Той преутвърждава моралния закон, който подкрепя рицарите и ги брани срещу всяка форма на деспотизъм. Бог пък не им позволява да се превърнат в обикновена войска.

Същевременно към 1200 г. Бог все по-често бива призоваван да бъде опора на краля и на рицарите закрилници на християнството. Свидетелство за това са Историята на Филип Огюст от Ригор и литургичните допълнения към церемонията по посвещаване в рицарство (или към свързаните с него ритуали). От този момент нататък не са редки случаите, когато за образец служат едновременно Роланд, Ланселот и римската дисциплина, като по този начин в понятието рицарство се влагат противоречиви черти и цял един сбор от ласкателни фикции.