Доминик Бартелеми
Рицарството (15) (От антична Германия до Франция през XII век)

Поемата на Ермолд Черни

Вярно е, че Кралските анали този път не споменават нищо за него. В тях става дума само за сарацинския вожд Зата или Задун, който през лятото на 797 г. полага клетва за вярност пред Карл Велики в Аахен. Твърде скоро обаче нещата се променят, защото след двегодишна обсада, през 801 г. Барселона е превзета и Задун е докаран в Аахен, този път като пленник, към когото Карл Велики проявява милост и го осъжда само на „изгнание“.^[1] Епизодът с Барселона заема в Кралските анали само два реда, докато Ермолд Черни му отделя широко място. Може ли да се смята, че той се отдава на въображението си? Неговата Поема напомня епопея, без характерните за нея преувеличения, а по-скоро е изпълнена с верноподанически патос. В нея присъства суровата реалност на каролингската война с неизбежните на места разкрасявания и подчертавания на отделни нейни страни. Авторът придава стил на повествованието, но не добавя измислени епизоди, като се придържа стриктно към последователността на съвременните за него исторически събития. Именно поради това той няма възможност да гради интригата по свое усмотрение, нито да придава допълнителен драматизъм, за да достигне до описание на някакъв изключителен героизъм или до разкриване на значими и стойностни конфликти.

Във всеки случай картината, която рисува, има за цел да се хареса в двора на Людовик Благочестиви и отразява известни социологически ориентири. Ермолд Черни не споменава за посвещаването на Людовик чрез меч, осъществено без съмнение от баща му през 794 г. и отбелязано от единствения биограф на Людовик Благочестиви (наречен Астроном). Крал Людовик дели почестите с херцог Вилхелм, чието име е сред най-известните герои на феодалната епопея от Нимската талига до Монашеството на Гийом в Желон, където вече напълно засенчва бездейния и неблагодарен крал.

В Поемата на Ермолд войната намира същото оправдание, както и в Кралските анали. Людовик гледа как франкската земя е опустошавана от маврите и дири съвет от най-знатните в своето кралство. Той не може да им наложи волята си и трябва те сами да се съгласят да му помогнат. Ето че отново се проявява германското му потекло, след като е принуден най-напред да убеждава, а след това да се сражава редом с всички. В действителност отношенията му с графовете отразяват по-скоро положението през двадесетте години на IX в., повлияни от модела на безусловното съгласие с всичко, което прави императорът.

В Поемата на Ермолд херцозите са на различно мнение. Гасконецът Луп Санций се противопоставя на войнствената решителност на Вилхелм, който заявява на краля онова, което се очаква от него, и предлага да оглави похода.^[2] По този начин той се проявява като верен васал и може да очаква съответната награда. Спорът обаче не се разгорещява, тъй като в творбата преобладават меките тоналности, за разлика от разпалените строфи и противоречия в епическите песни. Луп Санций не извършва предателство и дебатът не прераства във вендета.

По време на похода от 801 г. не се стига до решително сражение: съгласно установения сценарий маврите се затварят зад стените на града в очакване да пристигне на помощ войската от Кордова, която обаче така и не идва. Те разчитат освен това на недостатъчното осигуряване при обсадителите, тъй като всички припаси в областта предварително са прибрани. Враговете не се сражават лице в лице с мечове, а се опитват да пронижат взаимно от разстояние с копия. И тъкмо там започва типичната за Ермолд стилизация. Противниците имат достатъчно време да се видят, да разговарят и сякаш всички погледи са насочени към някои бойци. Онзи, който нанесе сполучлив удар, довел до тежка рана или смърт, е назован, също както и неговата жертва. По този начин между франки и маври се установява взаимно познанство. Пред стените на Барселона се водят диалози, разменят се остри думи (на какъв език?): на сарказмите и иронията на маврите франките отвръщат с предизвикателства и подвизи. В същото време обаче лисват призиви за дуел, както между Бертоалд и Ландерик, или както това става по-късно, по време на кръстоносните походи. Задун напомня на своите с каква почит се ползват франките и какъв страх вдъхват у враговете си, но един от неговите сънародници на име Дурзас им се надсмива от високата кула: „О, непобедимо племе, нима се надяваш да съкрушиш с един удар стените, издигнати от римляните с хилядолетен труд? Бягайте оттук, яростни франки, махнете се от нашия взор!“^[3] Единственият отговор от страна на франките е стрела, която пронизва насмешливия език. „Наглецът рухна от високата стена и умирайки, опръска франките с поганската си кръв.“^[4] Франките надават възторжен вик до небесата и пращат в гроба още противници: „Вилхелм уби Хабирудар, а Лютхард — Уризон.“^[5] Общо сражение обаче така и не се завързва, тъй като маврите не смеят да приближат франкските редици. Можем да се обзаложим, че и самите франки не държат на това. Ето защо обсадата се проточва.

Тогава крал Людовик започва реч пред своите войници „според обичая“. Той полага клетва и дава обет да не вдига обсадата, докато Барселона не падне. От другата страна на крепостните стени някакъв мавър чува думите му и с подигравка му отвръща, че никога няма да влезе в града. Обсадените имат много повече провизии от обсадителите. В този момент се намесва Вилхелм, който заявява, че по-скоро ще изяде собствения си кон, отколкото да се откаже. Противникът е стъписан, защото знае колко цени франкът своя кон и каква символична сила има той за него.^[6] Именно тези думи според Ермолд всяват смут в редиците на маврите, които са объркани, и се налага Задун да ги насърчава с обещанието лично да се опита да пробие франкските линии, за да подири подкрепление в Кордова.

Опитът му се оказва неуспешен и той попада в плен. Людовик кара Вилхелм да го закара пред стените, за да убеди своите да се предадат, като в противен случай явно го очаква смърт. Задун обаче проявява дързост и докато произнася думите, които се очакват от него, прави условни знаци, за да ги опровергае. Вилхелм разбира това и го удря, без да се реши да го убие, защото неволно „изпитва възхищение към мавъра за неговата хитрост“.^[7] С други думи, въпреки възмущението си от хитростта, той й отдава дължимото и макар да разкървавява лицето на Задун, все пак щади живота на този противник, към когото изпитва известно уважение.

След този епизод остава синът на Карл Велики да нанесе решителния удар с удивителната сила на своята десница, която запраща копието срещу врага. Барселона се предава и Людовик изпраща верния Бигон да съобщи за победата на неговия баща в Аахен заедно с ценни трофеи в подкрепа на думите: „Щитове и брони, одежди и покрити с кожа шлемове, кон с разкошно покривало и златна юзда“^[8], както и пленения Задун (който повече не се появява). В разказа на Бигон все пак има известно преувеличение: Людовик е победил маврите „в сурова битка и сам се е сражавал с меч и щит в ръка“.^[9] Нека приемем, че той е извършил подобен подвиг пред стените на Барселона, но самият Ермолд Черни обръща внимание, че войските така и не влизат в близък бой. Във всеки случай най-знатният конен воин обира лаврите от името на всички…

Като цяло в тази война срещу неверниците не се наблюдава особен фанатизъм. Няма никаква намеса на представители на Църквата, на Бога, на светиите, които биха попречили на франките да покажат на какво са способни. Твърдението на Ермолд Черни за вродената войнственост на франките донякъде напомня Тацит, а сарацините с успех заемат мястото на жените като зрители… В същото време те са нещо повече: истински партньори, които, ако бяха християни (или поне предразположени към покръстване езичници), биха били напълно достойни за едно бъдещо приятелство.

Видяхме колко стъписани са сарацините от обета на Людовик^[10] да изяде своя кон, тоест да се лиши от онова, което му е най-скъпо! Те завиждат на франките за техните бойни коне и християните знаят това. Подобно доказателство откриваме в историята на Датус, за която се споменава, между другото, и в Поемата на Ермолд Черни. По всяка вероятност през 793 г. маврите „минават като вихър през областта Руерг и я подлагат на опустошение“, или по-скоро я плячкосват, като, между другото, ограбват дома на Датус и дори отвличат майка му. Тогава той „оседлава коня, взема оръжието и заедно със своите другари се втурва да ги преследва“. Ето че стигат до укрепление със стени от камък и дърво, където са се скрили маврите заедно с плячката и пленниците. Датус предприема щурм, по време на който един от маврите отправя към него подигравки: „Мъдри Датус, какво води теб и твоите другари пред нашите стени? Бъди така добър да ми съобщиш причината.“ Мавърът, естествено, много добре знае коя е тя, затова излиза с предложение: „Съгласен ли си на размяна? Ако ми дадеш твоя кон, на който влизаш в бой и който яздиш по време на тържествени шествия, ще ти върна твоята майка и цялото ти имущество. Ако ли не, майка ти ще умре пред очите ти.“^[11] Датус обаче отказва да се лиши от своя кон. Мавърът убива майка му пред неговите очи, като отрязва първо гърдите й, а след това главата. Датус трепери от ярост и отчаяние, че високите стени не му позволяват да отмъсти. Ето защо той се отказва от всичко и „взема най-силното оръжие“ — вярата, става отшелник в Конк, като полага основите на бъдещата „монашеска твърдина“, манастира, чието съществуване започва около 800 г.

Като се има предвид стойността на коня и неговото значение за общественото положение на собственика, в крайна сметка Датус би могъл да бъде оправдан. Що се отнася до маврите, те дирят преди всичко откуп и поради това прибягват да описаната по-горе жестокост. През 869 г. те искат сто хубави меча срещу освобождаването на Роланд, епископ на Арл. Горната случка, свързана с кон, замък и откуп, с приложеното насилие (или със своя прагматизъм) твърде много напомня феодалните времена, и то в областта Аквитания, където римският елит се съхранява чак до V в. и дори по-късно, въпреки натиска на баски, сарацини и франки, все още държи на своя произход. Определено в случая става дума за проява на онзи германски дух, който сякаш е останал далеч в миналото с Луерн, Битуит и Версенжеторикс. От този момент нататък обаче той се проявява с пълна сила чак до XII в. включително.

В превзетата през 801 г. Барселона положението остава сложно. В Кралските анали се отбелязва, че през 820 г. граф Беро, гот по произход, е обвинен в измяна към Людовик Благочестиви и в двубоя със своя обвинител е победен, осъден е за оскърбление на владетеля, а след това помилван.^[12] Този обичай се корени във времето на Меровингите, но в случая се уточнява, че двубоят се води на коне и че действително се е състоял, макар в един момент да е прекъснат. Това дава възможност на Ермолд Черни да опише подробно епизода. Обвинителят също е гот на име Санилон, а „според древния обичай“ франките решават, че двубой трябва да има. Начинът на неговото провеждане обаче е нов за тях, тъй като следва готски образец. Бихме предпочели Ермолд да уточни кое в действителност е новото: дали това, че сражаващите са на коне, или че хвърлят копия, преди да извадят мечовете? Във всеки случай конят позволява на Беро да избяга, а на неговия противник да го преследва, докато му нанесе удар с меча и го принуди да се признае за виновен. Посочени от император Людовик мъже (или „младежи“) се намесват и прекратяват боя, като спасяват Беро от смърт и го предават на волята (милостта) на Людовик. В крайна сметка Беро съхранява своя имот и дори не е подложен на публично опозоряване, което би могло да се дължи на обществения му статут, тъй като е приел двубоя и въпреки бягството той си остава граф. Очевидно в тази империя свличането надолу по социалната стълбица е толкова рядко явление, колкото и изкачването по нея!

Трябва да се каже също така, че воините благородници оформят един изключително затворен клуб. Нито за момент погледът на Ермолд не стига отвъд графовете както в този епизод, така и въобще, като храбрият Хозлус и суровият Датус, очевидно от по-скромно (но все пак знатно) потекло, са споменати само заради проявеното от тях мъжество и решителност, като след това първият от тях загива, а вторият става отшелник. За издигане на воин от „скромен“ произход, тоест който не принадлежи към висшата аристокрация, въобще не може да става дума. Положението е съвсем различно от разказаното в История аугуста за първия „войнишки император“ Максимин през III в.^[13] Ноткер Пелтека съобщава например, че Карл Велики отказва да допусне до сражение двама братя, опетнени с крепостничество, тъй като са незаконородени.^[14] Само в История на лангобардите на Павел Дякон, приятел на Карл Велики, се споменава за подвига на мъж от робското съсловие по време на двубой, който за награда бива освободен.^[15] Създава се впечатление, че в каролингския елит издигането на определени хора бива подлагано на обсъждане.

Съвсем в реда на нещата е, както това бива подчертано в Житие на свети Хермеланд, написано около 800 г., знатното потекло да върви редом със службата във войската (militia).^[16]

Впрочем в своята Поема Ермолд Черни позволява на воините-благородници да живеят, без да се напъват кой знае колко, почивайки върху пословичните лаври на своите предци-франки. В действителност след бойното кръщение по границите на империята на тях не им се налага да се излагат на опасност всеки Божи ден. В краен случай, съгласно официалната програма за мир и съгласие между християните, може да се стигне до отделни стълкновения с бретонците, доколкото те са лоши християни. Той съвсем уместно кара Людовик Благочестиви да прекрати двубоя между двамата готски благородници Беро и Санилон, преди някой от тях да загине. В същото време изтъква възможността за преговори и отлагане на военните действия срещу датчаните, които след присъединяването на Саксония през 800 г. стават северни съседи на империята. Нима не е възможно привличането към християнството да става с помощта на дарове, чрез оказване на помощ и добри маниери, а не чрез война? Така един от възловите епизоди в Поемата на Ермолд (песен IV) е посещението през 826 г. в двореца „Ингелхайм“ на датския крал Харолд, белязано от неговото покръстване, от организирания в негова чест лов, последван от пиршество. Още малко, и човек би казал, че от вродената свирепост на франките не е останало нищо!

С други думи, християнството легитимира и позволява възхвалата на мирните споразумения между воините, които напълно се вписват в традицията, но до този момент са били пренебрегвани от епоса. Така Поемата на Ермолд започва с описанието на подвизи и завършва с прослава не на героични битки, а на разкоша и мирния християнски дух, царящ в императорския дворец. Подвизите могат да се видят единствено по стенописите в двореца и параклиса, изобразяващи историята на предците. Липсват дори двубоите и турнирите, характерни по-късно за същинските рицарски времена. Поле за проява на смелост са ловните излети и пировете, по време на които действително се лее кръв (и то цели реки), но на убитите от франки и датчани елени и лопатари. Те дружно се отдават на клане на дивеч, особено на елени и глигани. По това време най-малкият син на Людовик е само четиригодишен: той е бъдещият Карл Плешиви. Възпитанието му е напълно подобаващо: той язди конче, размахва оръжия-играчки и иска да ловува по примера на своя баща и на по-големия си брат. Майка му обаче го спира и за утеха по-късно му довеждат един лопатар. Тогава той „грабва оръжия според ръста си и удря треперещото животно. От него се излъчва детска прелест“.^[17] Сцената действително е трогателна. От малкия Карл ще излезе истински християнски крал и воин, защото е разбрал какво се очаква от него!