Доминик Бартелеми
Рицарството (49) (От антична Германия до Франция през XII век)

Куртоазни игри и феодални стремления

Ламбер д’Ардр е изключително ценен хронист, защото той почти единствен през XII в.^[1] изследва проблемите на местно равнище приземено и поради това гледа на владетелските дворове и на турнирите от долу на горе. В известен смисъл неговата История се намира в противовес на съчинението на Жизлебер от Монс, здраво свързано с принцовете и висшите сфери на властта, като двете се допълват взаимно, предвид географската близост на Ено до Па-дьо-Кале. В своето съчинение Ламбер на редица места отбелязва, че зад рицарската куртоазия, игривото отношение към дамите в действителност се крият тлеещи конфликти и характерни за феодалните отношения задни мисли.

Посвещаванията в рицарство, извършвани от принцовете, подвизите (действителни или мними) по време на турнирите могат да бъдат използвани като доводи за непосредност, тоест за отказ от полагане на клетва за вярност пред когото и да било друг, освен пред местния владетел. Подобна тенденция е налице още през първия период на феодализма, пример за която е Хуго от Люзинян с прозвище „Хилиарха“.^[2] Още по-отчетливо тя се наблюдава у графовете на Гин и сеньорите на Ардр. Синовете на Арнул д’Ардр получават рицарска подготовка при двора на фландърския граф (преди или след трагедията от 1127 г.). В резултат от живота сред подобно отбрано общество те „стават горделиви“ и не желаят да изпълняват повече васалните си задължения към съседния на Гин граф, който при това е с една степен по-високопоставен.^[3] Започват да смятат себе си да равни на тези графове, първият от които, според Ламбер,^[4] навремето е бил посветен от графа на Фландрия. Те сякаш са главозамаяни от факта, че представители на висшето общество ги наричат „перове“ (равни) и „съратници по рицарство“ (commilitones)… Ала по това време (средата на XII в.) споровете за предимства и надмощие, изглежда, са нещо обичайно. В хрониката на Ламбер д’Ардр те са описани подробно и пределно ясно, що се отнася до графствата и сеньориите от цялата френскоезична покрайнина на Югозападна Фландрия. В низходящ ред следват графовете на Белон и на Гин, сеньорите на Ардр, на Енен и на Л’Еклюз. Става въпрос за различни степени или по-скоро за незначителни денивелации, които всеки се стреми да заличи в своя полза, като положи клетва пред колкото се може по-високопоставен господар. Сеньорите на Ардр се опитват да изпреварят графовете на Гин, полагайки клетва пред графовете на Фландрия и дори на Булон, пред които графовете на Гин отказват да се закълнат. При това същите сеньори на Ардр напразно искат полагане на клетва от дребните сеньори на Биен и на Л’Еклюз, които обаче бързат да се закълнат пред фландърските графове…

През XII в., когато в рицарските дворове се шири снобизъм, сюзерените твърде лесно успяват да провеждат политика на корумпиране на дребните васали, макар тя да крие опасности за всички с изключение на краля, който впрочем също я прилага. Като се има предвид, че всички тези едри и дребни владетели непрекъснато спорят за наследства, за граници и имат всевъзможни сметки за уреждане, никак не е чудно, че местните войни между тях са толкова много. Самият Ламбер споменава поне за няколко от тях през периода 1120–1150 г., водени чрез набези в противниковите владения (съпътствани от палежи и множество ранени), чрез краткотрайни и никога доведени докрай обсади на замъци, чрез схватки, при които понякога има и убити, прекъсвани най-сетне от продължителни примирия.^[5] Пример за това е играта с трима участници, белязана от неочаквани обрати, между графа на Гин и сеньорите на Ардр и на Бурбур. Последните двама за известно време се сприятеляват чрез сродяване. „Двамата имали едно сърце и една душа“, казва за тях Ламбер, прибягвайки до формула за приятелство от хилядната година, която по онова време получава разпространение в описанията на куртоазната любов.^[6] И така, двамата сеньори нападат дружно графа на Гин, нахлуват в неговите владения, като „грабят бедните и простолюдието“, оставяйки непокътнати замъците и крепостите.^[7] Спомняме си, че в Аналите от Сен Вааст кампанията на крал Одон в Аквитания (889 г.) е описана по съвършено същия начин.

Оказва се, че цивилизованите нрави от втория период на феодализма не винаги се проявяват в отношението към потиснатите селяни. Същевременно в начина на живот и в поведението са налице известни положителни тенденции, които правят неприемливи проявите на крайна грубост. Макар да водят феодална война помежду си, по време на примирията и при сгоден случай рицарите от Гин и от Ардр на чуждо място не пропускат да проявят изискани обноски. „Когато бяха заедно в някой двор или дворец, турнир или прием извън областта на Гин, сеньорите на Ардр бързаха да изкажат готовността си да служат на графа и на неговите хора, срещу които се бунтуваха и воюваха.“ От противната страна се наблюдава същото: „Колкото сурови и жестоки на място да бяха сеньорите на Гин по отношение на тези от Ардр, толкова вежливи и мирни се показваха те, когато ги срещнеха извън владенията им, и проявяваха отстъпчивост във всяко отношение.“^[8] Сякаш лавината от взаимни пакости (не винаги косвени) бива изместена от лавина любезности и прояви на великодушие. Ламбер д’Ардр, който е духовник, придава християнски привкус на всичко това, като привежда една формула на свети Павел (Послание до римляни, XII, 10), отнасяща се до отношенията между първите християни: „Преваряха се в почит едни към други.“ Твърде възможно е тези близки съседи да се нуждаят от взаимна подкрепа и да се чувстват земляци пред лицето на по-далечни съперници.

Само по себе си подобно държание е напълно обяснимо. То би могло да се прояви и през първия период на феодализма, когато враждебните действия се вписват в определени граници и се редуват с процеси и пазарлъци, на които съперниците се явяват без оръжие и преговарят мирно. Защо да се нападат взаимно, след като няма селяни, които да грабят и да пребиват от бой в името на непрякото отмъщение?

Все пак по време на събранията от хилядната година сеньорите и васалите могат и дори се чувстват задължени от време на време да редуват гняв с готовност за помирение, докато преговорите едва-едва напредват. Новото в описанието на Ламбер несъмнено е рязкото разграничение между селската грубост и куртоазните отношения между благородниците, множеството срещи на неутрален терен и контрастът между тях и феодалните войни на местно равнище. Ламбер д’Ардр посочва не само, че в двора и по време на празненствата съперниците беседват, вместо да се бият, след като са оставили настрани оръжията. Той описва същински куртоазен стил в смисъла, който ние придаваме на това понятие, с прояви на приятелски чувства, при което бива забравен дори отказът от клетва за вярност. Налице е известна прекаленост и надпревара, свързана с рицарската култура и нейния стремеж към театралничене, който откриваме тук и там от средата на XI в. насетне. Нека си признаем, всичко това напомня игра и едва ли не пародия, която някои биха нарекли карнавално преобръщане.

Причината се крие във факта, че примирието вече не означава само и единствено прекратяване на военните действия както през първия период на феодализма, а и прекратяване на споровете. Те вече се провеждат по време на аудиенции при принцовете, имат стриктно юридически характер и не влияят на обществения живот като цяло. Показното служене на владетелите на Гин по време на някой голям турнир по никакъв начин не обвързва рицарите от Ардр и можем да се надяваме, че подобни отношения поне забавляват присъстващите и разведряват атмосферата, без нито едните, нито другите да проявяват хаплива ирония. През първия период на феодализма, преди съдебната промяна през „хилядната година“ и специализацията на правосъдните органи, преди налагането на куртоазията, подобна демонстрация би могла да бъде взета на сериозно, както всеки аспект във всеки един момент на отношенията между сеньори и васали.

Що се отнася до Енен и до Л’Еклюз, Ламбер д’Ардр подчертава, че макар протагонистите да се появяват заедно и да се срещат при двора на фландърския граф, конфликтът между тях ни най-малко не е забравен. В началото на XII в. Арнул д’Ардр се стреми да спечели подкрепата на дворяните, за да се справи с двамата васали, които упорито отказват да положат клетва пред него.^[9] Уви! Нещата се проточват, което е напълно в интерес на фландърския граф. Претенциите на Ардр стигат до задънена улица. Представител на следващото поколение е Арнул III, който е „най-славният рицар във владенията на Гин“. Действително този млад сеньор се радва на високо потекло, притежава бляскави доспехи и се ползва с добро име. Във фландърския двор, пред погледа на граф Тиери (1128–1168 г.) неговата младежка пламенност буди възторг. Той хвърля към Йосташ дьо Енен „предизвикателни“, тоест оскърбителни погледи, и този път нещата вземат сериозен обрат. Пред съда той го предизвиква на „двубой поради измамата, чрез която е избегнал полагането на клетва“. Произнася думата „измама“, което ще рече липса на лоялност и едва ли не предателство, а подобно нещо между рицари не се прощава. Въпреки това Йосташ продължава да се ползва с подкрепата на графа и дуелът е осуетен, но поведението му е напълно неприемливо.^[10] Според Ламбер д’Ардр, който изразява отношението на своите сеньори, Йосташ е опетнил името си, като е избягал позорно. Още повече, че малко след това същото се повтаря и в двора на графа на Булон, другия техен сеньор.^[11] Ала единственото, което постига Арнул III д’Ардр, е, че е порицан от двете най-висши власти на областта, както би се изразил някой хронист на сеньорите на Енен, ако имаше такъв! При това положение, въпреки действителното му (или прехвалено?) рицарство, на него му остава единствено да гледа на себе си като на онеправдан васал и да кара да му декламират епически песни като Гормон и Изамбар или Раул дьо Камбре, за да се идентифицира с техните герои и да мечтае за бунт, на който така и няма да се реши.

Ламбер д’Ардр е чул (или сам е съчинил) една легенда за Арнул I д’Ардр, който към средата на XI в. (sic!) бил спечелил завидна слава на рицарски турнири и благодарение на нея любовта на френския и на английския крал, както и дълбокото уважение на графа на Булон. Последният го бил назначил за съдия и сенешал на своите владения, давайки му като феоди Енен и Л’Еклюз.^[12] Подобен портрет силно напомня представителите на фамилията Жил дьо Ено (сеньорите Дьо Шен и Дьо Сент Обер), вече от XII в. Оказва се, че в представите на обществото титлите, замъците и жените не се печелят вече само и единствено в героични сражения срещу нормани или сарацини, а също благодарение на спортни и светски постижения, чрез турнири и добри обноски.

Впрочем каква е всъщност ролята на жените в тези владетелски дворове, където се обучават рицарите, изискват се клетви за вярност, празнуват се посвещавания и се отправят предизвикателства за двубои, които така и не се провеждат? Не може да се твърди наистина, че тази роля непременно нараства, като се има предвид относително важното място на жената в следкаролингското общество през първия период на феодализма.^[13] По този въпрос до 1190 г. Ламбер не споменава почти нищо. Славните рицари Д’Ардр и Дьо Гин, които не толкова закрилят страната, колкото изстискват жизнените й сокове, очевидно са заети с борба за надмощие при посещенията си във владетелските дворове. Нима при това положение им остава време за любовна връзка (наречена от Роберт Вас druerie) с по-високопоставена от тях дама, която би ги насърчила да придобият още слава, да надминат себе си, която ще изисква от тях действителна вярност в замяна на твърде редки плътски награди? Напротив, мнозина от тях се отличават в областта с прекомерната си похот. Те имат безброй незаконни деца от принадлежащи към простолюдието девойки, които след това се опитват да направят рицари, ако са момчета, или да омъжат изгодно, ако са момичета. У само един от тях са налице признаци за съпружеска привързаност (макар и закъсняла) и това е Балдуин дьо Гин. Въпреки миналите си лудории той е покрусен от смъртта на жена си през 1177 г. и дава обет да принадлежи занапред към християнското рицарство в каролингския смисъл на думата. Започва да се грижи за вдовиците и сираците, изгубили подобно на него близък човек. След това Ламбер д’Ардр уточнява, че става въпрос за вдовици и сираци от благородно потекло, разорени от прахосничеството на техните роднини или в резултат от рурализацията по подобие на тази в областта Вандом, настъпила след намаляването на честотата на войните между съседски замъци. Балдуин дьо Гин им оказва помощ, като ги прибира при себе си, тоест в своя баронски двор,^[14] който се слави с разточителност, и по този начин укрепва властта си над местното благородничество.

Впрочем съпругата, за която той жали, е наследницата на сеньорията Ардр, присъединена към графство Гин след десетилетия съседски войни, защото през XII в. браковете между благородници са не толкова по любов, колкото в името на феодални интереси. Освен това брачният съюз между Балдуин дьо Гин и Кретиен д’Ардр разкрива една нова тенденция, утвърдила се след 1100 г., която отличава втория период на феодализма от първия. Красивите наследнички вече стават жени преди всичко на първородните синове, наследници на основния дял от бащината сеньория. Характерен пример за това на най-високо равнище са анжуйските графове. През 1127 г. Жофроа Плантагенет, който има по-малък брат на име Ели, се жени за нормандската наследница Матилда, дъщеря на Хенри Боклер. При следващото поколение Алиенор Аквитанска, първоначално съпруга на крал Луи VII (а не на някой от братята му), се омъжва след това за Хенри Плантагенет, а не за втория син на Жофроа и Матилда, който не би имал нищо против! По този начин е постигнато обединение на множество владения и процесът на концентрация дава възможност за укрепване на администрацията (служителите на принца или на барона могат да го представляват в негово отсъствие), а тя от своя страна създава предпоставки за всеобщ подем. По този начин не само се затвърждава победата на преките наследници над тези по съребрена линия, която е налице още през първия период на феодализма, но решителна преднина взема и наследяването по старшинство.

Нека се върнем на Арнул дьо Гин, син на Балдуин и Кретиен. Той е съвременник на Ламбер д’Ардр, който без много снизхождение ни описва неговите първи стъпки на рицарското поприще. Преди още да бъде посветен, Арнул взема участие в „двубои и турнири“, следвайки фландърския граф Филип Елзаски. По това време вече се изявява като един от най-забележителните благородни младежи във Фландрия, който умело борави с оръжието, но освен това е добросърдечен, щедър и любезен. Все пак баща му предпочита лично да го посвети в рицарство, вместо да позволи на граф Филип да стори това и по този начин да извлече политическа изгода.^[15] Арнул е все още млад и се намира под влиянието на неколцина съветници. Един от тях се опитва да го възпитава чрез игри и развлечения, които подтикват към размисъл, без да пропуска да му втълпява, че трябва да иска от посветилия го в рицарство баща сеньорията Ардр преди още да замине на обичайното по това време поклонение. Друг негов ментор, мъдрият Арнул дьо Кайо, му посочва свой племенник за наставник по турнирите, който играе ролята на същински треньор, тъй като до неотдавна е бил при двора на Хенри Млади, където непременно се е срещал с прочутия Гийом льо Марешал, било като приятел, било като съперник. Не след дълго младият ученик така се привързва към него, че му дарява богат феод. По този начин около разточителния Арнул в Ардр се събира цяла дружина любители на турнирите, все деца на рицарски семейства, които до известна степен напомнят германския comitatus, без при това да се излагат на смъртна опасност (освен при нещастен случай, разбира се).

Така Арнул странства от турнир на турнир и Ламбер д’Ардр не споменава дали със своето участие в тях той успява да омае знатните зрителки до степен, че да му дадат ръкавицата си като награда или емблема. Той се ограничава да спомене само, че славата на Арнул расте и достига до ушите на една благородна „вдовица“, графиня Ид дьо Булон, наследница, изоставена вече от двамина съпрузи заради свади или заради кръвно родство, което при необходимост винаги може да бъде изтъкнато като довод. Както подобава, известно време тя се въздържа от плътска близост, но в края на краищата, „поради женско лекомислие или поради лукавство, разкрива любовта си пред въпросния месир Арнул дьо Гин“. Това ще рече, че инициативата идва от нейна страна. „Той пък се стараел да проявява любезност, двамата си разменяли условни знаци и тайни послания, за да споделят взаимната си любов. Така месир Арнул отвръщал на любовта й чрез искрени или престорени чувства, от прозорливост или мъжко благоразумие.“^[16] В действителност онова, което така силно го привлича у графиня Ид, е наследството на Булон, което се пада на бъдещия й съпруг като рицар, който служи на дамата,^[17] и свободата, с която тя разполага да вземе съответното решение и да сключи брак с него. В случая куртоазната любов, напомняща романите, в действителност е представена като преструвка, зад която се крие материалният интерес.

Ид дьо Булон е същинска Селимена от Па-дьо-Кале, освен ако колебанието й не се обяснява с наличието на две противоборстващи групировки в нейното обкръжение. Така или иначе тя насърчава двама съперници: нашия Арнул, който се ползва с подкрепата на граф Филип (Фландърски), и Рено дьо Дамартен, на чиято страна е крал Филип Огюст. Един ден тя приема поканата да посети Ардр, но уви! Арнул не проявява достатъчно дързост и бива изпреварен: Рено дьо Дамартен отвлича дамата „донякъде насила, донякъде по нейна воля“, тя се преструва, че се съпротивлява, призовава Арнул и той като последен глупак се втурва след нея с дружината си, препускайки чак до Лотарингия, където е взет в плен от един епископ, приятел на Рено. Това все пак не е Ланселот! За щастие графовете Дьо Гин разполагат с посредник: Балдуин е приятел на реймския архиепископ, който се намесва, и младежът е освободен… Това дава повод на духовника Ламбер д’Ардр да извлече нравствена поука: Арнул дьо Гин заслужено е преживял подобно премеждие, тъй като навремето е дал обет да замине на кръстоносен поход и дори събрал данък по този повод, ала вместо да се отправи за Йерусалим, е изхарчил парите по турнири, които са забранени по време на кръстоносен поход. Ламбер стига дори по-далеч, като уточнява, че докато Арнул дьо Гин се намира в плен в Лотарингия, на помощ не му се е притекъл нито един от онези, които преди това са се радвали на щедростта му, сметката за която плащат, естествено, неговите поданици.

Дали след тази случка той помъдрява? Донякъде, защото занапред дава ухо на бащините наставления, „освен когато става въпрос за турнири и пилеене на пари“, тоест за същността на неговото битие. През есента на 1190 г. в продължение на три дни вали дъжд и духа силен вятър. Това принуждава Арнул да се приюти в разкошната кула на замъка Ардр заедно с други младежи, за да слуша старите рицари, които разказват истории, взети от най-известните литературни творби на XII в. — епопеи и романи. Това им дава възможност да се идентифицират с герои, които не се оставят нито да попаднат в плен у църковни сановници, нито пък да върнат свободата си благодарение на бащините връзки.

Дали подобна литературна оргия действително се е състояла, или пък е родена от въображението на Ламбер, който използва това като повод да постави своето съчинение редом с най-прочутите литературни произведения от онова време и да добави нов щрих към историята на сеньорите д’Ардр? Никой не знае. Във всеки случай от продължението на тази история научаваме, че Арнул в края на краищата се жени за Беатрис, наследница на Бурбур, която за него е възможно най-добрата партия след графинята на Булон, и освен това не е чак такава кокетка, а е „красива и целомъдрена“.^[18] Всичко е добре, когато свършва добре!