Доминик Бартелеми
Рицарството (27) (От антична Германия до Франция през XII век)

Битките между принцове

Трябва да се каже, че подобни битки не са толкова чести и понякога са съпроводени с налагане на покаяние заради човекоубийствата между християни. На съборите от хилядната година те не се упоменават пряко като престъпление, тъй като по онова време целта е да бъде осъдено преди всичко непрякото отмъщение, тоест ограбването на селяните от страна на войската, което е далеч по-често явление и дотогава се приема едва ли не като нещо нормално.

Феодалната война определено е сезонно занятие и, както вече видяхме, има за цел ограбване на земите на противника и обсада на някой от неговите замъци. Целенасочените действия периодично се прекратяват за преговори, а отрядите на враждуващите страни избягват прекия сблъсък било чрез обходни маневри, било чрез в една или друга степен откровена размяна на предложения.^[1]

Все пак ние разполагаме с пет-шест описания на битки между крале и принцове от първия период на феодализма, на които военната история и историята на рицарството трябва да обърнат особено внимание, тъй като те съдържат ценни сведения.

Твърде възможно е именно въпросните битки да са имали най-силен и противоречив отзвук сред съвременниците и в този случай би могло да се заключи, че битките от първия период на феодализма съдържат два ясно разграничими и значими аспекта.

На първо място стоят описанията и споменаванията на битката при Соасон. На 15 юни 923 г. там се разразява кръвопролитно сражение между съперничещите си крале Карл Прости и Роберт I (брат на Одон и дядо на Хуго Капет): Роберт е убит, но неговият внук Хуго Велики пристига с подкрепления и остава господар на бойното поле. Тогава за крал е избран представител на трета фамилия, тази на бургундските херцози. Това сражение е последвано от покаяние, решение за което е взето в Реймс по време на събор на епископите, на който Филип Контамин съвсем уместно обръща особено внимание.^[2] Това е проява на същото неодобрение от страна на Църквата към войните между християнски крале, което е налице още при Каролингите. Към призивите за покаяние на ренанските духовници от X и XI в. като довод често се привежда писмо на монаха Рабан Мавър, в което се твърди, че дори по време на война, водена по волята на принцовете и приемана като Божи съд, на преден план излиза прекалено много алчност.^[3]

Впрочем именно кръвопролитният характер на тази битка, състояла се в неделя и не довела до никакъв решителен резултат, може би обяснява защо няма други въоръжени сблъсъци между Каролинги и Робертинги или с участието на първите трима Капетинги. Към хилядната година монасите Рихер от Реймс и Адемар от Шабан дават израз на традиционното по онова време гледище за Соасонската неделя (923 г.).^[4] Макар дотъкмявани и белязани от пристрастия, тези описания си остават свидетелство за сътресението от това събитие, което в същото време дава израз и на героичния идеал, за който говорихме.

Други паметни битки от първия период на феодализма завършват с победа на анжуйските графове. Те бележат етапите на техния възход в ущърб на съседите им от Бретан, Блоа и Аквитания. На 27 юни 992 г. Фулк Нера успява да превъзмогне гибелта на своята кавалерия, попаднала още в началото на сражението в изкопаните от противника ровове, и към края на този донесъл толкова смърт ден неговият бретонски противник Конан пада убит. Събитието намира широк отзвук, като в разказите на Рихер, на Раул Глабер,^[5] а също в хрониките от Нант и Анжу се потвърждава съществуването на клопка в първите моменти на боя, макар да е налице колебание в пристрастията между Конан и Фулк. За да изкупи извършените от него убийства, последният прави дарения на манастирите и дори отива на поклонение в Йерусалим. Въпреки това на 6 юли 1016 г. той отново извършва същия грях, като на брега на Шер при Понлевоа дава сражение на граф Юд от Блоа, по време на което загиват стотици бойци. За това клане говори германецът Титмар от Мерсебург, който твърди, че според чутото от него жертвите били три хиляди. Ала в единственото подробно и по-късно описание, което идва от Анжу, за подбудител на битката се сочи графът на Блоа, а победата идва благодарение на графа на Льо Ман Ербер Евей-Шиен (пленникът от Сент според Адемар от Шабан!), който в решителния момент пристига с подкрепление. Следва синът на Фулк Нера Жофроа Мартел, анжуйски граф от 1040 до 1060 г., който оправдава името си чрез поредица победи над Аквитания (след 1033 г.) и чрез решаващия успех, извоюван на 21 август 1044 г. при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо срещу графовете на Блоа. Там той пленява Тибо дьо Блоа и го принуждава да му отстъпи областта Турен, която е причина за вековно съперничество между техните фамилии. Разполагаме с две описания, които биха били твърде съмнителни поради своята пристрастност (в две посоки), ако не съвпадаха в представянето на едно далеч по-малко кръвопролитно сражение от всички предшестващи, но по-решително от тези при Соасон и Понлевоа. То действително може да се смята за завършек на амбициите на анжуйските владетели и заслужено спечелва на Фулк Нера и на Жофроа Мартел славата на храбри и упорити воини. По времето на Божия мир, който така и не допускат в техните „държави“, те са въплъщение на суровост и пренебрежение към Църквата, чието благоразположение откупуват чрез дарения и поклонения. Историците от началото на XX в. проявяват прекалена критичност към хронистите, като ги упрекват в съчинителство всеки път, когато те превъзнасят тяхната проницателност и умереността им в употребата на насилие. Според Робер Латуш например, когато Рихер разказва за битката при Конкрьой (992 г.), „той проявява склонност да усложнява произволно ситуациите и да приписва проницателност на своите герои“, което според него се дължи на „досадно подражание на Салустий“.^[6] Все пак Рихер си остава съвременник на въпросните събития и неговото описание на поставяните от бретонците клопки се потвърждава и от други свидетелства. Какво да кажем обаче за Историята на анжуйските графове в нейните три последователни версии, които до една датират от XII в.? В нея се чувства още по-силно влиянието на Салустий, а също и на Лукан. Преди всичко това съчинение е пропито с куртоазен дух, в който анахронично е представено и сражението при Конкрьой, и в него всеки път се описва най-напред самонадеяният пристъп на противника, за да изпъкне след това още по-добре силата на анжуйското контранастъпление. Какво друго бихме могли да открием както за Соасон (923 г.), така и за поредицата анжуйски победи, освен преразказани и доукрасени описания на тези феодални битки?

В действителност подобна дилема стои не само по отношение на периода на феодалната промяна. Тя важи със същата сила и за Античността, особено когато Тацит, Григорий от Тур или Ермолд Черни се опитват да наложат определени внушения. В случая обаче въпросът се поставя с особена острота, тъй като всеки от тримата големи хронисти от хилядната година по свой начин рисува в разказите за сражения първите наченки на рицарството. Ето защо би трябвало да приемаме съвсем сериозно всичко онова, което те казват в съчиненията си за Соасон, за Конкрьой или за Нуи. Само че е необходимо да ги разглеждаме преди всичко като описания на сражения между християнски благородници въобще, без да се опитваме да дирим противоречия между тях по отношение на конкретните факти. Най-важно е да ги четем внимателно, да разобличаваме повествователните им техники и да ги приемаме като носители или свидетели на едни и същи предрицарски или проторицарски ценности. Нуждата от страна на знатните да оправдават по един или друг начин разпалваните от тях войни, обръщането им за помощ към светиите, проявите им на мъжество и стремежът им да го изложат колкото се може по-добре на показ, всичко това важи за всички дребни и средни рицари, появили се на сцената в настоящата глава. Дори Историята на анжуйските графове, въпреки известни разминавания, получава потвърждение при сравнението с Раул Глабер, поне що се отнася до Нуи. Вярно е, че трябва да приемаме с резерви тази История (или да я запазим за главата, посветена на XII в.), но не и да я пренебрегваме напълно.

Впрочем може ли да бъде открито достоверно, тоест точно и пълно описание на историческо сражение? Това са все важни, предизвикващи въодушевление или униние твърде неясни събития, чиито по-късни описания крият безброй предизвикателства… Други примери за разминаване в оценките откриваме в изследванията на Ксавие Елари върху XIII и XIV в.^[7] Бихме могли да препрочетем описанията на Ватерлоо от Стендал и Виктор Юго, за да се убедим какъв интерес представляват „самопризнанията“ на романа,^[8] чиято функция към хилядната година донякъде изпълняват тези хроники.

Макар твърде далеч от Наполеоновите войни, битките от времето на феодализма са не по-малко организирани. Те не се свеждат до поредица „двубои“ както в описаната от Тацит древна Германия. При тях е налице развръщане на кавалерията в две линии, както това става при Соасон и Конкрьой. Ролята на военачалниците за победата обаче е не по-малко решаваща. Смъртта на Роберт I при Соасон прави непонятен Божия съд, тъй като след това неговият син печели битката, а при Конкрьой смъртта на граф Конан се превръща в неочаквано възмездие на анжуйското упорство. Най-сетне при Нуи пленяването на Тибо дьо Блоа обяснява факта, че сражението трае толкова кратко и прави възможна, ако не и напълно заслужена, възхвалата от страна на Раул Глабер, че по силата на някакво чудо има толкова малко убити и ранени.

Априори тези битки не би трябвало да изглеждат кой знае колко „рицарски“, доколкото те са все излезли от контрол прояви на феодалната война. Не се ли дължат те преди всичко на прекомерно сериозни залози, на неудържим изблик на ненавист? Във всеки от тези случаи се намира някой, който не приема установеното положение, и с изключение на Жофроа Мартел, именно този някой бива обречен на позор и става причина за кръвопролитие. Напразно бихме дирили в тези разкази примери за помирения, за благородни жестове в навечерието на големите сражения. Рихер и Раул Глабер всеки път вземат страната на един от противниците и подлагат на критика несправедливостта на другия. Историята на анжуйските графове пък неизменно заклеймява победените.

Впрочем тези битки са белязани от прояви на нелоялност и на пръв поглед при тях за лоялност въобще не може да се говори. Налице са две възможни обяснения: или не съществува никакъв, дори и негласен кодекс във войните между принцовете, или такъв съществува, но самите те непрекъснато го нарушават. На 15 юни 923 г., понеже е неделя, крал Роберт I изобщо не очаква нападение от страна на противниковата войска и това му струва живота, тъй като неговите бойци се вдигат на крак прекалено набързо и са прекалено малобройни, поради което не успяват да удържат до пристигането на подкрепленията начело с Хуго.^[9] Това означава, че Карл Прости го е изненадал, че в никакъв случай не му е предложил Божи съд чрез двубой и дори не взема участие в настъплението заедно със своята войска. По-късно при Конкрьой, на 27 юни 992 г., граф Конан, вероятно по съвета и с помощта на норманските си съюзници, прибягва до клопка, в която анжуйската конница се хвърля с главата напред, и в резултат след това той не може да разчита на никаква милост.

Ала Карл Прости е невероятно пропаднал и оспорван потомък на Каролингите, а Конан е бретонец, така че при Понлевоа и при Нуи не може да се говори за коварни номера, подобни на онези, до които те прибягват.

В действителност трябва да се подчертае, че дори при най-рицарските сражения, като това при Бремюл на 20 август 1119 г., дори по време на турнирите през XII в. биват прилагани военни хитрости или поне уловки.

Впрочем, когато описват битката при Соасон (923 г.), Рихер от Реймс и Адемар от Шабан застават на страната на Роберт I, макар да го смятат за узурпатор, като обръщат внимание на благородното му държание. Той се открива на противника, развявайки бялата си брада, която по думите на Адемар е негов „отличителен белег“. В двете описания присъства името на човека, който го убива (и умира заедно с него). Това е граф Фулберт, комуто според Рихер Карл Прости е поверил командването на първата линия, а според Адемар е предупреден от него за опасността. И в двете повествования сражението се съсредоточава върху вълнуващия и героичен двубой до смърт.

Според хронистите от хилядната година сраженията следват определени правила. По описанието на Раул Глабер^[10] битката при Конкрьой се провежда на предварително уговорено от противниците място, където впрочем дванадесет години преди това се е състояла друга битка, а това превръща местността в обичайно бойно поле, каквито ще бъдат избирани по-късно за турнирите в пограничната зона между „страните“.

Не ми се вярва речите на Конан и на Фулк преди битката да са изцяло измислени от Рихер. Конан призовава своите да останат по местата си, като по този начин привидно се съобразява с неписаното правило да не напада пръв. В действителност целта му е да привлече анжуйците в клопката на вълчите ями, които предварително са изкопани и покрити с папрат. На моменти обаче феодалната война дава действителни примери за проява на спорадичен или привиден пацифизъм. Фулк Нера от своя страна насърчава своите да нападнат час по-скоро и „да не се съмняват в победата, понеже мъжете могат да хранят най-добри надежди, стига Бог да не се отвърне от тях“.^[11] Подобни думи спокойно би могъл да произнесе дори един Жеро д’Орийак. В своя разказ Рихер поставя ударението върху добродетелите на своите герои, обръщайки внимание на мястото, което заемат речите и уловките във войните между принцовете, които той несъмнено ни описва достоверно. Не бива да пропускаме освен това един факт, засвидетелстван за пръв път във феодална Франция: привличането на наемници или най-малко на платени рицари от страна на Фулк Нера. Дали това е станало преди битката, както твърди хронистът, или по-скоро след нея, от редиците на противниците, лишени най-неочаквано от своя граф? Твърде възможно е по време на военните действия след 992 г. анжуйците да са взели на служба мнозина бретонски рицари, тъй като хартите от областта на Лоара по онова време изрично отбелязват тяхното присъствие. След малко ще се убедим колко важно място заемат в историята на рицарството тези наемни рицари!

Забележителната битка при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо (21 август 1044 г.) представлява важен етап и в друго отношение. Подобно на свети Жеро преди това, Жофроа Мартел побеждава с помощта на Всевишния. Така твърди поне Раул Глабер.^[12] Граф Жофроа придобива правото да носи върху копието си хоругвата на свети Мартин, след като предварително е дал обещание да върне неговите сеньории. Когато вижда това, противниковата войска, водена от графа на Блоа и неговия брат, се вцепенява от ужас. Графът е заловен, брат му побягва и великолепната равносметка е „пленяването без проливане на кръв на седем хиляди въоръжени мъже“. След това те могат да разказват, че техните противници от войската на Жофроа, „както конници, така и пешаци, сякаш носят непорочни одежди“, подобни на онези, с които светиите биват изобразявани в църквите. Дали това не е нищо повече от оправдание за липсата у тях на боен дух след пленяването на граф Тибо?

Твърде различна се оказва версията на анжуйците в Историята на графовете, писана след 1100 г.^[13] В нея сакрализацията е заместена от смелост, от анжуйското мъжество и има убити. Ала дори тази История потвърждава огромната разлика с битката при Понлевоа (1016 г.), изключително кръвопролитна и завършила с поражение на бащата на Тибо срещу бащата на Жофроа. От описанието става ясно, че противниковата конница е побягнала и са били избити предимно пехотинците.^[14] Разгромът на войската от Блоа при Нуи през 1044 г. се свежда по-скоро до вземането на пленници и този факт изглежда съвсем достоверен.

Ето защо към средата на XI в. самото прибягване до война от страна на принцовете поставя най-сериозни проблеми. Нарастващата мощ на местните владетели, необходимостта да покажат или, в случая с анжуйците, да затвърдят воинската си слава и по този начин да привлекат към себе си сеньорите и рицарите владетели на замъци или да внушат страхопочитание у тях, ги кара да се домогват до престиж или до политическо надмощие чрез прилагането на оръжие, което минава отвъд обичайните набези за плячка. Дори Църквата с нейния „Божи мир“ може да им помогне да намерят оправдание за тези войни, без да може да достигне до единно мнение за свързаните с тях насилия.

Впрочем не само Църквата, но и цялото феодално общество има амбивалентно отношение към войната между принцовете. Нима в крайна сметка разказите за битката при Соасон не прославят мъжеството на крал Роберт, и то въпреки законните претенции на Карл Прости? Като цяло е налице желание да възтържествува справедливостта, но не без проява на воинска доблест. Хората харесват славните битки, но без проливане на прекалено много кръв. Винаги съществува опасност от крайности, особено във войните между принцовете, а именно по отношение на тях порицанието от страна на Църквата е най-умерено.

Дали не е дошло времето, когато на основата на традиционните съглашения между воини ще се развият същински рицарски конвенции?