Доминик Бартелеми
Рицарството (12) (От антична Германия до Франция през XII век)

На пръв поглед каролингската епоха дава възможност на франкската аристокрация да направи значителен скок към класическото рицарство. Множество признаци сочат, че през VIII и IX в. конницата придобива все по-решаващо значение и във все по-голяма степен се отъждествява с благородничеството. По силата на преобладаващата обществена логика на онова време напредъкът в оръжейната техника, по-конкретно мечовете и доспехите, определено е насочен към увеличаване на силата и към по-добрата защита на благородника на кон. В същото време все по-доминираща става моралната норма, според която убийството между християни е далеч по-неприемливо отпреди и принуждава господстващата класа да печели престиж по-скоро чрез прояви на справедливост, отколкото на воинска свирепост, или поне, без да се отказва от франкската доблест, да дири призвание в закрилата на църквите и на слабите. Освен това моралната същност на християнския брак определено засилва ролята на жената от благородно потекло с всички дължими на нея знаци на уважение.

При това положение не мога да не разкрия пред читателя вътрешното си убеждение, че в средносрочен и дългосрочен план класическото „рицарство“ се ражда именно в следкаролингска Франция.

Нека обаче не изпреварваме събитията, а да обърнем внимание на факта, че в определени отношения политическата система и идеологията на Каролингите биха могли да забавят развитието на рицарството, чиято поява сякаш изглежда неизбежна, ако се съди по някои описания на Григорий от Тур и на Фредегарий, свързани с гражданските войни и тяхната кодификация. Истината е, че Каролингите и моралът, който налага Църквата по онова време, се стремят да ограничат колкото се може повече свободата на аристокрацията и присъщия на воина-благородник индивидуализъм. Това става, от една страна, чрез яростните критики срещу лекомислието и хазарта, а от друга, чрез усилията с думи и дела за премахване на гражданските войни. В резултат образецът, който бива наложен на воина-благородник, е преди всичко покорството пред краля и графовете, службата на обществото, а не безусловното превъзнасяне на личната му доблест. Латинските думи miles и militia, римски по своето значение, изведнъж получават широко разпространение през IX в. и по-конкретно по време на онзи период, който се определя от историците като „каролингско възраждане“. Те си съперничат с простонародната латинизирана дума vassus, васал, и с техническото понятие eques, конник. Използват се в речи, призоваващи към вярна служба, за защита и прослава на васалитета, тоест на една институция, която крепи статута на благородниците, но накърнява тяхната свобода.

Както ще видим, към хилядната година думите miles и militia ще станат едни от най-често употребяваните и обичайни в латинския на хартите и хрониките за обозначаване на рицаря и рицарството. Ето защо от ретроспективна гледна точка бихме могли да повярваме, че тяхното разпространение е пряко доказателство за възхода на рицарството. В случая обаче имаме работа с един капан за историци, тъй като нещата са далеч по-сложни. Напротив, в настоящото изследване би трябвало да бъдем изключително внимателни, що се отнася до действителните нравствени и обществени напрежения, проявили се в началото на IX в.

Може да се каже, че това е период на експанзия при наличието на политическа система, която би могла да бъде наречена аристократична и християнска с далеч по-голямо основание, отколкото през VI в.

Гражданските войни и нестабилното положение на Меровингите след 485 г. с основание тревожат Григорий от Тур и го карат да се съмнява в бъдещето на франките. Действително картината на Галия от VI в., която той рисува в своята История, с чумните епидемии, мнимите крале и измамните пророци, е белязана от знака на упадъка.

Ала при един внимателен поглед върху епохата, на която Григорий е съвременник, лесно може да се установи, че в нея вече никнат кълновете на един нов свят, утвърдил се с възшествието на Карл Велики. Франкската монархия разполага с редовни институции, с дворец, събрание и войска (като произходът на едните идва от Рим, а на другите от Германия). Налице е здраво взаимодействие между крале, васали и епископи, почиващо върху имплицитни норми (отчасти получили ясен израз в Париж през 613 г.), и дори упадъкът на кралската власт след 639 г., довел до сътресения по периферията на франкските земи,^[1] не успява да засегне ядрото. През VII в. започва да расте мощта на майордомите, които поддържат ред сред аристокрацията. Един от тях, Пипин Стари (починал през 640 г.), става родоначалник на династията на Карл Велики, утвърдила се век по-късно.

През 614 г. „християнската дисциплина“ е призвана да се превърне в обществена спойка на франкското кралство, където християнството пуска все по-дълбоки корени.^[2] По това време се утвърждава нов вид покаяние, повторимо и остойностимо, което свидетелства за наличие на стремеж към налагане на определен обществен морал и на приемането на голям брой възможни компромиси. По този начин бива определена основната посока за развитие на средновековното християнство и става ясно защо Църквата предлага на елитите един господстващ нравствен идеал, а в същото време на практика приема голям брой отклонения от него. Още при Дагоберт (629–639 г.) кралят и дори неговите графове са призвани да защитават църквите и бедните, извличайки легитимност от това свое призвание, като същевременно тази твърде вяла „защита“ нерядко се изражда в потисничество.

Към 600 г. започва да изчезва по-скоро светският, отколкото езически обичай знатните да бъдат погребвани с тяхното оръжие. Това ни лишава от археологически данни за въоръжението по онова време и едва през IX в. благодарение на ръкописите добиваме представа за воините-благородници и за постигнатия напредък в използването на коня и в качеството на мечовете.

От друга страна обаче, разполагаме с харти за дарения на манастирите, на които се възлага да се молят за спасението на мъртвите и за опрощението на техните грехове, където са налице известни сведения за състоянието на поземлената аристокрация. По тях може да се съди, че поне в границите на франкската държава тенденцията към икономически и демографски упадък е преодоляна.^[3] Това е началото на растежа през Средновековието, който е бавен, но в замяна на това продължителен, тъй като трае седем столетия, докъм 1300 г. По времето на Карл Велики той намира израз в изникването и разрастването на градчета-пазарни центрове и особено в достигането на стопанско равнище, което позволява воденето на продължителни войни и на политика, чийто връх е императорската титла на владетеля през 800 г.