Доминик Бартелеми
Рицарството (46) (От антична Германия до Франция през XII век)

Рицари и буржоа

През X и XI в. Франция малко по малко достига до благополучие, защото рицарите я насърчават чрез налозите и се стремят да не я изправят пред прекомерни затруднения с войните, които водят. Ето защо към 1070 г. са налице все повече признаци за подем на търговията. В хартите на манастирите се споменават парични суми, изчислени в монети, произхождащи от различни градове — дение от Тур, от Льо Ман, от Париж с различна стойност и съдържание на сребро, които вече варират под влияние на инфлацията, както и в зависимост от конкретните решения на всяка отделна монетарница. В хартите все по-често се говори за пътни такси, от които манастирите непрекъснато се стремят да освободят както своите служители, така и манастирската прислуга (famuli).

Много белези говорят също така за възход на градовете. През XI в. „замъците“ вече не са изолирани постройки, а цели крепости, същински селища, обкръжени с ровове и каменни или дървени стени, осеяни с отбранителни кули и насипи от пръст. В тях се очертават площади, улици и къщи, обитавани поне през определена част от времето от рицарите, „перове“ на замъците, с техните семейства. След хилядната година и особено през XII в. покрай тези стени започват да никнат жилищни постройки, които заедно с пазарището оформят същинския град. Особено много подобни градове се раждат около замъците през периода 1070–1100 г. Към 1200 г. Ламбер д’Ардр говори за основаването на градчето Ардр. Според него то става по инициатива на сеньор Арнул през шестдесетте години на XI в., който желае да създаде нов, добре укрепен град в мочурливата област недалеч от Кале. По негова заповед обитателите на селата в неговите владения са преселени там. В Ардр той издига „замък“ от земен насип с достатъчно обширно вътрешно пространство. Най-напред събира около себе си перство от рицари по образеца на дванадесетте перове от Песента за Роланд. След това Арнул д’Ардр построява външна стена за защита на пазарището, което се събира веднъж седмично, и го поставя под началството на свое наместничество.^[1]

Същинският град, който си има свой граф и свой епископ, подобно на Париж през 885 г., притежава същата структура, но в по-голям мащаб. Градът (la cité) представлява своего рода замък със съответните кули, укрепления, църкви и рицарство. Той брани и упражнява контрол над по-малките околни градчета или предградия (bourgs или faubourgs), прикрепени към него или към някой градски или крайградски манастир, какъвто е по отношение на Париж Сен Жермен-де-Пре или на Тулуза Сен Сернен, и именно там се наблюдава най-голям подем. Оживление обаче обхваща и самия град: той става по-гъстонаселен, натрупва запаси от зърно, вино благодарение на министериалите, работещи за своя сеньор, но също така и за своя собствена сметка с търговска цел. Типичен в това отношение през 1100 г. е Лан: той представлява пазарище за своя хинтерланд, негов хамбар, но също така място, изпълнено с всякакви опасности.^[2] Епископската монетарница сече монети и определя техния курс в съответствие с интересите на града. Именно по това време възникват и се утвърждават основните икономически връзки между хинтерланда и града, който доминира (и поставя съответните граници) на търговската дейност в него. Подобни връзки Античността не познава. Те стават възможни благодарение на покровителството от страна на следкаролингското рицарство от градовете и замъците.

Идва момент обаче, когато рицарството се оказва изправено пред онова, което би трябвало да назовем надигаща се буржоазия. Под това понятие трябва да се разбира един нов елит, който в много отношения рязко се отличава както от рицарството, така и от обикновеното население на градовете и особено на селата. Той е съставен от предприемачи, за които основен източник на богатство е търговията, но които в същото време инвестират в поземлена собственост и преди всичко в лозя. На тях им е необходим мир по пътищата и пазарите, за което те пледират при всеки сгоден случай пред принцовете и при необходимост се обединяват в сдружения за взаимопомощ. Това съвсем не означава, че може да се говори за хомогенна група, независима от сеньорите, която изповядва ценности, различни от тези на благородничеството. В историята на XII в. те съставляват обаче действителна група за съгласуван натиск, която постепенно си присвоява названието буржоа (твърде слабо разпространено през XI в.).

„Най-добрите“ представители на гражданството оформят една „буржоазна аристокрация“, която историците от близкото минало наричат „патрициат“. Според представата, която сме в състояние да си изградим за богатия буржоа, той не е новобогаташ, а по скоро син и зет на богаташ, какъвто е Веримболд от Камбре^[3], действителен или мним приятел на знатните, подобно на двамата министериали от Лан, единият от които в момент на опасност (1112 г.) загива заедно със своя сеньор рицар, а другият го предава и го убива…

В хартите, които се отнасят до живота на градовете от онова време, придружени със списъци на свидетели и изброяване на имоти, нерядко рицари и буржоа стоят редом или са свързани с делови отношения. Именно това кара някои съвременни историци да подценяват социално-политическите сблъсъци, характерни за началото на XII в., докато, напротив, през XIX в. Огюстен Тиери и Мишле донякъде преувеличават техния обхват. Нека все пак разгледаме какво е действителното положение в Камбре и Лан.

Камбре е разположен пред самите порти на Фландрия и фландърският граф непрекъснато прави опити да го анексира. Градът обаче се намира в пределите на Империята и негов сеньор е местният епископ, като в същото време е свързан със съседните градове от френското кралство. Както при Льо Ман, ние разполагаме с История на епископите, тоест със сборник от биографиите на всеки от тях, съставени от добре осведомени и често пристрастни каноници. Биографията на Жерар II (избран и ръкоположен през 1076 г.) рисува картината на един Камбре, разтърсван от гърчове, не всички от които се дължат на григорианската реформа. По време на отсъствието на епископа, заминал да получи инвеститура от император Хайнрих IV, гражданите се сдружават в община, „каквото отдавна било тайното им желание“, и решават да затворят вратите пред него, ако той откаже да я утвърди. Именно това се случва, защото васалите на епископа са „по-малочислени и по-малко смели от мнозинството граждани“. Подобно събитие от местно значение ненадейно разкрива как рицарството се оказва изпреварено от общественото развитие и как се очертава едно ново съотношение на силите, което не намира отражение в нито една епическа песен или роман. Какво да се направи? На помощ е призован един могъщ съсед в лицето на Балдуин II, граф на Ено, който пристига начело на своите рицари. Ала дори с това подкрепление се налага да се прибегне до хитрост и дори до предателство. Епископът и неговите рицари предлагат свикването на събрание за обсъждане на учредената община, което да се произнесе по съдебен ред. По този начин рицарите проникват в града и без знанието на епископа (поне така твърди неговият биограф) започват да грабят къщите на гордите граждани. Според друга хроника, съставена в Като-Камбрези, „те плячкосват хранителните складове, разбиват раклите, като задигат всичко: злато, сребро, драгоценни съдове и дрехи“. Освен плячката, вземат и пленници — несъмнено за да получат за тях откуп. Какъв късмет за рицарите, като се има предвид, че общината несъмнено би ограничила приходите от данъците върху градските богатства! Те убиват също така неколцина граждани, сред които е и някой си Фулбер, „твърде съобразителен търговец“ и без съмнение доста богат. Скоро след това неговият брат Вилбер решава да отмъсти за него и от омраза към епископа предава града на неговите неприятели, ала по-късно е заловен, осъден и след изтезания екзекутиран. Въпреки всичко възходът на гражданството в дългосрочен план е неудържим. В резултат от разгорелите се религиозни и политически борби през 1111 г. се появява нова община.^[4]

През същата година по примера на съседните градове (като Нойон) буржоата от Лан откупват от градското рицарство учредяването на комуна, с която епископ Годри е принуден волю-неволю да се съобразява. Според Гвиберт дьо Ножан в случая става въпрос преди всичко за много пари и за класова борба.^[5] Набиращата сили „буржоазия“ купува срещу огромна сума от класата на сеньорите правото за учредяване на комуна, която по силата на самото си съществуване би ограничила различните налози и съдебните злоупотреби. В този момент епископът отсъства от града. Това е същият Годри, духовник с рицарски нрав, за чиято жестокост вече бе споменато. При завръщането си той убеждава крал Луи VI да премахне комуната срещу изрична сума чрез налог, събран от гражданите. Последните се оказват в глупаво положение, заплащайки за създаването на нещо, а след това за неговата отмяна. Трябва да се има предвид обаче, че те не са забравили за разигралата се през 1076 г. в Камбре трагедия, както и за други подобни случаи, за които не знаем нищо поради липсата на извори. Това обяснява и проявеното от тях благоразумие: „В действителност гражданите били твърде богати, но се държали като бедняци, защото не желаели да привличат върху себе си вниманието на благородниците.“ В крайна сметка обаче явно търпението им се изчерпва и на отмяната на тяхната община отвръщат с бунт: на 25 април 1112 г. по улиците се втурват ударни отряди с викове „Комуна, комуна!“. Те започват да избиват рицарите и васалите на епископа. Предрешени като мъже, благородните дами се спасяват с бягство направо през нивите и намират убежище в манастира „Сен Венсан“ извън стените на града, който се превръща в некропол за местното дворянство. Самият епископ Годри е накълцан на парчета от простолюдието, водено от Тьодего, наречен Изангрен, бивш министериален крепостен на владетеля на Куси, съучастник на небезизвестния Тома дьо Марл.

Бунтовниците съзнават, че са стигнали твърде далеч, и дирят убежище (безкористно?) у Тома, който обаче не е в състояние да ги спаси от справедливото възмездие на краля. Все пак то застига само подстрекателите.

Минават обаче петнадесет години и буржоазията от Лан постига своето, като през 1128 г. извоюва учредяване на комуна и освобождаване от налози. Тя се сдобива също така (едва ли безплатно) с кралска харта за „установяване на мир“, чрез която се признават привилегии, подобни на тези, с които се ползват другите големи градове в Пикардия: сдружение, чиито членове имат задължението да посредничат между сеньорите и техните подсъдни, свободен пазар и ограничаване на задълженията към сеньора, които все още тегнат върху някои заможни фамилии, преминали през министериалитет. Нещо повече, по думите на Ален дьо Сен Дени, рицарите постепенно напускат града и го оставят в ръцете на канониците към катедралата и на буржоата от комуната. След 1135 г. владетелите на големите замъци, разположени на разстояние няколко левги от града, като Пиерпон и Монтегю, престават да посещават редовно Лан и постепенно се освобождават от градските си имоти. Трябва ли да се учудваме, че след бунта от 25 април 1112 г. представителите на едрото дворянство от епархията избягват да замръкват вътре в стените на град Лан?

Нещо повече. По-тясно обвързаните с града рицари, едрите васали на епископа, като видамите и членовете на фамилията „Дю Марше“, които през първата третина на XII в. несъмнено са богати и могъщи, получават сериозен удар и донякъде изчезват от хоризонта. Повече сведения има за други градски рицари, чиито потомци, също рицари, владеят околните села, като например фамилията „Дьо Лоази“.^[6] За някои, изглежда, буржоазията не се явява конкурентна, а по-скоро гостоприемна сила, защото те с успех се интегрират в нея. Извън периодите на криза се създават множество връзки на основата на взаимния интерес и се постига известно сближаване, като през 1158 и през 1164 г. кмет на общината е Ектор д’Оноа, градски рицар, от когото произхождат както богатият Грюел дьо Лан, така и сеньорите Д’Оноа. Известни са и други случаи на общ произход на „знатен патрициат“ и „буржоазен патрициат“. Интересно в случая е разцеплението в резултат от неизбежния избор между поземлената сеньория и градското богатство.

През 1960 г. Жан Ришар отбелязва същото „спускане“ на рицарите от бургундските замъци Вержи и Ружмон към „низината“ на селото, докато по всяка вероятност някои представители на рицарството са погълнати от новия „буржоазен“ елит на градчетата от XII в.^[7] Аз самият успях да открия във Вандом същинска размяна на местата между първите „буржоа“ (1097 г.) и последните рицари, обитаващи замъка (1150 г.).^[8] Бихме ли могли да твърдим, че през XII в. рицарите „губят“ градовете в полза на буржоата?

Пълното оттегляне към селото на дребното и средното дворянство, като следствие от възхода на градовете и от укрепналата власт на местните владетели, принцове и дори барони (както във Вандом), не може да се приема като някаква катастрофа. Нима по този начин същото това дворянство не печели сеньорски титли или поне приходи от поземлената собственост? По всичко личи освен това, че подобна промяна е съпътствана от по-рядкото избухване на войни между съседни замъци, като за сметка на това зачестяват войните между принцовете, кръстоносните походи и турнирите. В дългосрочен план обаче икономическото положение на това дворянство се оказва твърде несигурно: един историк говори за съществуването към началото на XIV в. на поземлено „благородническо плебейство“, докато известна (малка) част от буржоазията действително заслужава да бъде назована „градски патрициат“…

Междувременно кралете, принцовете и бароните^[9] смекчават до известна степен тази промяна, присъща на „втория период на феодализма“ (XII и XIII в.). Празненствата, които те организират в някои градове, позволяват на вече тясно обвързаните със селото рицари да ги посещават редовно, да се възползват от благата, които те предлагат, и да черпят от богатствата им.

По този начин владетелският двор се явява законен, изискан и удобен начин рицарската класа да граби градовете благодарение на принца, чиято нарастваща власт и приходи позволяват да прибягва до подобно разточителство. Ала при двора може да има и натрапници и по този повод си струва да бъде разказана историята на фамилията Ерембо от Брюге, още повече, че тя е на служба при първия принц, за когото е известно, че е участвал в турнири — фландърският граф Шарл Добрия (1119–1127 г.).