Доминик Бартелеми
Рицарството (61) (От антична Германия до Франция през XII век)

Вторият период на епическите песни

Отмъщението и прошката (християнска или феодална) продължават да бъдат ядрото на епическите песни, макар че по протежение на XII в. настъпилите след 1100 г. промени все по-ясно намират отражение в тях. Така например в Жирар дьо Русийон вече присъства обществената конкуренция от страна на буржоазията и на министериалите. В същото време героят се сблъсква с един крал, чиято сюзеренна власт става все по-дразнеща. Има ли при това положение бъдеще неговият «германски идеал»?

Вярно е, че Жирар дьо Русийон донякъде се откроява върху общия фон на епическите песни. Тя се отличава по езика, който представлява забележителна смесица от севернофренски и южнофренски думи, както и по важната позиция, която заемат между сраженията преговорите за мир. Отредено е също така значително място на новите фактори, характерни за действителността от XII в., като богатата буржоазия и крепостните, които се издигат до сенешали и стават предмет на подигравки заради своята страхливост, както и на укори заради предателското си държание. Ала подобни нови елементи се съдържат не само в тази песен и като цяло по тематика и дух тя продължава да бъде твърде близка с останалите.

Подобно на всички «размирни» васали, Жирар дьо Русийон става жертва на жестоки несправедливости от страна на краля (наречен тук Шарл Мартел): той му отнема годеницата (като я замества с друга девойка, не дотам хубава, макар и влюбена), претендира за прекомерни права върху неговия феод, с което се стреми да предизвика свада и по този начин да подкрепи враждебния на героя род на Тиери дьо Скани. Това поставя начало на продължителен конфликт, белязан от повтарящи се ситуации, както с краля, така и с неприятелската фамилия.

В песента е налице и известна доза казуистика относно феода и алода, като повод за това е проблемът за автономията на един едър барон по отношение на краля. В случая последният разполага с немалко доводи и средства за въздействие, свързани с промяната, настъпила към 1100 г.

Под предлог, че упражнява правото си на лов, той нахлува във владенията на своя васал и стига чак до замъка Русийон, като при това го превзема чрез измама, в резултат от предателството на сенешала на Жирар на име Ришие дьо Сордан, който в действителност е посветен в рицарство министериал. «О, Боже, каква грешка допуска един славен воин, когато прави рицар сина на прост селяк, когато го издига за свой сенешал и съветник, както постъпил граф Жирар с негодника Ришие. Той му дарил голям феод и му намерил съпруга, а онзи за отплата предал Русийон на свирепия Шарл!» Действително няма нищо по-лесно от това да «се възползваш от съня на твоя господар, за да го предадеш. Той бързо обул ботушите си и се облякъл, а след това отишъл и измъкнал ключовете от постелята на графа»…^[1] След това сенешалът отива да се спазари с краля и получава голям феод като отплата за своето предателство. Негови васали ще бъдат хиляда рицари и на практика ще бъде същински хилиарх…

Буржоата оказват слаба съпротива и Русийон е превзет. Негодуванието на Жирар е напълно обяснимо. С подкрепата на своите роднини той влиза в сражение с Шарл, избива много негови бойци и взема пленници. Връща си Русийон и обесва предателя. След това дори се впуска в преследване на Шарл и му нанася щети, тоест «той и хората му го гонили чак до сухата равнина на Троа и взели много плячка».^[2] Отново се появява непрякото отмъщение.

Героят и неговите близки са във война както с краля, така и с противниковия род, ала по време на един съвет Тиери дьо Скани, заклетият враг на Жирар, заявява недвусмислено на Шарл Мартел: «Вие бяхте този, който нарушихте правото, като се опитахте да си присвоите Русийон.» Един негодник е предал Жирар и той «напълно основателно го наказа. Бог ви даде знак, когато се опитахте да потвърдите правата си на бойното поле».^[3]

Ала макар херцог Тиери да проявява разбиране към Жирар, той продължава да държи на отмъщението срещу него и неговите хора. Кралят подклажда този конфликт между двамата свои васали от един и същ ранг, които си приличат като две капки вода. Уговорена е битка при Вобетон^[4] с условието победеният да грабне тоягата на поклонник и да потегли за отвъдморските земи. По този начин той ще поеме греха, така че на излизане от църквата никой и не мисли да попречи на предстоящото сражение в името на евангелския мир. Този път по много реплики може да се съди, че свещената война влияе на феодалната. «Ако загинете за своя сеньор, ще спасите душите си.»^[5] А също така: «Престанете да жалите за смъртта на херцога, защото той бе опростен и причастен. Мислете по-скоро как да отмъстите за него.»^[6] Одилон се кълне «в Бога и в свети Устрий, че види ли някой да прояви страхливост, ще направи от него монах или каноник»,^[7] което не го спира малко по-късно сам да навлече расото на бенедиктинец^[8] и от този момент нататък непрекъснато да съветва Жирар да постигне мир, защото толкова човекоубийства са голям грях и защото е васал на крал Шарл: «Не можеш да го обърнеш в бягство на бойното поле и да го разгромиш, без да нарушиш дадената клетва.»^[9] Фук, племенник на Жирар, особено настоятелно го призовава към въздържаност. На моменти феодалната етика му идва на помощ. В момента, когато войската му взема превес на бойното поле, Жирар свиква на съвет своите васали. «Как трябва да постъпя с Шарл, който е мой сеньор?»^[10] Фук е този, който отговаря: трябва да се откажем от онова, което сме му отнели, и дори да му поднесем дар. «Ако откаже, не се тревожете, аз няма да ви изоставя.»^[11] Което ще рече, че ако Жирар не направи подобно предложение, Фук ще го напусне.

Продължителността на битките и тяхното ожесточение не пречи междувременно да се разменят пратеници, които се нуждаят от известна смелост, макар по принцип да се доверяват на дадената от благородния противник дума. Така с появата на монаха Бремюн слушателят получава правото на известен отдих и разтуха: неговият статут не му осигурява защита и когато се явява с предложение за мир пред сърдития крал Шарл, той заплашва да му отреже мъдете… Бремюн действително се бои да не би кралят да изпълни заплахата си и след това да се откупи с покаяние. Трябва ли да напомняме, че във феодална Франция подобно наказание не се налага на монасите посредници, а по-скоро на прелъстители, крадци и крепостни?

Една голяма война е свързана не само с жертви. В песента Жирар дьо Русийон има описания на многочислени войски, на рицари и на пехота (до голяма степен съставена от буржоа), на васали и наемници, нерядко на попаднали в плен благородници, за които се иска откуп. Един ден умереният Фук съветва Жирар да избегне прекомерните жестокости на войната по следния начин: по-добре «да бъде взет в плен някой барон, за когото моят сеньор Шарл ще приеме да преговаря».^[12] Ала Бозон д’Ескарпион мисли единствено за битки: та нали Жирар е взел при себе си мнозина чуждестранни наемници, «баварци и германци, които желаят да се сражават»?^[13] Така или иначе каузата на Жирар е загубена, защото е отблъснал от себе си Бога и защото неговите изстъпления стават причина за отлъчки и предателства.

Светът на епическите песни се направлява от вътрешноприсъща справедливост, за осъществяването на която хората съдействат: измежду всички военачалници на Жирар дьо Русийон, с изключение на самия него, оцелява именно Фук. Неговата умереност е добре известна на хората от противниковия лагер. Той спасява живота на един от техните пратеници, на име Пиер, който след това се застъпва за него.^[14] Слушателите тръпнат все пак, когато Фук е изправен пред дъщерята на убития от самия него Тиери. Жонгльорът обаче бърза да ги успокои: тя веднага се влюбва в него толкова силно, колкото Беатрис в Берние. Сватбата между двамата не закъснява, те заживяват щастливи и имат много деца.

Участта на граф Жирар не се урежда по толкова куртоазен начин: той трябва да измине дългия път на покаял се християнин. Опожарявайки църква, е извършил светотатство и именно след това кралят взема надмощие над него. Колкото повече от хората му умират или го напускат, толкова по-жесток и по-самотен става Жирар. Би могло да се говори дори за спускане в ада, ако в крайна сметка не се извисява внезапно към Небето. Единствен оцелял заедно с жена си, той се оттегля в гората, за да дири покаяние при един отшелник. Слуша напътствията му, за да не бъде осъдена душата му на вечни мъки. За него обаче това е все още само временно решение и той не крие това. «Сграбчил косите си с две ръце, Жирар се заклел във Всевишния да не се бръсне и да не подстригва косите си, докато не се завърне в своя феод и не бъде признат за херцог на Бургундия.»^[15] Той няма търпение отново да яхне кон и да грабне оръжията, за да нападне с изненада краля и да го убие. Налага се отшелникът да го порицае строго за неговата горделивост и озлобление, както и намесата на набожната му съпруга, за да бъде изтръгнат от лапите на дявола.

Покаянието продължава двадесет и две години, през които Жирар става въглищар по примера на свети Тибо и на Еврар от Бретьой. Най-сетне настъпва моментът на опрощението. По Великден, когато е най-подходящото за това време, Жирар се явява в двора в одеждите на поклонник и епископът, а сетне и кралицата измолват за него от краля пълна амнистия.

В тази песен цари такава устойчивост, такова равновесие на силите, че не е ясно какво би могло да сложи край на войната. Самият Бог, такъв, какъвто си Го представя феодалното рицарство и духовенството по онова време, не успява да стори това, тъй като Той олицетворява правото, а в случая то е поделено по равно. Единственото, което може да стори, е да спре по чудодеен начин едно сражение и по този начин да прекрати първата кампания и да накаже светотатството на опожарилия една църква Жирар, като по този начин сложи край на втората. Ала при положение, че след прекъсване на Разпети петък рицарите отново се отдават на военни упражнения,^[16] ясно е, че рано или късно военните действия ще бъдат възобновени. Жирар и Берт имат петгодишен син: още няколко години примирие и той ще бъде посветен в рицарство, а това означава, че всичко ще започне отначало, както се случва другаде, когато Готие или Жербер приемат рицарството. Всяко наследяване на владение на благородник е съпроводено с отмъщение, а в епическите песни често се стига и до проливане на кръв.

Все пак от този момент нататък започват да се редят проекти за траен мир. Те дори се наслагват и дори взаимно си пречат чак до края на песента.

Най-напред се случва нещо неочаквано, при което обществената промяна от 1100 г. се проявява с пълна сила. Жирар отново е на бойна нога, взема в ръце момчето и произнася следата клетва: «В името на всемогъщия Бог, никога няма да бъдеш лишен от онова, което ти принадлежи. Човек наистина трябва да е страхливец, за да стане монах.»^[17] Бащината гордост е тази, която го кара да говори като неумолим рицар и да се вслуша отново в съветите на рицарите, които винаги са му били близки на сърцето: да престане да се моли на враговете и да тръгне на война. В този момент се появява някакъв бивш крепостен, когото Жирар прави сенешал. Този човек решава, че войната ще бъде лишена от смисъл, ако неговият сеньор няма наследник. И чисто и просто убива детето.

От този момент нататък събитията окончателно поемат посока към постигане на мир с подкрепата на един папа, роднина на Жирар,^[18] който постъпва донякъде макиавелистки: нали именно той му подсказва «да постъпи така, че онези, който най-силно ни мразят, да бъдат представени като защитници на неправдата»?^[19] След като остава без преки наследници, Жирар следва примера на Жеро д’Орийак: той дарява част от имотите си на Църквата и по този начин допринася за основаването на тринадесет абатства (сред които и Везле). Останалото отстъпва на братовчед си Фук, но това по никакъв начин не застрашава мира, тъй като последният поначало се проявява като миротворец и, както подсказва песента, ще бъде справедлив към бедните, щедър към рицарите и предан на краля,^[20] пред когото самият Жирар тържествено полага клетва за вярност. В същото време папата произнася проповед срещу войната, която е същински бич, тъй като тя опожарява църквите, подлага на страдания народа и изтребва «цвета на християнството», тоест рицарите. Дошло е време всеки да забрави за своята гордост и непримиримост и да помисли за спасението на душата си.

Някои обаче смятат този папа за «словоблудец» и това са онези, които са заложили имотите си. Какво ще правят без война бедните рицари? Дали няма да има завръщане към нерадостното положение от началото на песента, когато «смелият не струва повече от страхливеца»?^[21]

Достойнство на Песента за Жирар е, че предлага решение на проблема, макар и малко късно, чак след 9480 стиха. Фук препоръчва графовете сеньори и богатите барони да се грижат за издръжката на бедните рицари и да проявяват щедрост към тях. Ще се следва примерът на нормандския херцог Хенри Боклер, който през 1133 г. определя «ролята» на онези, които са свикани под знамената за защита на страната: бедните васали ще грабнат оръжието, докато богатите ще ги подпомагат финансово.^[22] В следващата строфа се предвижда доставката на добри коне за онези, които заминават, защото им предстоят сражения със сарацините. Или по-скоро предишната идея е отминала заедно със строфата, тъй като по-нататък вече не се говори за принципно разграничение между подпомагащи и заминаващи, а за «всички щедри и храбри младежи, винаги готови да яхнат конете»; те ще поставят на изпитание личните си качества и добродетели.^[23] През останалото време рицарите ще ходят на лов, без при това да изгубят мястото си в обществото.

Що се отнася до четиримата синове на Фук, те няма да бъдат принудени като него да вземат участие в граждански междуособици. Няма нужда да бъдат убивани от някой неверен сенешал, защото им предстои да прекарат живота си сред разкош, в двора на един крал от XII в. Те по собствена воля ще се явят пред него, за да му служат: първият ще носи меч, вторият скиптър, третият ще сложи шпори, четвъртият ще развява бойното знаме.

А какво място е отредено при това положение на турнирите? Те би трябвало да поддържат формата на тези младежи, да спасят живота на сина на Жирар, да открият перспективи пред бедното рицарство! Ала епическите песни са едновременно твърде феодални и твърде християнски по своя дух, за да отделят действително внимание на турнирите.

Все пак в една от тях има описание на турнир, но само защото той играе определена роля в осъществяването на родово отмъщение. Това е песента Гарен льо Лорен, сътворена между 1180 и 1200 г. В нея посвещаването на Фромонден действително е последвано от турнир, на който «да се види дали той може да обърне в бяг смъртните си врагове, да се пази от тях и да им се опълчи».^[24] Всъщност въпросният турнир твърде много напомня истинско сражение, тъй като на него всеки избира противника си по силата на собствената си ненавист.^[25]

В Гарен льо Лорен намира продължение и развитие «реалистичната» тенденция в епическите песни, вече твърде осезаема в Жирар. Както много други, тя напомня дълъг, монотонен и изпълнен с кръвопролития сериал, тъй като в нея си дават среща и се преплитат чрез поредица убийства две обхватни сюжетни линии: брат след брата, син след бащата един по един преминават пред погледа ни от посвещаването им в рицарство до тяхната смърт. Ала при един внимателен прочит творбата се оказва не чак толкова монотонна. В действителност всеки епизод разкрива елементи от историята на XII в.: техническият напредък в строителството, ролята на германските наемници, на пехотата или използването на григорианските изисквания към брака за политически цели.^[26] В тази песен освен това героите често правят преценки: от една страна, изчисляват възможните разходи и щети на бойното поле, а от друга, избират юридическата си стратегия пред съда. И освен това дали са чак толкова много кръвопролитията? Всъщност може ли една история, белязана от смъртна омраза, да мине без тях? Такъв е законът на епическото творчество, макар в действителност историята на XII в. в мащабите на кралството да не съдържа толкова непримирими и смъртоносни конфликти. Ето защо в измисленото кралство на «Пепен» благородниците се избиват помежду си повече, отколкото в кралството на Филии Огюст, макар войната между последния и Ричард Лъвското сърце от 1194 до 1199 г. да е твърде ожесточена и да се води съвсем не по рицарски. Интерес в Гарен льо Лорен представлява описанието от епизод към епизод на начина, по който противниковите войски избягват прекия сблъсък. Често дори войнственият Бернар дьо Незил отстъпва, докато неговият неприятел Бегон шета из Бургундия и превзема с лекота замък след замък в резултат на пазарлъци. Чисто военните елементи тук заемат повече място, отколкото дебатите относно войната и мира, които преобладават в Жирар дьо Русийон, но подобни дебати все пак не липсват, както и всякакъв род посредничества.

В тази песен, където дуелът, предшестван от клетви, приключва със смъртта на престъпилия клетвата, където отношението към падналите в плен не винаги е добро (макар откупът винаги да е на дневен ред), не е забравено и взаимното уважение и съпричастност между противниковите рицари, французи или сарацини.^[27]

Истината обаче е, че самият статут на здраво свързаните със своите фамилии и феоди рицари ги задължава да бранят правата си. Именно в това се състои същността на посветените рицари. Напътствието, дадено на младия Фромонден от неговия посветител, е твърде красноречиво в това отношение: да се пази от прояви на страхливост, да бъде суров с враговете, да дарява скъпи кожи, за да печели уважение. Последната подробност, с ясно сатирично звучене, е свързана с начина, по който са заплатени хвалебствията от страна на самите жонгльори! В описанията на посвещавания в рицарство песента внася известно разнообразие, включвайки ту отдадено на молитви нощно бдение, ту плесница (ритуална), както при Гин, ту целувка в знак на помирение (от нея по-малко боли).

Една от тези сцени е откровено комична, тъй като героят Риго по твърде забавен начин проявява своята резервираност към «подобни палячовски обичаи»,^[28] свързани с встъпването в рицарство, като се почне от предварителното изкъпване, мине се през връчването на подплатената с кожи наметка и меча, и се стигне до плесницата. Що се отнася до съпроводеното с молитви бдение, то се възприема като израз на присъщата на периода около хилядната година набожност. Не става въпрос за осветено от църквата посвещаване, а за апотропичен ритуал в навечерието на родовите войни, начало на които поставя самото посвещаване: целта на бдението е «Бог да пази от смърт и опасност».^[29]

Подобна позиция не печели кой знае какъв престиж за духовенството, още повече, че в епическата песен съперничеството между рицарите и Църквата за владението на феодите се приема за даденост. Дали, дарявайки пред прага на смъртта голяма част от земите си на монасите, набожните благородници не лишават от богатство рицарските фамилии и по този начин не отслабват френското кралство пред лицето на сарацините например, какъвто е случаят с Жирар дьо Русийон? Впоследствие се налага да се водят преговори за връщане на имоти от Църквата към рицарството, като подобни компромиси са налице още през VIII в. Това обаче изобщо не изключва нови дарения на манастирите за упокой на душите на мъртвите рицари, както например в песента за Гарен. Всъщност при какви обстоятелства са загинали въпросните рицари? Пак в междуособици, които водят до жертви след дворянството и по този начин (косвено) носят изгода на сарацините! При това никаква по-сериозна намеса от страна на кралската власт не е успяла да предотврати това.

В света на епическите песни основната цел на краля е да опазва прерогативите (включително правото на отмъщение) на онези, които му служат вярно.

Песните, чиито герои са отмъстителни васали, нерядко разбунтували се срещу кралския произвол, не отразяват нравите на конкретен век. Те свидетелстват преди всичко за жизнеспособността на идеали и ценности, които още от времето на франките, като елемент от една по-скоро германска, отколкото римска традиция, са неделима част от статута на воина благородник, васал и рицар. Тези песни са пропити с един като цяло доста «каролингски» християнски дух, който се явява контрапункт на същите тези ценности, без при това да поставя пред тях непреодолима преграда. Не смятам, че прекомерно суровият характер на някои слова и сцени са могли да шокират публиката от XII в. до такава степен, че да я накарат да възприеме разработената по времето на кардинал Ришельо представя за историята на Франция, според която кралската власт е единственият лек срещу опустошителните граждански войни.

В различните епически песни отношението към кралете и бароните не винаги е едно и също: Песента за Роланд се оказва на практика най-роялистката от всички с прославата си за Карл Велики с неговата справедливост и храброст, докато другаде кралете, сподобени с имена на владетели от династията на Каролингите, се отличават със слабост, нехайство или откровена тираничност, отстъпвайки на бароните защитата на кралството и стремейки се в същото време да ги лишат от владенията им, да отнемат годениците им и да ограничат правата им. И ако от време на време се напомня за верността, която васалите дължат на кралете, които са ги въвели във владение и са ги посветили в рицарство, то отношението между сеньор и васал ни най-малко не е идеализирано и дори ми се струва, че при понятия като монархия и феодализъм двусмислието е не по-малко, отколкото при войната и мира. Могат да се открият доводи в полза и на едното, и на другото. Или по-скоро всеки открива онова, което търси.

Заблудени от модела на «промяната от хилядната година», до неотдавна историците разглеждаха разцвета на епическата песен през XII в. (успоредно с романа) като белег за утвърждаването на новата рицарска класа. Аз бих казал по-скоро, че в случая е налице защита на вече заплашената стара рицарска класа чрез преувеличаване на нейната сила и саможертва, напомняне към кралете и принцовете, че трябва да я почитат и уважават. Или пък въображаемият свят на епическите песни става цел сам по себе, а обществото от XII в. осмисля съдържащите се в него противоречия, като в центъра все пак остава отмъщението на рицари като тези от Ардр или Гин и техните местни сблъсъци.

Рицарството на изисканите обноски и на любовта, към което доброто общество през XVIII и XIX в., едва докоснало се до републиканските идеи, се стреми да приобщи средновековния рицар,^[30] е по-скоро блян, зародил се във висшите сфери и във владетелските дворове, където обичат игрите.