Доминик Бартелеми
Рицарството (45) (От антична Германия до Франция през XII век)

Кръстоносният поход не може да се разглежда като момент на значително сближаване между благородници и крепостни в порив на християнски патриотизъм, за какъвто говори Мишле, нито пък предоставя възможност на младежите без никаква предварителна подготовка да заслужат чрез героичен подвиг място сред благородничеството и рицарството. Подобни случаи се срещат единствено в зародилите се много по-късно и напълно измислени фамилни легенди. За хората от XII в. предци-родоначалници на графства и едри баронства си остават съвременниците на норманските нашествия, тоест на Ингон и на Hastingus.^[1]

В легендарните истории, сътворени през XII в., можем все пак да открием и типично рицарска окраска. Предците, които по онова време са предмет на блянове, не се отличават толкова с изтребление на противниковите редици, колкото с доблестни дела в помощ на изпадналите в беда. На първо място, естествено, са прекрасните дами: Анжьоже, от когото водят произхода си анжуйските графове, се сражава на Божи съд, за да защити своята кръстница, обвинена в прелюбодейство,^[2] а Аршамбо, прадядо на виконтите на Комборн и Тюрен, прави същото в полза на кралицата.^[3] Що се отнася до потомците им, участници в Първия кръстоносен поход, те също съумяват по изискан и приятен начин да докажат, че са достойни за тяхната памет: вместо да се хвали в Лимузен с ролята, която Голфие дьо Латур играе при последваното от клане превземане на Маарат (1098 г.), към 1180 г. неговата фамилия разпространява измислена история за това как той бил отървал някакъв лъв от нападналата го змия и как след това лъвът му станал верен спътник.^[4] Така той се оказва по-близък до Рицаря с лъва (Ивен) от романа на Кретиен дьо Троа, отколкото до свирепия Роланд от Песента. А след като не може да каже нищо за участието на Арнул д’Ардр в Първия кръстоносен поход,^[5] към 1200 г. Ламбер д’Ардр му приписва победа на един турнир в околностите на Турне,^[6] макар че по онова време без съмнение турнирите все още не съществуват…

Твърде показателно е, че подвизите от кръстоносните походи и придобитата по време на двубоите и турнирите слава са основание за придобиване не само на сеньория или феод, а и на почетна длъжност при двора на местния принц. Такъв е случаят с Готие д’Ер. А ето какво казва Жизлебер от Монс към 1200 г. за Жил дьо Шен, шамбелан на графа на Ено от началото на XII в.: „Приживе той се славел като най-храбрия в бой от всички рицари по онова време, защото в отвъдморските земи влязъл сам в двубой с един изключително свиреп лъв, който победил и убил, но не с изстреляна от лък стрела, а само с щит и копие.“^[7] Като начин за изява на воинските качества на кръстоносците лъвът здравата конкурира турците!

Що се отнася до сеньора, който става зет на въпросния Жил дьо Шен, като се жени за неговата дъщеря наследница, то той още преди това е сенешал на Ено и по този начин съчетава две дворцови длъжности. Името му е Жил, сеньор на Сент Обер (в областта Камбрези), и се радва на „заслужена и несравнима слава на храбър и щедър мъж сред всички странстващи рицари, които бродят по земите на френското кралство и на Германската империя“.^[8] Това съвсем не означава, че е познат на всички от Пиренеите до Балтийско море, но че съществува една златна младеж (или поне която се стреми да бъде такава), прекосяваща нерядко границата (доста условна и намираща се в близост до Ено), за да взема участие в турнирите и да пребивава във владетелските дворове между Сена и Рейн, стремейки се чрез подвизи да заслужи щедростта на принцовете. Така че Жил дьо Сент Обер вероятно е бил както образец, така и благодетел по силата на заеманата от него длъжност, за не един млад рицар.

По този начин отново откриваме „средата“, в която и заради която се утвърждава от времето на Гийом Завоевателя насетне класическото рицарство. Може да се каже по-скоро, че след 1130 г. тази среда приема по-ясни очертания благодарение на по-обилното наличие на документи, което ни позволява да разгледаме отблизо рицарството в момент, когато то е придобило по-завършен вид сред блясъка на турнирите и дворцовите празненства. Вече разполагаме със свидетели от първа ръка за тези рицари, в лицето на духовници при двора на самите принцове или барони, като Жизлебер от Монс или Ламбер д’Ардр. Към рицарите те проявяват онзи сдържан интерес, който е налице още при Сугерий и Ордерик Виталис, но са по-добре осведомени от тях. Те говорят за разходите и за разкоша на турнирите и на владетелските дворове през периода 1168–1190 г., ценни сведения за които получаваме и от Историята на Гийом льо Марешал.

По същото време (след 1130 г. и преди всичко през периода 1170–1200 г.) преживява разцвет литературата на френски („романски“) език, която дава насока или пробужда мечтите на мъжете и жените от владетелските дворове. Тя съдържа епически легенди и куртоазни повествования, като продължава да предизвиква възхищение до наши дни с подвизите на герои от Роланд до Персевал. В следващата глава ще се опитаме да очертаем параметрите на нейната функция и да оценим каква документална стойност би могла да има тя за нас.

По примера на куртоазните повествования за рицарите на крал Артур през XII в. във Франция се налага по безпрецедентен начин дух на рицарски разкош и на съревнование между светските рицари. Въпросът е да се определи действителният обществен и политически климат и мястото на владетелските дворове и турнирите в живота на рицарите, тъй като по същото това време те се включват във войските на принцовете и вземат участие в истински войни и в кръстоносни походи, а епическите легенди са както отражение, така и насърчение за техните подвизи. В същото време голяма част от живота им нерядко минава в границите на поземленото владение, където той е далеч по-прозаичен, белязан от съседски крамоли и от напъни за съхраняване на придобития обществен статут.

Блясъкът на френското дванадесето столетие утвърждава онзи образ на рицарството, който се съхранява в Европа за вечни времена или поне в някакво извънвремево измерение. Редом с този блясък обаче над феодалната (и следователно рицарската) класа надвисват нови заплахи, за които модерните историци говорят още през XVIII в., съжалявайки или възторгвайки се от зародилите се след 1100 г. антифеодални тенденции. Ако въобще е налице някакъв „втори период на феодализма“, започнал по онова време, то той се отличава от първия с по-голяма тежест на администрацията и на търговията. А дали не би могъл да бъде наречен период на западащ феодализъм? В това отношение особено важна роля се пада на градската буржоазия, която нанася коварни удари на „рицарството“ (схващано като класа) и която започва да се превръща в първостепенен исторически фактор, като се сдобива с комунални харти, печели благоволението на краля и на местните владетели, чиято подкрепа й придава допълнителна сила, при това с благословията на Църквата. Как в подобен контекст би могло да се говори за разцвет на „рицарството“ (като стил на живот и на обноски)? Защо лично принцовете финансират това рицарство и се стремят да му придадат блясък? Дали техните празненства и тяхната щедрост, проявявана един или два дни в годината, не са в действителност само примамка и опит за възмездяване на посветените в рицарство благородници, за да бъде скрито от очите им действителното положение на нещата и да бъде удавена мъката им?

Същата тази мъка, която нерядко намира отражение дори в литературата…

Рицарите от XII в. може и да са по-добре въоръжени от древните германци и да се радват на по-разкошен прием и на по-пищна трапеза от франките по времето на Карл Велики или от васалите през хилядната година, но по много признаци личи, че те разполагат с по-малко свобода и са по-разтревожени за бъдещето. Или поне някои от тях. Нека разгледаме сега обхвата и границите на възхода на буржоазията.