Доминик Бартелеми
Рицарството (23) (От антична Германия до Франция през XII век)

Жеро д’Орийак и защитниците на църквите

Свети Жеро д’Орийак е бил васал, сеньор и светец. Той е кралски васал от Аквитания по времето на „феодалната промяна“ (около 855–909 г.). Господар е на множество имоти, сеньор на замъка Орийак, но не може да се твърди със сигурност дали действително е притежавал титлата граф, която понякога му се приписва. Във всеки случай принадлежи към втория кръг на каролингската аристокрация. Дете на благородни родители, той разгръща в своите владения деятелност на воин и съдник и несъмнено принадлежи към онази общност, която книжовниците от онова време охотно наричат „светско войнство“, чийто отличителен белег са презрамникът или мечът, без това да предполага непременно ритуал на посвещаване. Вярно е, както вече видяхме, че те споменават за тази принадлежност преди всичко в случаите, когато някой могъщ представител на светската власт се отрече от нея, подстриже дългите си коси и влезе в манастир. Ала Жеро д’Орийак никога не стига до подобно отричане, макар по всичко да личи, че не му е липсвало подобно желание. Тъй като не е женен и няма нито син, нито дъщеря, а негов наследник е някакъв племенник, той в крайна сметка дарява на Църквата част от своята сеньория, където след смъртта му е издигнат манастир, присъединен по-късно към Клюни.

Жеро д’Орийак действително е близък до херцога на Аквитания Вилхелм Благочестиви, граф на Оверн, основал през 909 г. Клюни. Поне в Житие на свети Жеро от свети Одон, втори клюнийски абат (към 940 г.), се твърди, че отношенията им са добри, макар че Жеро на няколко пъти да отказва да положи клетва за вярност към херцога и да се ожени за сестра му.^[1] В първия случай той се позовава на верността си към краля, която го издига едва ли не до върховете на елита и не изисква от него никакви жертви. Одон не говори за понесено от него мъченичество в името на своя сеньор, подобно на герои като нормандеца Вилхелм Дългия меч или по-късно Роланд от епическата месен. Не такова е основанието за неговата святост. Що се отнася до отказа му да сключи брак, той намира оправдание в любовта към Бога и към целомъдрието, което е достатъчно валидно, за да го спаси от оскърбления и упреци. По всичко личи, че Вилхелм Благочестиви приема всичко това, тъй като не упражнява никакъв натиск. Вярно е, че Жеро смекчава отказа си чрез клетвата, която полага неговият племенник и наследник, а самият той взема участие във войската на херцога, което означава, че под въпрос са формата и обсегът на неговата вярност, а не принципното й спазване.

Около хилядната година на мнозина аквитански сеньори е известно, че един от тях, с когото мнозина са в роднински връзки, се радва на преклонение, подобно на мъчениците, епископите и абатите „изповедници“, без при това формално да се е отказал от оръжието. Говори се за извършените приживе от него чудеса, предимно изцеления, както и за други, които той продължава да прави след смъртта си, нерядко „отмъщения“ за защита на сеньориалните права, които монасите в Орийак са наследили от него. Оказва се, че „рицарството“, тоест статутът на благороден воин, животът и деянията на сеньор, владетел на замъци и феоди, е съвместим с християнската святост. Жеро е на път да намери последователи, тъй като Адемар от Шабан разказва за сеньор Галбер от Малмор, който бил освободен от тъмница, намерил смъртта си по време на поклонение и също правел чудеса.^[2] По този начин Аквитания си позволява една донякъде първична дързост по отношение на определянето на светостта и на култа към светиите, друг пример за която откриваме в Конк.

Много бихме искали да знаем обаче по какъв начин се описва животът на Галбер от Малмор и дори на Жеро д’Орийак. Твърде малко ни е известно за разпространението на Житие на свети Жеро от Одон от Клюни в манастирите и в светските среди. Изглежда, то нерядко е било окастряно. Подобно на Историята на Рихер, вероятно през Средновековието то рядко е било четено в пълния вариант, с който ние разполагаме. Ала това едва ли може да накърни интереса, който то представлява за нас, след като става дума за важен документ относно обществените отношения и идеологии, като се има предвид основателното твърдение на свети Одон, че разполага с достоверни сведения от неколцина книжовници и благородници от обкръжението на Жеро.^[3]

Днешните историци често разглеждат този текст като опит от страна на Одон за разкрасяване на феодалните войни, в които взема участие Жеро д’Орийак, или за налагане на представата за справедлива война и дори за „християнизиране на рицарството“. Те охотно цитират епизода, по време на който, според неговия житиеписец, Жеро заповядва на своите васали да настъпят срещу противника, като „държат мечовете с насочени обратно върхове“. Въпреки това, понеже Бог е на негова страна, което е известно както на неговите хора, така и на враговете, той спечелва победа, без да опетни името си, а и без да се подложи на опасност: „Едно е сигурно, той никога никому не нанесе рана, нито пък получи такава от когото и да било.“^[4] Ето защо Жеро д’Орийак изглежда някак самотен през този „железен век“, ако приложим подобно название за десетото столетие, макар все пак поради географското си положение Оверн да се оказва встрани от норманските нашествия. Освен ако не приемем, че умереността е същностна характеристика на феодалната война и че в случая изобщо не става въпрос за изключение. Струва ми се, свети Одон не прибягва до подобна дръзка лъжа, а чисто и просто подбира, разкрасява и обобщава някои черти на своя герой.

При всички случаи историческият прочит на това Житие на свети Жеро е белязан от недоразумение. Авторът действително се позовава и прибягва до каролингската теория за двете войнства (тоест за двата елита), за да сътвори две книги. В първата той разкрива, че в „светското войнство“ Жеро си остава неопетнен и дори допринася полза със своята справедливост. Във втората поддържа идеята, че в действителност Жеро по сърце е монах, останал в мирския живот, тъй като не е успял да открие другари по монашество или защото никой епископ не е отправил към него нарочна молба да помогне на Църквата и на нейните владения, което ще рече, че той блести едновременно и в двете войски. Ала мнозина историци гледат на него като на „рицар“, а не на феодален сеньор, и смятат, че намерението на Одон е било да представи образец за реформа на нравите. И дали в действителност не става въпрос за един от многото доводи в полза на умерено консервативното отношение на някои феодали към техните наследствени владения?

Феодалната война през X в. почива върху доста ясно определени правила и граници. Свети Одон разполага с материали в това отношение, преди те да породят (тук, както и другаде) една нова теория, която ще ни отведе към първите апологети на Божия мир през хилядната година.

Нека проследим заедно с него житието на свети Жеро. Благородник по произход, той със сигурност е изучавал както военното дело, така и книжнината, подобно на кралете и графовете в описанията на Дюдон от Сен Кантен, като се започне от Карл Велики и се стигне до Еврард от Фриул. „Той бе принуден да изучава книжнината, признава простодушно Одон от Клюни, за да може да заеме църковна длъжност в случай, че не се посвети на светски дела.“ Тази забележка затвърждава впечатлението за ясно разграничение между двете поприща: Църквата набира кадри измежду неуспелите в светските дела рицари. Недъгавите и невротичните благородници стават мними „рицари“ в „другото войнство“… По всичко личи, че Жеро е напълно читав: „След четенето на псалтира той биваше обучаван в светски умения като насъскването на ловни кучета, стрелбата с лък, пускането на соколи и ястреби с нужната сила.“^[5] Ала детето се изморява и се покрива с пъпки, което, според наша преценка, е психосоматична реакция, приписана на Божията воля. Това го връща към книжнината чак до края на пубертета. „По това време той бе придобил достатъчно ловкост и можеше да прескача без усилие коня, и като гледаха как расте неговата сила и пъргавина, отново започнаха да го готвят за «войската» и за боравене с оръжие.“ В същото време той обаче предпочита книжнината и се привързва към Светото писание, сякаш следва наставленията на благородната Дуода: „Мъдростта струва повече от силата.“ Явно не му се е случвало да срещне легендарния Ингон!

След като наследява баща си и на свой ред става сеньор, Жеро д’Орийак се сблъсква с трудностите, свързани с тази чест. В неговото Житие се описват съседски войни, при които трябва да се отблъскват нападения, съпроводени с грабежи по селата, и да организира (непродължителни) обсади на противникови замъци. Би могло да се вярва на свети Одон, който твърди, че самият Жеро не прибягва до непряко отмъщение и не ограбва селяните във владенията на своите противници. Може да се твърди обаче, че той не брани достатъчно своите собствени селяни, защото твърде бързо и твърде лесно прощава на техните нападатели. Арнал, сеньор на замъка Сен Сернен, често „подобно на изгладнял вълк се нахвърля върху владенията на Жеро, докато последният като миролюбив човек се опитва с благост да уталожи дивия нрав на своя противник, който ненавижда мира, като дори му изпраща дарове, сред които има и бойни оръжия“. Впоследствие „една неочаквана сполука“ (която Рихер би описал в красив разказ за предателство и дръзка хитрост) „му даде възможност да измъкне този звяр от леговището му, без да посегне на ничий човешки живот“. Жеро взема в плен въпросния Арнал, но по никакъв начин не го подлага на унижение, а го смъмря само дотолкова, че той самият да достигне до смирението и по този начин да си спечели по-скоро уважение, отколкото позор. В резултат Жеро му дарява свободата, без при това да поиска от него нито заложници, нито клетва, нито откуп: „Не искам да отнемам нищо от онова, което ти принадлежи, в замяна на ограбеното от теб.“ Дали тази поучителна история^[6] описва милосърдието на светец или класовото съзнание на рицар като всички други? Във всеки случай кралят и епископите във франкското кралство прощават по съвсем същия начин на сеньорите, които Флодоард определя в своите Анали като „разбойници“ и отлъчени.^[7]

Когато упражнява правосъдие, Жеро д’Орийак се стреми да отдаде всекиму дължимото, да защити васалите от техния сеньор и по този начин да окаже подкрепа на дребното дворянство, както и да накаже бедните за техните прегрешения. От друга страна, не отказва помощта си на аквитанския херцог, като се включва във военния поход, съпроводен с грабежи из противниковите владения. Той чисто и просто отказва да вземе пряко участие в тези грабежи,^[8] но и не осъжда решително непрякото отмъщение. Най-сетне свети Одон подробно разказва как той, подобно на бащата на Рихер, избягва с Божията помощ редица опасности и нападения, насочени пряко срещу него или срещу неговия замък.^[9] С други думи, Жеро се оказва един сеньор, роден с късмет, което Църквата представя като резултат от неговите дарения и почитта му към нея (премълчавайки неговите провали). Поне в това отношение „рицарството“ няма защо да бъде „християнизирано“: то си е такова още от времето на Меровингите…

Като цяло Жеро д’Орийак е напълно сходен с Галбер от Малмор, какъвто по-късно ни го описва Адемар от Шабан: „духовен“, тоест благоприятно настроен към църквите, и с, общо взето, безупречно поведение, като се имат предвид очакванията на феодалното общество.

В много случаи това общество позволява да се предпочете бягството вместо смъртта и споразумението вместо сражението.^[10] Васалът е длъжен да умре, за да спаси своя сеньор, но не и неговия замък. Във всеки случай понякога се налага да се предприемат ответни действия за защита на имота и на доброто име. Ето защо Одон от Клюни на няколко пъти брани свети Жеро срещу възможни упреци в страхливост, позовавайки се на християнското чувство. Трябва ли да смятаме, че неговите съвременници са го укорявали за липса на мъжество?

Свети Одон не се свени да разкрие ловкостта, която проявява свети Жеро в своите отношения с обществото. Естествено, той няма нищо общо с предателите, за които Рихер споменава тук и там. Ала в Житие на свети Жеро са описани няколко прояви на хитрост и двуличие, които бихме определили като не дотам почтени, ако не бяха извършени в името на справедлива кауза. Още оправданието, което той изтъква, за да не положи клетва пред херцога, разкрива известен политически усет: Жеро д’Орийак представя за лоялност един отказ, продиктуван може би от гордост (ако не при него, то поне при мнозина други), който при различни обстоятелства би могъл да стане повод за война. Има също така случаи на бягства на негови пленници, които той самият организира; проявява умение да дава двусмислени заповеди и определен усет да се изплъзва от отговорност.^[11] Един праволинеен и простодушен човек не би могъл да бъде сеньор (нито васал, нито пък светец).

Що се отнася до неговия биограф свети Одон, той проявява не по-малко ловкост, граничеща на моменти със софистика. Целта му е да защити и прослави един светия, чиято принадлежност към светските и военните среди предизвиква неодобрителните гримаси на обитателите на манастирите, които биха искали всички светии да са монаси, а това от негова страна е немалко интелектуално предизвикателство. Свети Одон успява да се справи преди всичко благодарение на необходимостта рицарите да бранят сеньориите на Църквата. Завещана приживе на Бога за построяването на манастир, „земята“ на Жеро е вече свята: именно за нея той трябва да се сражава (с присъщото му благоразумие), а не за честта си на благороден рицар. По този начин закрилата с оръжие в ръка на църковните земи намира своето основание. Такъв е смисълът на това житие, предназначено преди всичко за „войнството“ от манастирите… Посланието му пък е амбивалентно: тази закрила е по принцип справедлива, но не бива да бъде прекалено сурова.

Почитта към Жеро приживе е толкова голяма, че неговите противници му връщат плячката, заграбена в неговите земи, поради неодобрението от страна на почтените люде (honesti viri, може би трябва да кажем „мъже на честта“, оставяйки встрани всякакви мафиотски нюанси).^[12] Дори фактът, че виконтът на Тюрен, който се готви да го нападне или да подложи на опустошение владенията му, по невнимание са наранява на собствения си меч, се разглежда като намеса на Провидението.^[13] Вече след смъртта му, когато в Орийак неговата статуя-реликварий става предмет на поклонение, светецът Жеро продължава да бди ревниво над своите земи, свидетелство за което е сборникът с извършени от него чудеса, появил се през 972 г. Ето например как сеньорът „угнетител“ Изарн Татил, на връщане от загубено сражение иска подслон и храна за сметка на монасите от Орийак, доколкото те са зависими от Варен. След като го отпращат, той започва да сипе заплахи, преди да се оттегли накрая заедно със своите васали, на които трябва да осигури храна и възнаграждение. С други думи, разяреният „угнетител“ не упорства, но от друга страна, трудно бихме могли да си представим, че няма да отправи поне заплахи, ако иска да запази достойнство пред своите хора. „На връщане той срещнал стадо свине и след като разбрал, че то принадлежи на монасите, подкарал го към къщи, за да угости и дари своите васали, разочаровани, че не са успели да отнемат нищо от враговете.“^[14] Интересното в този и в други подобни разкази е, че от тях стават ясни мотивите на противника и дори неговата умереност въпреки отправяните срещу него упреци. Повествователят стига дори дотам, че говори за „разюзданата му жестокост срещу монасите“. Вярно е, че свинарят здравата си изпаща: след като се опитва да окаже съпротива, той е съборен на земята и изгубва едно око, но съхранява другото, защото призовава на помощ свети Жеро. Дали пък това не е така, защото Изарн и хората му не смеят да сторят нищо повече? Във всеки случай на следната нощ (невидимият) свети Жеро удря Изарн „по темето с тоягата на свинаря“, в резултат от което той губи зрението си и отчасти разсъдъка, а не след дълго умира. Повествователят бичува подлостта и вероломството на този рицар, от когото всички хора от простолюдието се боят и който предизвиква Божия гняв. Той не е храбрец, а само хитрец. „Предприемеше ли схватка или нападение срещу врага, той много бързо се оттегляше. След това се бранеше, като често сменяше скривалището си и при това се хвалеше със своя успех и се радваше, че е успял да се изплъзне от преследвачите.“^[15] Любопитно е да се отбележи, че той следва същата тактика, която приживе прилага самият Жеро д’Орийак, но онова, което Одон представя като достойнство на последния, като белег за неговата умереност, в случая с Изарн Татил се превръща в проява на подлост. В Аквитания, както и другаде, честта и доброто име на знатните воини е предмет на постоянни дебати, като монасите се стремят да насочват общественото мнение в една или друга посока.

Друг път нападение на „грабители“ приключва с провал, тъй като Провидението се намесва с помощта на натиск от страна на монасите и на възникнало напрежение между сеньори и васали. „Васалът“ (vassus) от Алби Дьоде има сметки за уреждане (по всяка вероятност претенции за наследство) със сеньорията на свети Жеро. Той започва да се гаври с него и да отправя заплахи, тоест да богохулства. След това пристъпва към действия, далеч по-умерени от приказките, и отвлича жребчетата на свети Жеро, като дава възможност на пазачите да се укрият в една църква. В резултат от искането на един от монасите неговият сеньор Барнард се намесва и кара Дьоде да ги върне. Последният обаче изважда меч срещу него, без при това да го удари. Накрая самият той бива ранен от собствените си хора — дали в резултат от това предизвикателство или от страх да не би наистина да върне жребчетата? Резултатът е безчестие за въпросния Дьоде: „Собствените му хора се отвращават от него, не му остава нито един васал или служител, никой не му се подчинява, никой не го тачи според обичая. Като връх на позора съпругата му започва да изпитва към него пълно презрение и се омъжва за друг.“

В други чудеса се разказва как демон се вселява в някакъв рицар, който влиза в битка със светия. Поради това той бива описван като обзет от безумна ярост, от лудост, в резултат от която губи разсъдъка си, и на читателя се внушава мисълта за разюзданото насилие на феодалите. След това става възможно чудодейно изцеление, ако той или неговото обкръжение се откажат от претенциите си.

Както в Аквитания, така и във франкското кралство около хилядната година (980–1060 г.) „защитата на църквите“, тоест на техните владения (които могат да бъдат наречени „феодални“, тъй като по същество са сеньории), може да бъде осигурена както от светското оръжие, така и от свръхестествените сили, които Бог дава на своите светии.

През X в. „светското оръжие“ все още се намира понякога в ръцете на монаси, които, въпреки правилата, притежават боен кон и въоръжение. Такъв е например Жимон от Конк.^[16] Той живее около 960 г., но житиеписецът Бернар от Анже му приписва впоследствие, през деветдесетте години на XI в. теория, която отива по-далече от тази на свети Одон за свети Жеро. Тя позволява на Жимон, този втори Давид, да извърши човекоубийство по образеца на свети Меркурий, мъченик, който по Божията воля възкръсва, за да убие гонителя на християните Юлиан Отстъпник. Ала все по-често светските рицари, местните владетели или обитаващи в съседство сеньори са тези, които играят ролята на покровители, прибягвайки до справедлива война, която водят все пак без ожесточение. Понякога те не се оказват на висота, било поради леност, било поради опити за намеса в църковните работи. Стига се дори дотам, че те започват да смятат земята на светиите, която бранят, едва ли не за своя собственост. В резултат нахлуват техните противници и осъществяват върху местните селяни непряко отмъщение, което лишава монасите от доходи. В края на краищата обаче всичко се решава чрез преговори, така че поддържането на делови отношения с добри покровители си има безспорни предимства.^[17]

Когато не могат да прибегнат до отлъчване,^[18] монасите използват като духовно оръжие ритуални проклятия срещу своите „гонители“. Те отправят срещу тях литургични клетви и отмъстителни слова, взети от Стария завет. Това крайно вербално насилие подготвя почвата за конкретно нещастие, което трябва да се случи на прокълнатия рицар: падане от коня, рана от копие и след това съвсем ненадейно небесно възмездие. Тъй като никак не е сигурно дали последното ще дойде веднага, или дали въобще ще се случи някога (несъмнено Бог го запазва за отвъдното), заплахата е тази, която дава възможност на монасите да преговарят от изгодна позиция. Трябва да се отбележи също така, че това им спестява необходимостта да раздават оръжие на селяните, на които обясняват, че тях ги закриля светията и следователно могат спокойно да съхранят положението си на невъоръжени труженици, намиращи се под закрилата на рицар или на светия.

Дали е възможно тези рицари-закрилници, а и пешите бойци, които понякога ги съпровождат, да получат подкрепа свише? Монахът Жимон, който сам носи рицарски доспехи, разчита на помощ от страна на света Фоа и в случай на неуспех ругае без задръжки (и заплашва) нейната статуя. Хилядната година е времето, когато получава най-голямо разпространение благословията на рицарското оръжие. Жан Флори прави систематизация на тези благословии, подчертавайки, че не става въпрос за посвещаване,^[19] макар към края на този период, вече в XI в. да е налице случай на ръкополагане на един младеж. Разделът ясно е определен като „ритуал за благословия на оръжието на закрилник на Църквата или друг рицар“, което дава възможност за широко приложение. Тази поредица благословии прекъсва малко преди 1100 г., по време на кръстоносния поход и възхода на посвещаването. Жан Флори признава, че не може да даде обяснение на това прекъсване, за което ще стане дума по-нататък.

Нека засега отбележим, че ритуалът на тези благословии предполага защита на носителя на въпросното оръжие, а не толкова непременно извоюване на победа и ни най-малко опрощаване на греховете. Рицарите закрилници на църквите от хилядната година искат да избягнат смъртта чрез литургии и други подобни обреди. Описанието на едно чудо, станало в областта Бери, ясно показва това чрез нафората на свети Бенедикт.^[20] Не след дълго в Конк, в сърцето на селска Аквитания рицари решават да „купят“ чрез дарение хоругвата на света Фоа или копието им да бъде благословено, за да им служи във всички бъдещи двубои. В резултат един от тези рицари се спасява от засада, поставена му от неговите врагове, друг си връща с оръжие в ръка замъка, който жена му е предала на неговия враг заедно със самата себе си… Подобни случаи са отклонения от обичайното посмъртно дарение в замяна на молитви „за откуп [изкупление] на греховете на дарителя“ или се прилагат за решаване на спорове относно правата при минаване под властта на сеньор.^[21]

Тези хоругви, тези благословии позволяват на рицарите с по-голям успех да увличат своята войска, тъй като се предполага, че пазят от смърт. Без всякакво съмнение те едва ли се подлагат често на смъртна опасност, особено ако държат меча за острието и насочват напред ефеса, както постъпва Жеро д’Орийак, тъй като при това положение противникът бива усмирен! Ала в същото време не са редки случаите на смърт по време на бой, в резултат от нещастен случай или от засада.

Бихме ли могли да премерим степента на подобен риск?