Доминик Бартелеми
Рицарството (74) (От антична Германия до Франция през XII век)

Заключение

В началото на това изследване, около 100 г. римлянинът Тацит открива у варварите германци една добродетел, която предизвиква неговото възхищение, без при това да го кара да затваря очи пред границите и недъзите на свързаната с нея обществена организация, отличаваща се с твърде слаба държавност. Постепенно тази примитивна форма на рицарство навлиза в Империята. Не би могло да се каже, че то е напълно чуждо на каквато и да било военна дисциплина, но нерядко, по протежение на франкската история твърде условно се съобразява с нея.

В края на изследването, напротив, англичанинът Джон от Солсбъри се обръща с носталгия към римската дисциплина. Може би някак твърде припряно, но не съвсем неоснователно той я отъждествява с добродетелта. С развитието на градовете, на културата и на управлението държавата донякъде се доближава до римския модел и идва време, когато на дневен ред се поставя въпросът за ограничаване на автономията на рицарите, като им се възложи строго определена мисия или им се предложи някаква мечта като палиатив за обществения им залез.

Ето защо тези двама автори, Тацит и Джон от Солсбъри, биха могли да послужат за изходна и крайна точка на това изследване върху „рицарството“, където неговото раждане, както и неговият залез настъпват малко по-рано, отколкото традиционно смятат историците.

Твърде често те се позовават на антична Германия, когато става въпрос за произхода на посвещаването, но рядко виждат в нея съществуването на някакво рицарство. Напротив, кръвното отмъщение, насърчаването към жестокост по време на боя й придават един прекомерно свиреп облик. Ала от няколко десетилетия насам историческата критика говори за наличието към 100 г. на нещо като аристокрация у франките и дори у германците. Съчетавайки тези бележки с внушенията на антропологията относно границите и кодекса на „архаичното“ отмъщение, успях да съзра тук и там от антична Германия насетне първите признаци за съществуването на тенденция у воините благородници да се щадят взаимно и да стигат в деянията си не толкова далеч, колкото твърдят. Освен това според мен „германската“ свобода се оказва далеч по-съществен фактор за раждането на „рицарството“ такова, каквото аз го схващам, отколкото римската дисциплина.

Във „варварството“ на древните германци може да се открие онова, което, също както при други общества, доминирани от воините благородници, може да бъде наречено „подобие на рицарство“. При тях вече е налице героичен идеал и в същото време те възприемат понякога тактика и доводи, благодарение на които отмъщението или борбата на живот и смърт могат да не бъдат доведени докрай. В мирогледа на тази аристокрация започва да придобива очертания презрението към обикновения селянин и в същото време тя съумява да държи своите вождове и крале под властта на етика, която ги задължава да се съобразяват с нея и да уважават нейната собствена „свобода“, ту превъзнасяна, ту демистифицирана от Тацит.

Това първично рицарство до известна степен губи облика си, когато германците, обединени във франкски и алемански съюзи, започват да проникват на територията на Римската империя и да се включват в нейната армия. Ала упадъкът (или ако щете, промяната) на тази Империя им позволява да съхранят много свои обществени черти и обичаи, възприети от самата гало-римска аристокрация. Та нали същата тази аристокрация от Северна Галия се превръща във франкска още щом Хлодвиг приема християнството? Ето защо „франкските“ крале и левди от VI в., често (но не винаги) критикувани от Григорий от Тур, не скъсват окончателно с всичко германско и тяхното християнство, основано преди всичко на Псалмите и на мощите, им позволява да си останат порядъчно отмъстителни. Описанията, които епископ Григорий прави на техните изстъпления, не означават, че в рамките на франкската монархия те не са съхранили своята официална обвързаност с кодекса на честта.

В каролингския свят „васалите“ вече са конници с облика на благородници и тяхната етика би ни позволила да ги признаем за „рицари“, ако в нея ударението не падаше върху дълга за вярност към краля, към Бога и към техните сеньори. В нито един момент рицарството само по себе си, както и цялата етика на благородничеството, дори през XII в. с възхода на добрите обноски между „равни“, не заличава изцяло идеала за васална вярност, ограничена донякъде от отмъстителното чувство за чест. Добрите обноски заемат все по-широко място, но трябва да се отбележи, че те са засвидетелствани в не един документ още през IX век. Във франкското общество и през целия първи период на феодализма, доколкото може да се говори за рицарство, стига да приемем като смисъл на това понятие социабилността между рицарите, са налице известни норми на взаимоотношения, като предизвикване на двубой, прошка с цената на публично разкаяние и все по-често споразумение между противници, особено между пленниците и онези, които са ги пленили. Те се проявяват с особена сила по време на междуособиците, но не само тогава. Воините благородници до такава степен са постигнали разбирателство помежду си и разграничение от селяните, че по примера на Пиер Бурдийо бихме могли да говорим за наличието на същински рицарски habitus.

По същото това време се появява и се утвърждава един идеал или по-скоро идеология на християнското „рицарство“, което закриля слабите, водено от дух на справедливост, и следователно се явява потенциален фактор за реформа на обществото, дори в антифеодален дух. Не само библейското християнство поема отговорността за „германското“ отмъщение (което като цяло не се явява толкова варварско, колкото налаганата по съдебен път жестокост на римляните), но при Карл Велики и при Людовик Благочестиви процъфтява онова, което Жан Флори нарича идеология на меча: верните на краля рицари са привлечени към неговата длъжност да закриля вдовиците и сираците, жените и невъоръжените селяни. Зад всичко това се крие известна измама, прикриване на феодалното потисничество, декларативност, опровергавана от самия habitus. Тази християнска идеология по-скоро дава оправдание и опрощава рицарите, без да променя същността на действията им, а освен това съдържа в себе си символично насилие, представяйки закриляните като слаби по статут. С особена сила тази двойственост намира израз в Житието на Жеро д’Орийак. Ала същевременно в един свят, поставен под същински обществен контрол, който, по израза на Питър Браун, е „греховен“ поради наказателната си система, тази идеология води до известна цивилизованост на нравите. Така или иначе въпросът подлежи на дискусия.

Макар каролингските школи да повтарят до втръсване блудкавите си максими върху верността, без всъщност да казват каквото и да било за нейното приложение на практика, бездруго картината на франкския свят от IX в. изглежда достатъчно сложна. В нея е налице и технически напредък в обработката на желязото, от което се произвеждат здрави мечове и още по-здрави доспехи, и произтичащата от това необходимост противниците от благородно потекло да се сражават с изисканост (или с предателство!). Тази сложност се дължи също така на социално-юридически процедури, като се започне с Божия съд и се стигне до размяната на заложници, които предполагат наличието на същинско изкуство при обуздаване на насилието и редуване според случая на прояви на снизходителност и на суровост под егидата на Правото и на Милосърдието. Именно в това изкуство е и същността на рицарството!

Тази усложненост (все още относителна), редом с цялата каролингска цивилизация и с ръста на селскостопанското производство, преминава в наследство на първия период на феодализма. Времето на хилядната година открай време е ужасно клеветено и драматизирано, поради което и тук, както и другаде, аз съм се стремил да разбия този мит в полза на едно преосмисляне на неговата обществена история, а също така да хвърля нова светлина върху нея. В много отношения следкаролингският период (900–1030 г.) е време на интензивни взаимоотношения вътре в рицарството. Замъците налагат на феодалната война определена умереност (между сеньорите) и постепенно й придават по-голяма социабилност и зрелищност. Епическите идеали са все така живи, когато се отнасят до предците или до походите срещу езичници и неверници, но вътре във Франция вече е налице богата феодална казуистика, а лоялността към сеньора си остава крайъгълен камък на морала. Опасност от залитане по посока на насилието съществува по-скоро във войните между владетелите, отколкото в междусъседските войни, противопоставящи сеньорите на замъци, ограничени до известна степен от „Божия мир“.

Основна теза на това изследване бе, че класическото рицарство, което се стреми към подвизи, извършени на предварително организирани и пълни с условности сражения, взема участие в игри и в зрелищни представления и проявява изискани обноски към рицарите от всички страни, се ражда постепенно във войските и дворовете на местните владетели. Към 990 г. то все още твърде колебливо присъства в съчиненията на Рихер от Реймс и придобива точни очертания в Историята на Гийом Завоевателя от 1070 г., където Гийом дьо Поатие прави изпълнено с живи подробности описание на обсадата на Мулиерн през 1048 г. По-късно рицарството се появява в пълния си блясък под ненадминатото перо на Ордерик Виталис. По неповторим начин той разказва за усилията на принцовете да придадат ореол на справедливост и изисканост на своята власт (без при това да отслабват контрола си над благородничеството), както и усърдието, с което рицарите се стремят да се щадят взаимно по време на сражение, за да избегнат смъртта или доживотното пленничество. Както Гийом дьо Поатие, така и Ордерик Виталис съвсем недвусмислено подчертават стремежа на най-известните рицари както към слава, така и към материална изгода. И двамата по едно и също време описват и дори приветстват утвърждаването на същинската власт на принцовете, намерила опора в придобилите ново богатство градове и в Църквата, която се разграничава от светските ценности. През XII в. принцът поддържа с благородниците двойствена връзка: от една страна, той държи лично да ги посвещава в рицарство чрез пищни церемонии, но от друга, непрекъснато напомня за техния дълг към него, за васалната вярност, която ги обвързва.

По време на същия този период на „рицарска промяна“ в съчиненията, както и в конкретните действия, си пробива път представата за рицарството като същностна черта (а не като особен статут) на благородниците, независимо от народностната им принадлежност („франкска“, „аквитанска“, „нормандска“), която те притежават по рождение и наследство. Подобна делокализация води до същински сеньориален универсализъм, готов да приеме в лоното си турци и сарацини и който с още по-голяма охота се разпростира от френските владетелски дворове над цяла християнска Европа.

Ето защо представата за рицарството, родила се във Франция към 1100 г., сама по себе си е напълно достоверна! Основна заблуда в съчиненията от XIX в. е идеята за съществуването на пълен антагонизъм между него и чистото варварство на васалите от предишните епохи, не дотам християни и не дотам благородни. Тези съчинения надценяват също така ролята на кръстоносните походи при налагането на по-силна власт от страна на Църквата над рицарите. Вече видяхме, че кръстоносният поход представлява съчетание от безмилостна свещена война и рицарска война между прагматични противници, които се тачат взаимно. Обликът на рицарството от 1100 г. се корени в ранното франкско Средновековие и по-конкретно в неговия „германски“ дух (в социологически, а не в расов смисъл) и продължава да съжителства по двусмислен начин с претенциите за закрила на църквите и на слабите.

Рицарите не стават по-добри християни отпреди, защото още през X в. желаят благословия за оръжията си, и то без пряка връзка с феодалното и куртоазното посвещаване. Вярно е, че влиянието на Църквата върху тях променя своя характер, но това се отнася за всички класи на обществото.

По същото време една от тези класи несъмнено се превръща в своеобразен конкурент на благородничеството. Това е градската делова буржоазия, свързана с министериалната служба, която в навечерието на XII в. бележи очевиден напредък. Самите рицари са принудени да се включат в мащабните търговски отношения, тъй като тяхното рицарство също си има цена, още повече, че самите те нерядко действат като наемници („платени бойци“). Никак не е случайно, че след 1130 г. съборите възприемат турнирите като „панаири“, като „презрени позорища“. Мнозина от рицарите все пак смятат себе си за „бедни“ и се домогват до щедростта на принцовете. Създава се впечатлението, че рицарската класа започва да губи почва и че не всички нейни представители имат лесен достъп до блясъка на владетелските дворове.

През XII в. обаче този блясък достига ненадминат разкош благодарение на укрепващата власт на принцовете и на средствата, осигурявани от напредъка на селското стопанство и на градовете. Тези дворове се превръщат и в огнища на нови идеи: куртоазните любовни игри, присадени върху нарасналата роля на жената благородничка, но също така и върху игровите вариации в християнски контекст, вдъхновени от приключенията на Граала.

В този смисъл може да се каже, че на рицарството все още му предстоят добри дни, и то благодарение на краля, на принцовете и дори на Църквата, която се отнася към него с очевидно снизхождение в сравнение с други обществени групи. Историята на укрепването на държавата е същевременно история на спирачките, които тя поставя пред обществените промени, и нейният първи етап съвпада с втория период на феодализма, по време на който благородничеството се радва на щедри дарове и привилегии като обезщетение за известна загуба на влияние (както и на монопола върху съдилищата).

Класическото рицарство с неговите турнири и празненства, с неговата литература е в по-голяма степен плод на фикция в сравнение с „предрицарството“ от ранното Средновековие. По отношение на него нерядко се хвърля прах в очите, за да се прикрият небивалите разочарования, които преживява класата на рицарите, както и подмолните опити (особено отчетливи по времето на Джон от Солсбъри) тя да бъде превърната във войска в същинския смисъл на думата, която да служи на държавата. Същевременно още доста време рицарството продължава да изпълнява реална обществена функция. То притежава стил, който омайва новоиздигналите се фамилии, и техните усилия да се присламчат към него продължават самото му съществуване. Освен това рицарите имат свой собствен маниер на воюване, който дълго време (макар и непълно) оказва влияние върху воденето на войните, дори когато те са насочени срещу нехристиянски народи или срещу други държави. В този смисъл XII в. бележи началото на едно трайно явление — увлечението по зрелищата (организирани периодично), и в същото време непрекъснатият стремеж към разкрасяване на войната в естетическо и морално отношение, без той да е определящ за насоката, по която поема западната „християнска цивилизация“.