Доминик Бартелеми
Рицарството (52) (От антична Германия до Франция през XII век)

Успехите на Гийом льо Марешал

В своята Хроника Жизлебер от Монс отбелязва мимоходом, че Хенри Млади, първороден син на Хенри Плантагенет, се отличава с изключителна смелост, красота, прекомерна разточителност и привлича към себе си рицари (commilitones), които се стичат от всички страни.^[1] Подобно на него брат му Жофроа дьо Бретан блести със своите подвизи и щедрост по повод турнирите, докато не загива на един от тях (1186 г.). Напротив, техният брат Ричард, чието прозвище „Лъвското сърце“ възбужда въображението, според него, както и според мнозина други, е „изпълнен с жестокост рицар“.^[2] По майчина линия той е херцог на Аквитания и няма време да се занимава с турнири, тъй като му се налага да бъде истински воин и неумолим владетел, който „няма милост към знатните“.^[3] Тези му качества тревожат и не след дълго настройват срещу него Филип Огюст, който не е толкова войнствен, но и не се отличава с особена куртоазност!

И така, Историята на Гийом льо Марешал ще ни поведе по стъпките на Хенри Млади или по-скоро пред него, и то на известно разстояние, тъй като гледан отблизо, този принц далеч не притежава всички качества, които му се приписват, и не е така безупречен, колкото му се иска. От друга страна, тя хвърля известна сянка върху рицарския идеал от романите не толкова с кръвопролитията, колкото с жаждата за печалба. И не толкова с нашествието на пехотата, колкото с благоприличието на дамите.

Тази История е роман (повествование на романски език) в осемсрични стихове със съседни рими, тоест притежава формата на романите на Кретиен дьо Троа. Като тях тя е твърде близка до прозата с лекотата на стила и свежестта на езика, на който описва в своята първа част гонитбата на богатство и слава от страна на един „млад благородник“ от знатна англо-нормандска фамилия. Роден по всяка вероятност през 1144 г. в Англия, Гийом е втори син на Жан льо Марешал. Той има старо благородническо потекло, но все не може да си извоюва положение, поради което младостта му продължава доста дълго: до четиридесет и четири годишна възраст живее при двора на кралете Плантагенети и се подвизава преди всичко като странстващ рицар, който шества от турнир на турнир и от един кръстоносен поход на друг, докато накрая кралят му дава позволение да се ожени за красива и богата наследница (1189 г.), благодарение на което се сдобива с баронска титла в Англия. Умира през 1219 г. и малко след това се появява неговата История, написана на френски език по собствените му възпоминания. Жорж Дюби издаде едно чудесно изследване върху нея, което се отличава със своята изисканост и искрено чувство, а изучаването й бе продължено от Джон Гилингам, след него от Дейвид Круч.^[4] Нека препуснем за малко с този рицар, който няма равен на себе си или по-скоро има само един равен на себе си, французина Гийом де Бар, с тази разлика, че не се е намерил автор, който да напише Историята на последния в осемсрични стихове.

Първоначално Гийом льо Марешал е млад благородник, оръженосец във Франция към свитата на Гийом дьо Танкарвил, наречен шамбелан. В това общество приятелските чувства не са твърде разпространени, а господарят не оказва нито еднакво внимание, нито една и съща щедрост към всички свои протежета. Шамбеланът препасва на кръста на Гийом меча, с който „по-късно той нанесъл не един удар“, тъй като „Бог го дарил със своето благоволение, така че във всички дела, в които взел участие, той се отличил със своите подвизи“.^[5] Налага се впечатлението обаче, че този ритуал не е бил от кой знае какво значение за посветителя, след като избухналата наскоро след това война с граф Д’Йо и пред лицето на фламандската заплаха срещу замъка Дренкур в Пикардия, шамбеланът нарежда на Гийом да се отдръпне и да остави да минат напред рицарите, докато самият той смята, че вече е един от тях…^[6] Впоследствие се оказва, че намесата му става необходима, той се включва в боя и се отличава пред погледа на дамите, рицарите, гражданите и гражданките, които наблюдават сражението от стените на Дренкур. Единствената неприятност за него в случая е, че конят му е убит, и когато настъпва мирът, той се оказва на загуба. Как ще се препитава занапред? По всичко личи, че шамбеланът не му помага по никакъв начин (вероятно защото просто е забравил за него) и той се принуждава да продаде полученото при посвещаването наметало, за да може да се подготви и да се отличи на турнирите. Тази подробност представя нашия Гийом в положителна светлина, като човек, тръгнал от нищото и разчитащ само или почти само на себе си… Той се превръща в един от „странстващите“ или наемни рицари, които, както видяхме, оформят отделна група, едновременно привилегирована и онеправдана, където господстват ценностите на класическото рицарство с високите си изисквания.

Подобно на Историята на Жофроа Плантагенет, Историята на Гийом льо Марешал е пълна с комични епизоди, тъй като и едната, и другата творба се стремят да отговорят на очакванията на читателската публика от владетелските дворове през XII в, диреща пикантни истории и остроумия. Ето например описанието на една „квинтина“ или по-скоро турнир между две регионални коалиции, като тези, в които взема участие Балдуин V със своите рицари от Ено, като по този повод отново на преден план излиза темата за небрежното отношение на господаря към нашия герой. Шамбеланът е обещал на начинаещия рицар Гийом нов кон, но след това е забравил за дадената дума и младежът е принуден да се метне на необязден кон, който успява да укроти и след това да печели схватките срещу противниците, независимо дали са яхнали най-отбрани коне или обикновени кранти, като по този начин си спечелва име и се покрива със слава. От този момент нататък той ту пребивава в двора, ту потегля на път, за да се яви сам на някой турнир, следвайки напрегнатия режим на спортист от най-висока класа, на който все пак успява да издържи!

От турнир на турнир той постепенно успява да си извоюва успех, който подобава на високото му потекло. Поне със сигурност спечелва уважението на себеподобните, като проявява щедрост и споделя с тях част от припечеленото. През 1170 г. крал Хенри Плантагенет коронясва в Лондон своя първороден син от Алиенор, родения през 1155 г. Хенри Млади. Предстои да му бъдат избрани по-зрели и даровити учители, които да го насърчат на новото му поприще, и по този начин дванадесет години по-възрастният Гийом льо Марешал намира естественото си място. По това време той оказва силно, макар и не решаващо влияние върху младия водач на рицарството, за когото Жизлебер от Монс и Ламбер д’Ардр казват много добри думи. Трябва да се подчертае, че в социално-политически план Хенри Млади твърде много напомня Балдуин V. Също като него той се жени още юноша (за дъщеря на Луи VII) и организираните от него турнири му позволяват да си извоюва място редом със своя баща, който все още е в разцвета на силите си. Освен това съумява да привлече към себе си мнозина рицари, макар с цената на големи разходи, които далеч надминават предвижданията на неговия баща… Разликата с Балдуин V е в това, че бащата на Хенри няма никакво намерение да умира, и между двамата се очертава продължително съжителство. Ето защо синът постоянно се опитва да се откъсне от бащината опека и заедно със своите братя и майка си организира през 1173 г. бунт (или по-скоро протест?), в който вземат участие мнозина барони.

По това време се случва нещо, което, ако е вярно, означава, че Гийом льо Марешал се радва на действително уважение от страна на своя млад господар. Хенри Плантагенет желае крал Луи VII лично да посвети в рицарство зет си. Ала макар и подкрепен от него по време на бунта, Хенри Млади държи да бъде посветен колкото се може по-скоро и организира набързо церемония, в която вземат широко участие френски рицари (от кралските владения). Кой от тях обаче да стане негов посветител? В последния момент съвсем неочаквано Хенри Млади се обръща към Гийом льо Марешал, което е необикновена чест за последния, тъй като той не притежава владение и не блести сред рицарите въпреки високото си потекло! При описанието на този епизод от Историята на Гийом льо Марешал на преден план съвсем логично са изтъкнати качествата на главния герой, комуто Бог оказва честта да посвети в рицарство един крал. Ала изборът на Хенри Млади се обяснява преди всичко със стремежа да остане независим от някой прекалено могъщ посветител, а освен това е проява и на младежко безочие. Освен ако, напротив, това не е резултат от желание предизвикателството към бащата да не стига прекалено далече, тъй като в крайна сметка Гийом е поданик на крал Хенри Плантагенет, а също и на самия новопосветен…

Скоро след това Хенри Млади се сдобрява с баща си, тоест се оказва победен и донякъде унижен от него, и му остава само да заличи поражението си с организирането на бляскав турнир във Франция, на който се явява с цялата си свита, същински елитен отбор, воден от Гийом льо Марешал, предмет на всеобща завист.

По време на десетте турнира, проведени от 1176 до 1183 г., Гийом ту е с Хенри Млади и при тези случаи стои редом с него, за да му помага, защото младият владетел не е кой знае какъв боец, ту се явява сам или придружен от съдружник, с когото споделя както печалбите, така и загубите, което ще рече, че се стреми преди всичко да жъне победи (и награди), а също да установява връзки от по-куртоазен характер с видни благородници от други провинции, които полагат усилия да го привлекат в своята свита срещу заплащане и по-късно го приютяват епизодично, когато той изпада в немилост.

В навечерието на турнирите видните благородници се събират, обменят визити. В Историята на Гийом льо Марешал не се споменава дали те сключват конкретни споразумения, или обменят предизвикателства, но в замяна на това си ходят на гости и веднъж дори, докато чакат появата на противниците, рицарите от лагера на Гийом подхващат да танцуват карола с дамите. Също както при истинските сражения, отначало се провеждат двубои, но не винаги и те само веднъж допринасят за славата на нашия герой. Важен е общият сблъсък, наречен естор, чието описание малко се отличава от това на действителните битки. Най-важно е бойците да остават сплотени и да действат задружно, като рицарите се подреждат в стегнат строй, наречен конроа, на който дължат успеха си нормандците през 1176 г. между Гурне и Ресон: „От наша страна отрядите бяха готови за бой, докато противниците, напротив, се държаха презрително и настъпиха без всякакъв ред срещу младия крал. Бяха посрещнати както подобава: разменяха се удари с боздугани и мечове и горделивите нападатели, които не се държаха сплотено, бяха отблъснати.“^[7] Още малко, и читателят би могъл да си помисли, че това е битката при Бремюл! В случая горделивост означава дирене на лична изява в ущърб на общите действия и трябва да се отбележи, че дори Гийом льо Марешал се увлича и се налага крал Хенри Млади да го връща в бойния ред, тъй като има „нужда от помощта му и го привиква при себе си, за да покаже, че е рицар, достоен за своите предци“!^[8] По време на сражението по земята има пръснати толкова строшени копия, че конете няма къде да стъпят, без да наранят краката си. Обичайният начин един рицар да бъде взет в плен е да бъде свален от седлото, нещо, което постоянно се случва. Най-често описваният способ на действие обаче е да бъде уловен конят за юздата и да бъде отвлечен със или без конника, което означава, че победителят е ловък ездач, успял да вземе връх в разгара на сражението, когато животните трудно могат да бъдат овладени, или пък предварително е обезоръжил и дори свалил на земята своя противник. След това той временно се оттегля настрани, за да отведе или да повери на хората си, или пък за да се уговори с пленения рицар за откупа и да го освободи срещу честна дума, след което той отново може да влезе в сражението и отново да бъде пленен или пък да вземе реванш.

По този начин от един момент нататък бойният ред на турнира напълно се обърква, отрядите се разпадат, защото всеки действа по свое усмотрение и следва собствена стратегия. Ето защо, ако военачалникът желае да спечели неговият отбор, преди общия сблъсък (естор) трябва да изчака и да възпре нетърпеливите. Изглежда, Филип Фландърски е привикнал да прави това, умее да хвърля в боя своите фламандци в най-сгодния момент и да нанася поражение на нормандците до деня, когато Гийом льо Марешал дава уместен съвет на Хенри Млади да отиде по-далеч от тази стратегия (което ще рече да надхитри хитреца), да създаде впечатление, че ще остане встрани и след това да нападне с изненада.^[9] Победата обаче е извоювана не от целия отбор, а от един-единствен човек, тъй като Историята на Гийом льо Марешал описва своя герой само като индивидуален победител, и то почти единствено в турнирите, където той печели „наградата“, обикновено скъп подарък. За колективни успехи или загуби се споменава неофициално, а в отделни случаи дори не става дума кой от отрядите печели победата.

Също както при истинските сражения, за извоюването на решителна победа трябва да бъде пленен принцът или някой от видните благородници. Те обаче най-често остават в тила, не присъстват на всички турнири, включват се по-късно в боя и оглавяват най-често преговорите преди или след него, като гледат да не се излагат на прекомерни рискове, а оставят своите хора да воюват за тяхната собствена слава. Може би подобно на Балдуин дьо Ено те биват охранявани от копиеносци (за каквито в Историята се споменава един-два пъти)^[10] или пък, подобно на Филип Фландърски, биват тихомълком освобождавани, за да остане непокътнато доброто им име. Въпреки това веднъж се случва така, че Хенри Млади е изправен пред реалната опасност да попадне в плен и това дава възможност на Гийом льо Марешал да докаже колко полезен може да бъде. Когато водачът е изправен пред подобна заплаха, битката се разгорещява допълнително и всеки се сражава в името на общото дело. При подобни обстоятелства между Ментьонон и Ножан-льо-Роа граф дьо Клермон е свален от коня и за да го пленят или за да му се притекат на помощ, около него се струпват голям брой бойци, които си разменят безброй удари с боздугани и мечове. Изложен ли е все пак той на смъртна опасност? Трудно би могло да се каже, тъй като в Историята на Гийом льо Марешал се споменава за малко убити.

Във всеки случай подобни схватки са съпътствани с голяма врява и звън на оръжия. През 1183 г. между Ресон и Гурне „предварителните двубои траяли много малко и когато двете войски се сблъскали, имало толкова строшени копия, че конете не можели да напредват, всеки се сражавал на място и глъчката била толкова силна, че нямало да се чуе дори изпратен от Бога небесен гръм“. Всеки се стреми преди всичко да улови коня на противника за юздата, но при това опасността не е за пренебрегване, тъй като ожесточението няма граници. „Много знамена се влачели в калта и мнозина рицари били стъпкани. Казват, че смелите трябва да се дирят в краката на конете, защото малодушните не биха се изложили на опасност в подобна схватка от страх да не пострадат.“^[11]

На два пъти шлемът на Гийом е огънат от ударите, но той все пак печели наградата. Още през 1174 г. при Пльор, между Сен Брис и Буит в областта Мен, когато е на върха на славата си, го откриваме „в ковачницата, положил глава върху наковалнята, а ковачът с помощта на клещи и чукове сваля шлема му, огънат и сплескан чак до раменете“, при това „с големи усилия“.^[12]

Участниците в турнирите вземат предохранителни мерки, за да не се избият взаимно, също както рицарите при Теншбре (1106 г.) или при Бремюл (1119 г.). Едновременно с това обаче без каквито и да било скрупули са готови по време на схватката да се нахвърлят неколцина срещу един. Очевидно лесно различават бойците от двата лагера, тъй като всеки от тях носи върху щита си герба на своя сеньор, но понякога не са в състояние да определят името на своя противник. Също както по време на война, е налице предпочитание да се предадат на един от неприятелите, а не на друг: „Когато отново се метнал на коня (след преживяно премеждие), Гийом льо Марешал се насочил към един хамбар, където неколцина рицари били обградени от превъзхождащи ги по брой противници. Като видели, че ще попаднат в плен, те избрали да се предадат на него.“ Ето защо се явяват пред нашия герой и дават израз на своето предпочитание, като сред победените са Флоран дьо Анге от Пикардия и Луи д’Арсел от Шампан. „След като изпаднахме до това положение, искаме всичко, което ни принадлежи, да стане ваше, а не на тези, които са ни обкръжили.“ Гийом приел, но рицарите, които до този момент са се сражавали с тях, не се съгласили, заявили, че няма да им се изплъзнат толкова лесно и че намесата на Гийом била съвсем неуместна. Избухва свада, в която, след множество заплахи, отправени от двете страни, той взема връх. „Накрая обкръжените рицари излезли с чест от положението благодарение на Гийом и, както подобава, станали негови пленници. Той обаче не се съгласил и им върнал свободата, а те му благодарили и го уверили, че оттук нататък винаги и навсякъде може да разчита на тях.“^[13] Ето как човек, ако е добър политик, може да печели приятели в противниковия лагер, защото не се знае кога ще му се наложи да потърси тяхната помощ… Утвърдената традиция за мирно уреждане на отношенията между рицари се проявява в пълна степен именно по време на турнирите. Концепцията на Тацит за сражение между люде, които се познават помежду си, е напълно приложима в този случай.

За всеки от споменатите турнири Историята на Гийом льо Марешал открива някаква отличителна черта или забавна случка. Толкова по-зле, ако някои от тях изглеждат донякъде нагласени, важното е, че всеки път читателят има с какво да се разтуши! Авторът е добър разказвач и умело съчетава предаността на Гийом към неговия сеньор Хенри с любезните обноски към един или друг противник. По този начин той разкрива някои страни на турнирите, за които Жизлебер от Монс не споменава нищо… У този автор дори е налице известна еволюция в характера и житейския опит на главния герой.

Спомняме си, че в началото съвсем наскоро посветеният рицар успява да укроти необязден кон. Въпреки това неговата пламенност разкрива известна непредпазливост и непохватност: та нали по време на втория си турнир той се оказва сам срещу петима? В крайна сметка успява да се справи с тях, но с цената на доста понесени удари. Шлемът му е сплескан и му пречи да диша, а без съмнение и му причинява болка… Освен той това се оставя да бъде подмамен от друг рицар и поделя с него припечеленото.

Това обаче се случва малко преди 1168 г. Петнадесет години по-късно нашият Гийом вече е опитен турнирен боец, който се отличава със своето „благоразумие“ и ловкост, граничеща с хитрост, която се съвместява напълно с рицарския дух такъв, какъвто ние си го представяме. Той вече знае къде си струва да бъде и къде не по време на общата схватка. Избира си изгодна позиция в бойния ред на англо-нормандците и предлага услугите си на един херолд на име Анри льо Нороа, чието приятелство би могло да му бъде от полза. Бог ни опазил обаче да даваме ухо на клеветите, които сипят по негов адрес петима негови врагове. Читатели и преди всичко читателки, забранявам ви да вярвате на тези люде! Привеждам казаното от тях само за да покажа какво биха могли да извършат други на негово място, които, уви, принадлежат в не по-малка степен от него на света на турнирите и на рицарството. Ето какво твърдят неговите клеветници, водени от завист: „Във Франция, в Нормандия и навсякъде се говори само за него, но знаете ли на какво дължи той своята известност? Чисто и просто на това, че веднага щом кралят пришпори коня, Анри льо Нороа се провиква: «Бог да помага на Гийом льо Марешал!» Тогава край него настъпва такава блъсканица, че никой не може дори ръка да протегне, докато на него му стига да се пресегне и да залови конете и рицарите, които се намират наоколо.“ Все пак трябва да умееш да хващаш! Злобните му противници обаче заключават: „Ето на какво дължи той славата си на рицар; ето как печели парите, с помощта на които привлича толкова верни приятели, докато ние все оставаме назад.“^[14] Тези озлобени мъже се отдават на злословия и клевети и освен това подклаждат комплекса за непълноценност на посредствения Хенри, като му втълпяват, че Гийом съвсем незаслужено го засенчва. По всяка вероятност залагат дори на амбивалентността в отношенията между двамата, обвинявайки красивия Гийом, че спи с кралица Маргьорит, съпруга на Хенри. В резултат нашият герой изпада в немилост и му остава единствено да продължава да броди от турнир на турнир като странстващ рицар. Това се случва през 1182 г. и никак не е чудно, че бароните и видните благородници от Фландрия и Франция се отнасят към него с необикновени почести. Те се надпреварват в проявите си на щедрост към него, даряват му коне и всичко необходимо, за да продължи с изявите си, и трябва да се подчертае, че дори в отсъствието на херолда Анри льо Нороа, той все така жъне успехи и печели награди.

Дали обаче тези награди всеки път са заслужени? Чудесният изследовател Пой Мейе, комуто дължим изданието, превода и подробните коментари на тази История, осъществени през 1892–1901 г., приема съвсем сериозно инсинуациите на неговите зложелатели. Той открива, че веднъж Гийом действително е бил заварен да се уговаря предварително с един от херолдите, и при Жоани, докато всички танцуват карола, въпросният херолд подхваща песен, чийто припев е „Марешал, дай ми кон“. По онова време подобна поетическа изява е нещо обичайно и ето че нашият герой става, спечелва един двубой и се връща с пленения от него кон, който подарява на херолда.^[15] Несъмнено това е красив жест, но определено в резултат от изтънчения усет за медийна изява и за улучване на подходящия момент за нея, тъй като, както отбелязва Пол Мейе, „херолдите са тогавашните журналисти и е твърде изгодно човек да спечели благоразположението им“.^[16] Авторите на Песен за Антиохия и на Завоюването на Йерусалим са богато наградени за това, че преувеличават или измислят подвизите на нечии предци по време на кръстоносните походи.

В действителност ние не знаем нищо за начина, по който е била връчвана „наградата“ на турнирите; твърде възможно е тя да се е състояла единствено в любезна и публична възхвала, а спечелилият, проявявайки в момента известна скромност, след това има грижата да я разгласи чрез своето обкръжение и да напомня за нея през тридесетте години на своето баронстване, особено след брака си с младата Стригил (1189–1219 г.). Не е изключено и нещата да са ставали така, както по време на епизода с щуката, когато мнозина великодушно се отказват от наградата. Това се случва в края на турнира при Пльор в Шампан, на който са се събрали много знатни особи, „След като приключил турнирът, рицарите все още не се били разотишли. Едни разпитвали за свои роднини и приятели, попаднали в плен, други си искали парите за спечеления откуп или дирели поръчители. Една високопоставена дама поднесла на бургундския херцог като дар великолепна щука. За да почете дамата, той я изпратил на фландърския граф, който пък на свой ред я отстъпил на графа на Клермон, който я подарил на граф Тибо.“^[17] Явно всеки от принцовете внимава да не предизвика завистта на останалите. Така те си отстъпвали подаръка един на друг. В крайна сметка фландърският граф, който се славел с ненадмината куртоазия и мъдрост, предложил щуката да бъде връчена на най-храбрия от всички рицари, на Гийом льо Марешал, с което всички се съгласили. Именно в този момент двама рицари, предхождани от двама оръженосци, го заварват в ковачницата с глава върху наковалнята, докато ковачът се опитва да го освободи от смачкания шлем. Може да се каже обаче, че дори при това положение той запазил хладен ума си, защото „приел тази чест със скромност, твърдейки, че я дължи не толкова на качествата си, колкото на доброто отношение от страна на онези, които му я оказвали“. Ето как трябва да се приема награда, когато човек разчита да получава занапред още такива.

А и дали в неговия отговор няма известна истина? Вярно е, че Гийом льо Марешал се радва на уважение от страна на много могъщи владетели. Граф Филип Фландърски е противник — срещу него той по време на турнир оказва решителна помощ на своя крал Хенри Млади, но комуто той несъмнено е съумял да даде съответните знаци на почит.^[18] Същият този граф се е опитал или скоро след това ще се опита да го привлече на своя страна в ущърб на Хенри Млади. Жестът към Гийом, благородник от най-високо потекло, но без собствена сеньория, който защищава родословието си единствено чрез лични качества, е може би също така знак, отправен към всички онези, които притежават същия социологически профил. Гийом льо Марешал е роден победител, но дали оценката като най-славен рицар почива само и единствено върху бойното му майсторство? Тя може да зависи също така от благородния произход и от обноските му към останалите, на които трябва да прави подаръци и да превъзнася рицарските им достойнства… Вече установихме това при Усама в Сирия. Дори в далечното минало, сред горите на антична Германия, този фактор е имал определена тежест, както във всяко общество, почиващо върху уважението между равни.

Получената на турнира между Ресон и Гурне награда е елемент от наддаването между онези, които се опитват (напразно) да привлекат трайно към себе си славния английски рицар Гийом. По-нататък те му предлагат села, ренти и дъщери за омъжване. А по всичко личи, че той от своя страна призовава бъдещите победители към милосърдие. Официално класиране обаче няма поради липсата на институционализирана общност на професионалните участници в турнири.

Не съществува също така и състав от арбитри, упълномощен да раздава еквивалента на жълти и червени „картони“ на участниците в турнирите, с право да отстранява за един, два или три турнира, нито дори да налага глоби. Всъщност тези игри не се намират под каквато и да било специална юрисдикция, освен тази на самите участници с предварителните преговори и с последвалите боевете споразумения, наложени от силния — но не непреодолим — натиск от страна на принцове и барони с техните свити. Дебатират се преди всичко размерите и изплащането на откупите, а от време на време и възможните измами и нечестни удари по време на схватките. Това са моментите, когато победителите уреждат онова, което Историята на Гийом льо Марешал нарича печалби и награди. „Той получи своя дял от печалбата, но раздаде голяма част от нея в полза на кръстоносците и пленниците, като върна свободата на неколцина рицари, които бе пленил, и с това си спечели голяма награда.“^[19] Не би могло да се намери по-добро продължение на казаното от Ордерик Виталис^[20] за съчетанието между материалната изгода и престижа, който е несъмнен символичен капитал (макар и донякъде мимолетен). Към щедростта на принцовете и бароните по отношение на техните хора се прибавя и милосърдието на победителите към чуждите, а понякога и към техните собствени пленници. Именно подобна умерена меркантилност отличава тези „позорища“ от панаирите,^[21] а това ще рече, че те не са толкова презрени, колкото твърдят епископите по време на съборите.

Ето защо е налице несъмнен произвол в отношението към пленниците, което зависи от всевъзможни интриги, натиск от една или друга страна, както и от лична ненавист. Това личи съвсем ясно в следните два епизода, като не бива да забравяме, че разполагаме за тях с една само гледна точка, тази на Гийом и неговите приближени. По време на турнира в Йо, накъде между 1178 и 1180 г., „по време на първата схватка Гийом повалил Матийо дьо Валенкур и взел коня му. Матийо отправил молба към младия крал [Хенри, който е сеньор на Гийом] да му бъде върнат, което и било сторено. Ала същия ден Гийом отново го спечелил“.^[22] Очевидно въпросният рицар от Камбрези е потърсил реванш и за втори път е претърпял поражение. Вечерта обаче той до такава степен не желае да се раздели с коня си, че въпреки срама отново го удря на молба. „След като свалили доспехите, знатните мъже се събрали около младия крал, за да беседват, както е обичаят.“ Това предполага, че са излезли от схватките повече или по-малко читави. Обичаят приема освен това за нормална постъпката на Матийо, който моли краля отново да му бъде върнат конят. „Удивен, кралят повикал Гийом льо Марешал и го укорил, че все още не е изпълнил заповедта му. «Ваше величество, отвърнал Гийом, аз му върнах коня още сутринта.» — «Истина, обажда се Матийо, но след това отново ми го отнехте и сега е у вас.» — «Не можете да знаете дали е все още у мен, или съм го дал някому. Все пак ще бъдете възмезден за това, че навремето ме победихте на един турнир. Тогава вие спечелихте от мен един кон…»“ Значи все пак героят е претърпял поне едно поражение, за което в историята не се споменава нищо, тъй като авторът няма никакво намерение да превъзнася качествата на своя герой, като се впуска в подробности относно границите на неговите възможности и способността му да съхранява достойнството си, да събира силите си и да взема реванш. Става ясно, че в случая Гийом льо Марешал отмъщава за минало поражение, а вечерта му се удава случай да го върне на своя някогашен победител за проявеното навремето лошо отношение към него. Ето какво казва той по-нататък: „“Знатни люде ви помолиха тогава да ми върнете коня, но вие не се съгласихте. Сега ви отвръщам със същото." — „Ваше величество, възкликва Матийо, по онова време вие все още не се радвахте на днешните почести.“ — „Това ще рече, че ако тогава не съм бил почитан, то сега пък вие се ползвате с по-малка почит отпреди. Според вашата собствена преценка не би трябвало да ви връщам коня.“ Всички избухнали в смях от този отговор и Гийом льо Марешал отвел коня."^[23] Тази словесна битка, естествено, се вписва в духа на събранията по онова време, когато високо се цени способността да се възползваш от думите на своя противник, за да си отмъстиш за нанесена щета. Няма съмнение, че това ще да е бил един твърде печален ден за Матийо дьо Валенкур! Унижението от думите на краля се прибавя към две поражения на бойното поле, но в крайна сметка дали е чак толкова заслужено, като се имат предвид последните му думи, които са по-скоро ласкателни за Гийом? Последният се проявява като отмъстителен злобар, лишен от каквато и да било снизходителност. Самият факт, че всичко това става в присъствието на останалите рицари, означава, че той заслужава известно отмъщение.^[24] Ето защо при следващата схватка с Матийо дьо Валенкур на нашия герой не му остава нищо друго, освен да се държи здраво за седлото.

В другия епизод се описва как Гийом льо Марешал се сблъсква с измамници и заядливци и как съумява да ги сложи на мястото им. Около 1180 година, по време на сблъсък някъде между Ане и Сорел с отряд попаднали в затруднено положение французи, той успява да отнеме два коня и с последни сили се опитва да премине заедно с тях един насип. „В този момент се появили двама рицари и като видели колко е изморен, решили да се възползват от случая и му взели със сила двата коня. Той не оказал голяма съпротива, защото ги познавал и бил сигурен, че ще успее да си върне изгубеното. Ако бил на кон, нещата щели да протекат по съвсем друг начин.“^[25] Единият от тези рицари е Пиер дьо Лешан, племенник на прославения френски рицар Гийом дьо Бар, комуто пострадалият се оплаква същата вечер. Благородният чичо отправя към племенника си остри упреци и от този момент историята продължава по-скоро в духа на Романа за Лисицата, отколкото в съгласие с модерното гледище за рицарството, според което трябва да се проявява изискано себеотрицание пред занемелите от възхита дами, но в никакъв случай не бива да се стига до достойни единствено за търгаши пазарлъци. Първоначално Пиер дьо Лешан отрича фактите, след това се съгласява да върне коня, но докарва друг: „Впрегатен кон, който по цвят напомнял отнетия от Гийом льо Марешал, но инак бил стар, мършав, грохнал и целият в струпеи.“ Това не убягва от погледа на Гийом. „Гийом дьо Бар се разсърдил и заплашил своя племенник, че ще прекъсне отношенията си с него. Едва тогава последният склонил да върне отнетия кон. Това обаче накарало неколцина приятели на Пиер дьо Лешан да замолят Гийом льо Марешал да му отстъпи половината от стойността на коня и той приел. Друг пък предложил да разиграят коня на зарове и това предложение също било прието. Пиер хвърлил девет, Гийом льо Марешал единадесет и конят останал за него.“^[26] Играта на зарове между събралите се вечерта събеседници също се заклеймява от Църквата като неморална. Ала в случая всичко става според обичаите на един феодален двор с лек комедиен оттенък и тенденция строгото прилагане на правото да бъде изместено от взаимноприемлив компромис. Дали чичото на Пиер действително се е разгневил, или е бил разтревожен от последствията и се е почувствал задължен да спаси доброто име на фамилията? Що се отнася до втория рицар, по време на подобна сцена той отбягва играта на зарове срещу такъв късметлия съперник и предпочита да хитрува относно стойността на коня, която да бъде поделена. И той е този, който губи: каквото повикало, такова се обадило.

Гийом льо Марешал се очертава като опасен противник както при двора, така и по време на турнирите. И в двата случая неговата сприхавост твърде навременно компенсира склонността му към разточителство, докато една безрезервна състрадателност и безупречна лоялност нямаше да му бъдат дотам от полза. Освен това дали подобни качества щяха да го направят в очите ни по-жив и правдоподобен като образ?

Срещата с него и оръженосеца му не винаги е била приятна, тъй като под маската на изисканите обноски той понякога се държи като разбойник. Така например един ден в Шампан той среща на пътя приятна двойка, „мъж и жена, добре облечени и яхнали породисти коне, които препускали раван“. Гийом спира мъжа и започва да го разпитва кой е и защо дори не носи меч. Другият се опитва да избяга, но рицарят успява да го задържи и „така силно го дръпва за наметката, че сваля качулката му“ и тогава вижда, че „този мним рицар в действителност е красив монах“. Монахът признава, че е съблазнил девойката от благородно потекло, която Гийом започва да поучава, и дава смътно обещание да я сдобри с нейния брат, но не пропуска да прибере всички пари, които двамата влюбени носят със себе си!^[27] Ето това се казва странстващ съдник…

А дали този рицар, който се отдава на проповеди по пътищата, никога не е съгрешавал, дали никога не е съблазнявал девойки или омъжени дами, възползвайки се от победите си с оръжие и от подходящи за съответния случай ласкателства? Посветената на неговата история песен няма за цел да говори за тези неща, и то пред съпругата и децата му. Налице е едно-единствено обвинение от 1182 г. срещу него и срещу Маргьорит, дъщеря на крал Луи VII и съпруга на Хенри Плантагенет. Ала по Коледа, когато Хенри Плантагенет организира разкошно празненство за двора в Кан, Гийом гордо отхвърля тези упреци. Той отправя достойно за романите^[28] предизвикателство, изразявайки готовност да се бие последователно с трима рицари обвинители и да бъде незабавно обесен, ако изгуби. В едно произведение на Кретиен дьо Троа дуелите непременно биха се състояли и описанията биха показали как героят се подлага на опасности и как накрая побеждава благодарение на качествата си. В действителност това обаче не се случва, както е осуетен и дуелът, който младият Арнул д’Ардр предлага на Йосташ дьо Енен. И в други подобни случаи предизвикателството на Гийом има за цел да сложи край на разговорите. То, естествено, не е прието и това му дава възможност да излезе с чест от положението преди неизбежното му отстраняване от двора.

Отсъствието на Гийом льо Марешал обаче не продължава дълго. През 1183 г. той се присъединява към Хенри Млади по време на едно злощастно приключение в Лимузен, завършило със смъртта на принца. След това проявява силна привързаност към покойния си сеньор, като изплаща (частично) дълговете му и изпълнява на негово място обета за кръстоносен поход. Би могло да се каже, че нито една възхвала към благороден рицар не може да мине без подчертаване на неговата вярност и преданост като васал. В Историята на Гийом льо Марешал липсва описание на неговата клетва пред Хенри Млади. Вярно е, че до 1189 г. героят не дължи на Плантагенетите сеньория или феод. От друга страна обаче, дълго време живее благодарение на щедростта на този принц и се радва на неговата близост. Въпреки разликата в общественото положение той дори има честта да го посвети в рицарство. Впрочем службата пред краля и на кралицата е дълг за всеки благородник от кралството. Ето защо и в това отношение Гийом льо Марешал трябва да бъде на висотата на славата си.