Доминик Бартелеми
Рицарството (48) (От антична Германия до Франция през XII век)

Разточителството на принцовете и бароните

Галбер от Брюге описва криза, включваща два съперничещи си и същевременно преплетени помежду си чрез вътрешните борби елита, без при това селяните да вземат каквото и да било участие в събитията. Най-напред той прави положителна равносметка на управлението на графа мъченик Шарл, подчертавайки неговата почит към църквите и милосърдието му към бедните. Шарл продължава политиката на Робер льо Фризон от времето на свети Арнул (1083 г.) и на своите непосредствени предшественици, като ограничава частните войни и не позволява на нито един сеньор от неговата провинция да започне феодална война срещу самия него. Това е белег за силата на неговото управление, потенциално сравнимо с това на нормандския херцог и благоприятно за интересите на буржоазията. От друга страна, по време на глада през 1124 г. графът предприема мерки срещу богаташите, които не са склонни да проявяват благотворителност и особено срещу спекулантите от Гент.^[1] Освен това самият той е голям поклонник на рицарството и не пропуска случай да даде възможности за бляскава изява на фламандските благородници, утвърждавайки по този начин високото им положение в обществото. „Той желаел да извърши подвизи, но не откривал достоен противник нито в своите земи, нито в съседните владения; всички се бояли от него и се стремели да бъдат негови съюзници в мир и любов и да разменят с него дарове. Ала за честта на своята страна и заради бойната подготовка на своите рицари той взел участие в сражения редом с графовете и принцовете от Нормандия и Франция, понякога дори извън границите на френското кралство. Свиквал турнири, на които се стичали до двеста рицари, и по този начин увеличил могъществото и славата на своето графство. За стореното при това разточителство той се покаял пред Бога чрез множество дарения.“^[2]

Далеч по-пълна представа за политическите и икономическите измерения на властта на принцовете от Севера с неговите богати градове през XII в. дава Жизлебер от Монс с неговата Хроника.

Тя е съставена през 1196 г. и описва положението в съседната област Ено под властта на графовете след 1071 г., от Балдуин I до Балдуин V, като последният е посветен в рицарство през 1168 г. и е граф на Ено от 1171 до 1195 г., а на Фландрия от 1191 г.^[3] При това се сродява с крал Филип Огюст, като става негов тъст. Владенията му са част от Империята с известни специфични черти, но същевременно са тясно свързани в обществен и културен аспект с френското кралство чрез бракове, турнири и политически интриги.^[4]

Книжовникът Жизлебер от Монс изпълнява длъжността канцлер при Балдуин V до неговата ранна смърт през 1195 г. и познава както никой друг родословието на главните наследници, както и конкретните клаузи на феодалните споразумения, на градските харти и на мирните договори. Известни са му разходите и подробностите при протичането на войните и турнирите. Той влага в думата „двор“ (curia) две допълващи се значения. Най-напред това е една дълговечна институция с наследствени титли и длъжности, въплъщение на феодалната и рицарската власт на принцовете. Титлите са свързани с функционирането на самата институция (шамбелан, сенешал), но същевременно носят почести. В този смисъл дворът на графство Ено се явява юрисдикция на васалите на графа, тоест двор от равни.^[5] На второ място Жизлебер от Монс нарича „двор“ всяко тържествено събрание, свикано от графа, като собствено съдебната функция бива изместена от празненствата и церемониалите — посвещавания в рицарство, бракосъчетания и пиршества, а събранията (дворовете) след Великден и Петдесетница са знак за начало на войните и турнирите.

Тези дворове в двете значения на думата изпълняват функцията на двореца и на общото събрание при франкската монархия. Налице са обаче и значителни различия, свързани с прерогативите на рицарите благородници и с безпрецедентното разточителство на принцовете, станало възможно благодарение на икономическия и финансов разцвет на градовете през XII в. Балдуин V е потомък на Карл Велики и се гордее с това, но по начин на живот и по разкош далеч надминава своя прародител. Подобно на фландърския граф Филип „Елзаски“ (1168–1191) и на останалите принцове от онова време, графовете на Ено разкрасяват своите резиденции и си строят нови. Строителството на „голямата зала“ във Валансиен (aula maior) започва през 1168 г., в деня, когато Балдуин V е посветен в рицарство. За нещастие старият му баща идва заедно с него да провери как върви работата и гредата, на която са стъпили, поддава. Бащата си счупва крака, но новопосветеният се оправя бързо.^[6]

Жизлебер не отбягва неприятните теми и грижите, които занимават графовете на Ено през XII в. Те (също както и кралете) извличат значителни печалби от наследството на подвластните им буржоа, като ту се отказват от тази си привилегия, ту я възстановяват. Очевидно градските богатства са голямо изкушение за тях, защото им позволяват поддръжката на дворцовия разкош. По този въпрос възникват спорове и напрежение в Монс и Валансиен, които трябва да поемат издръжката на графския двор по време на престоя му в замъка на съответния град. Буржоата и жителите на града са принудени да предоставят прибори, хранителни припаси, както и всичко необходимо за дворцовите празненства, било под формата на налог, било чрез „продажба“ на кредит. От друга страна, замъкът-дворец е предназначен да приема в залите за пиршества и в „покоите“ на принца неговото семейство и цялото му обкръжение, но това не винаги е възможно. Ето защо част от двора бива настанявана в градски домове, които според куртоазните разкази принадлежат на буржоа или на васали.

По този начин разточителството на принцовете се осигурява от богатствата на подвластните им буржоа. Ала дали за последните това е чиста загуба? Няма съмнение, че мнозина от рицарите, които вземат участие в дворцовите гощавки, са техни клиенти. Впрочем не всички разходи и не всички продукти, нужни за поддръжката на двора, идват от градовете: графът притежава поземлени владения и събира данъци от именията на своите васали.

Според онова, което Ламбер д’Ардр пише през 1204 г., разходите и разточителствата на графовете на Гин и на сеньорите на Ардр, особено по време на турнирите, са изцяло за сметка на съответната област и не носят никаква печалба на нейните жители. Макар да е далечен потомък на тези графове и да отправя към тях много повече хвалебствия, отколкото критики, Ламбер определено споделя недоволството на местното население, на селяните и на дребните васали.

Така например според него Раул, граф на Гин към хилядната година, е същински тиранин и голям любител на турнирите. Подобно твърдение, естествено, е мит, тъй като до 1120 г. за турнири изобщо не може да се говори, но то е пряко свързано с полемиката, разгоряла се към 1200 г., към която той не остава безразличен. Ето защо Раул се превръща във въплъщение на произвола от страна на бароните, поклонници на светското рицарство. На него очевидно му липсват достатъчно средства, за да осигури желания разкош на своите рицари (commilitones),^[7] тоест васали или клиенти, които с чест носят подобно изискано название, само по себе си предполагащо разточителство. Ала тъй като титлите не са достатъчни, Раул дьо Гин върши безчинства и злоупотребява със съдебните си правомощия по отношение на своите поданици.

Като цяло той извършва множество несправедливости, за да се прояви като странстващ рицар в бляскави доспехи. Превръща се в тиранин на собствената си страна (баронство), за да може да воюва във „Франция“ (френското кралство) в името на лична слава по време на турнирите („презрени позорища“ — Ламбер д’Ардр употребява официалното църковно название). Именно там той намира смъртта си, „прокълнат от Бога и от народа“.^[8]

За щастие или по-скоро в името на нравствената поука от мита, синът му Йосташ коренно се различава от него.^[9] Той се отнася добре към поданиците си, като се бори само и единствено с престъпността, която успява да смаже. Подобна тема е твърде важна за един автор от периода около 1200 г.

Другаде Ламбер д’Ардр спира своето внимание не толкова върху селячеството, колкото върху дребното дворянство. Лош барон е онзи, който „потъпква и унижава благородниците в своите владения“, за да „издигне люде от неблагородно потекло“.^[10] С други думи, който изисква строго изпълнение на васалните задължения и позволява в рамките на неговото управление да се изявяват последователи на Ерембо от Брюге (в умален мащаб).

Когато в съответствие с историческата истина Ламбер говори за владетелите на Ардр, той не спестява критиката си към Арнул III Млади (втората четвърт на XII в.). Упреците му срещу него са едва завоалирани. Той е красив и славен рицар, който проявява прахосничество по време на турнирите извън владенията си, но се проявява като скъперник в собствените си владения.^[11] Впрочем въпросният владетел прахосва най-вече семето си, защото любовниците и незаконните му отрочета нямат чет. Ето един странстващ рицар, който не си губи времето в тъга по някаква високопоставена дама! В същото време той проявява изисканост и любезност в отношенията си с другите рицари и лесно печели сърцата на благородниците. Арнул III проявява непокорство при изпълнението на васалните си задължения към своя съсед, графа на Гин, и в същото време е горделив, груб и жесток към по-нисшите от него и към поданиците си.^[12] В края на краищата той намира смъртта си в резултат от заговор на собствените му крепостни, организиран малко след убийството при сходни обстоятелства на Шарл Добрия в Брюге.

Тези барони от фламандската периферия са умалено копие на големите владетели. Можем да се досетим, че им се е налагало да проявяват пестеливост в благоволението си и да полагат усилия за поддържане на равновесието между противоположните обществени тенденции, нещо, характерно за всеки управляващ. Сред тях има твърде любопитни фигури: един обича едновременно книгите и лова, друг — едновременно любовниците си и жена си. Някои се проявяват като строители, като издигат през XII в. във владенията си замъци-резиденции, прочули се сред историците благодарение на описанията на Ламбер д’Ардр. Описанията им, като увиснали сред небесата покои или като лабиринти, са белязани с лека ирония от страна на автора, представител на средните социални слоеве. В нея на моменти личи озлоблението и завистта на „френското простолюдие“ по отношение на висшите сфери, на микрокосмоса, съставен от владетелски дворове и рицарски турнири.

Накрая ми се ще да обърна внимание, че главните потърпевши от претенциите на куртоазното рицарство са не толкова жителите на градовете, колкото селяните. От XII в. насетне сякаш е налице симбиоза между градския елит и рицарското благородничество. Именно градският елит доставя стоките, които дворяните купуват. Именно той разчита на приходите, които всички, начело с принцовете, получават от селото, подчинено на новата форма на сеньорията, затворена като килия, по израза на Робер Фосие.^[13] На свободи се радват единствено градовете, чиито елити се ползват с определени привилегии, и извличат печалби от продажбите на оръжие и на скъпи одежди. При това положение защо им е да мразят рицарството като цяло?