Доминик Бартелеми
Рицарството (20) (От антична Германия до Франция през XII век)

В края на IX в. се извършва онова, което може да бъде наречено „феодална промяна“: кралете изгубват всякакъв ефективен контрол над провинциите, дворецът им се намира в упадък, а властта преминава в ръцете на графовете, на кралските васали, а понякога и на епископи, притежаващи ранг на местни сеньори. Напълно справедливо историците хронисти от хилядната година смятат периода около 888 г. за начало на възхода на династиите на воините благородници, на замъците, на разприте. Започват да се ширят междусъседските войни, представяни, както видяхме, като отмъщения и възмездия. Всички сеньори са законни наследници на своите сеньории и никой не е в състояние да изкорени техните фамилии, каквито и да са прегрешенията им. В това отношение дори е налице известно сходство с положението на селячеството. Ето защо изразът „феодално общество“ е съвсем точен, но до известна степен, както всяко клише, страда от схематизъм, защото изключва връзките по роднинска и по класова линия, ролята на християнството, остатъците от каролингската система. Като цяло обаче той си остава полезен ориентир, който не се отхвърля напълно от Жорж Дюби, наложил ново разбиране за обществото през периода X-XII в. Той чисто и просто се дистанцира добронамерено от понятието и преди всичко внася уточнение: това общество е не толкова варварско, не толкова грубо и не скъсва напълно с ценностите и традициите от времето на Каролингите. Още през XIX в. някои автори (Гизо) обръщат внимание не толкова на феодалната анархия, колкото на структуриращата роля на основаните върху войната васални отношения, и дори свързват раждането на рицарството с феодалната социабилност.

Описанията на ранния феодализъм (около 880–1040 г.) като време на груби нрави и безогледно насилие, излезли изпод перото на някои модерни историци, до голяма степен се основават на епоса, който те смятат за пряко отражение на епохата. В него гъмжи от разкази за отмъщения и за междуособици с вихреща се агресивност, която може да бъде канализирана единствено по посока на свещената война срещу неверниците, и именно това се стреми да постигне Църквата през XI в. с Божия мир и кръстоносните походи. Въпросната литература обаче не е толкова стара и не може да бъде разглеждана като пряко „отражение“ на историческата действителност.

В замяна на това бихме могли да използваме хрониките на монаси и духовници. Норманските набези и вълненията, свързани с „феодалната промяна“ към края на IX в., твърде вероятно са забавили описанието на събитията, но впоследствие положението се стабилизира, така че аналите на реймския каноник Флодоард започват от 919 г., а през четиридесетте години на X в. свети Одон пише Житие на свети Жеро д’Орийак. Около хилядната година процъфтява книжнина, която Пиер Рише нарича „трето каролингско възраждане“. Особен интерес представляват съчинения като историята на Рихер от Реймс, хрониките на аквитанеца Адемар от Шабан и на бургундеца Раул Глабер, първата история на норманските херцози от каноника Дюдон от Сен Кантен, както и многобройни разкази за чудеса, а също някои харти, които са по-обстоятелствени и съдържат повече повествователни елементи отпреди. Във всички тези документи често се говори за рицарите. В семействата на мнозина от авторите има рицари, а и манастирът не остава чужд на феодалния свят: той се препитава от даренията на сеньорите, в него се отправят молитви за тяхно здраве, понякога монасите ги критикуват като неудобни и „тиранични“ съседи, наричат ги „диви зверове“, а още на другия ден по не по-малко красноречив начин легитимират властта им… Едно внимателно изучаване на писмените документи от периода около хилядната година позволява да се открият много от движещите сили в развитието на феодалното общество, което се отличава по-скоро с ред, отколкото с анархия, или най-малко може да бъде определено като „уредена анархия“. Това понятие, заето от антрополозите, изследователи на Африка, ми се струва твърде уместно в случая.