Доминик Бартелеми
Рицарството (35) (От антична Германия до Франция през XII век)

От Теншбре до Бремюл

В своите разкази за походите на Хенри Боклер Ордерик Виталис възприема една по-скоро отбранителна позиция: той показва, че в битките при Теншбре на 30 септември 1106 г. и при Бремюл на 20 август 1119 г. този принц не е проявил прекомерна неумолимост и е направил всичко възможно да пощади колкото се може повече свои противници. Той дава да се разбере, че подобна умереност не е добродетел, а преценка, необходима отстъпка пред обществения натиск. Каквито и доводи да се изтъкват, фактът е, че тези две победи му дават възможност да лиши от наследство своя по-голям брат, а след това и своя племенник, който се ползва с подкрепата на Луи VI и неговото кралство. Според описанията в тези сражения действително се спазва известна умереност, която напомня битката при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо (1044 г.).

За борбата срещу своя добродушен и разточителен брат Хенри разполага със средства както от своята, така и от английската хазна. Той набира войска от фламандски рицари благодарение на английските пари и със застъпничеството (дадено през 1103 г.) на фландърския граф. След това Ордерик Виталис ни показва до каква степен по време на действията срещу Нормандия той е повлиян от следкаролингската традиция на войната между братя. Хенри се позовава на справедливостта и на общото благо със словоохотливост и патос, достойни за синовете на Людовик Благочестиви по време на конфликта между тях. Епископ Серлон от Се и самият Ордерик Виталис използват дори изрази като „да не стори грях, като вземе оръжие“.^[1] Всичко това силно напомня кръстоносен поход, справедливата война се увенчава с успех и победата на Хенри идва в резултат на една „гражданска война, водена в името на мира“.^[2] Робер Куртьоз действително не е в състояние да наложи мир и да обуздае своя приятел от младини Робер дьо Белем, който върлува из Нормандия. Последният, заедно с граф Гийом дьо Мортен, го подкрепя срещу Хенри Боклер, защото се бои от шепата магнати около него, които са наясно със собствените си интереси.

Хенри Боклер и неговите поддръжници си придават сериозен вид и не си позволяват никакви волности. През 1104 г. епископ Серлон от Се им напомня, че след като се борят за справедлива кауза, трябва да подстрижат косите си и да скъсат с една непристойна мода: „Всички вие носите коси като на жени. Това е неприлично за вас, които сте по образ Господен и трябва да покажете мъжка сила!“ По този начин те приемат облика на едно реформирано благочестиво рицарство, но все пак се представят за кръстоносци в тази вътрешна война, както един от тях, Ели дьо Мен, постъпва още през 1096 г. По този начин според описанието на Ордерик Виталис стълкновението между двете групировки придобива нравствен аспект.

През 1106 г. Хенри води войната с далеч по-малко изисканост от Уилям Рижия и Ели дьо Ла Флеш в Мен през 1098–1100 г., като в същото време спазва известни правила. Хенри Боклер се стреми да извоюва победа, без да стига до братоубийство, каквото извършва Харолд Годуинсън срещу Тостиг. При Фалез има само двубои (един от които със смъртен изход), но настъплението е прекратено с пристигането на Робер Куртьоз. Изниква опасност от битка между двамата братя, поради което веднага започват усърдни преговори и както винаги в такива случаи има преминавания от единия в другия лагер, сключване на нови съюзи и предателства. Във войните между близки родственици неизменно цари доста нездрав климат, тъй като, също както в семейството на Завоевателя, в много знатни семейства царят раздори. В действителност климатът е още по-нездрав за селячеството, което от Петдесетница до Архангеловден понася на гърба си палежи и грабежи.^[3]

Хенри Боклер обсажда замъка Теншбре, който принадлежи на граф Дьо Мортен. Робер Куртьоз идва на помощ на обсадените с войска, съставена от малцина рицари и многобройна пехота. Сражението обаче не може да започне, без преди това да се проведат преговори. Впрочем мнозина от привържениците на Робер, изглежда, са склонни да го изоставят. Освен това се намесва и отшелникът Виталис по начин, твърде типичен за григорианските времена, но тъй като тези времена се отличават и с въодушевлението на справедливата война, Хенри не му обръща внимание, като заявява, че Бог е на негова страна, защото брат му не е способен да отмъсти за понесените оскърбления и за неправдите, понесени от неговите поданици. Той се задоволява само с няколко добре пресметнати „рицарски“ жеста, като освобождава един пленник, взет при Сен Пиер-сюр-Див, защото братът на този пленник се бие на негова страна, а освен това дава обет да построи отново въпросното абатство, което е опожарено заедно с долепения до него замък.

И така, на 30 септември при Теншбре се разгаря битка. Предната линия на Хенри Боклер устоява на пристъпа на противниковите рицари, докато един съюзнически отряд от Мен начело с граф Ели напада и изтребва „невъоръжените пешаци“ (тоест, които нямат рицарско въоръжение), като по този начин вражеската войска е разкъсана на две. Робер дьо Белем побягва и изходът става ясен. Известно време все пак цари колебание, защото войната трябва да приключи колкото се може по-чисто и безупречно, с други думи, противниковите водачи трябва да бъда пленени, а не убити. Един войнствен капелан от войската на Хенри, който, между другото, е великолепен ездач, се впуска да дири херцога и успява да го залови без щети, може би защото самият Робер Куртьоз е избрал да се предаде именно на него. Хенри има повече затруднения, докато измъкне граф Дьо Мортен от ръцете на своите бретонски съюзници, които преди да го пуснат, все пак успяват да се спазарят за солиден откуп. Това са неизбежните усложнения при всяко подобно сражение… В крайна сметка заловеният Робер се съгласява да убеди нормандските крепости да се предадат на брат му, но остава негов доживотен пленник, почитан, ала и строго охраняван. В замяна на това Хенри решава да остави на свобода младия си племенник Гийом Клитон, който е едва четиригодишен, защото се бои да не би детето да умре случайно, докато е при него, и това да стане причина за зловредни слухове. Понякога се налага да се вършат нелицеприятни постъпки, но, от друга страна, трябва да се избягва всяко излишно престъпление.

А какви правила трябва да се спазват, кой рицарски жест може да се окаже изгоден и докъде се простира позволената жестокост, когато се води война срещу краля в неговото собствено кралство?

Този въпрос се поставя с особена острота по отношение на Луи VI, който, дори и помазан на престола (на 3 август 1108 г.), си остава младеж и продължава да се държи по рицарски пламенно и лекомислено. Според описанието на Сугерий неговото рицарство (militia) от този момент нататък напълно се променя и в живота, както и в битките, той се държи като крал, а също така брани църквите и помага на бедните.^[4] В същото време книгата на Сугерий гъмжи от епизоди, които говорят за противното. Така по време на битката при Пюизе, в един момент, когато кралското рицарство е на път да се огъне пред рицарите на граф Дьо Блоа, Луи „препуснал сред вражите редици и с меч в ръка бранел доколкото може бегълците и славно се сражавал като рицар, а не като крал, което не съвсем подобава на кралско величество“.^[5]

Когато в разгара на сражението срещне по-голяма съпротива от очакваната, понякога в гнева си Луи нарушава добрия вкус с думи, като заплашва благородните си противници с обесване или ослепяване,^[6] или пък с дела, като по съвсем неподобаващ начин принуждава двама противникови рицари да се изкъпят в реката както са с доспехите.^[7] Но все пак войната си е война и подобни факти свидетелстват за неговото лично участие. Пред нас е крал, който наравно с другите се поти под ризницата!

Дори Сугерий на моменти се поддава на очарованието на светското рицарство и не пропуска случай да възхвали най-могъщите принцове, виждайки в тяхно лице най-изпитани рицари. Когато се появява Тибо дьо Блоа, той го представя като „красив и изкусен във военното дело младеж“, който в присъствието на краля без колебание отправя хули към владетелите на Пюизе за това, че навремето са престъпили клетвата си^[8] при положение, че самият той произхожда от Тибо Измамника. Сугерий охотно изтъква рицарската слава на знатните кръстоносци и позора на онези, които са побягнали, без да споменава какви духовни придобивки биха спечелили те, поемайки „по стъпките на Христос“. Нима витражите в Сен Дени от онова време (1144 г.) не представят победите на фландърския граф и на нормандския херцог, извоювани в двубои със сарацини в Палестина?^[9] С нескрита наслада Сугерий описва хитростите, примесени тук-там с героични постъпки, на Юг дьо Креси, „доблестен и вещ във военното дело“,^[10] но в същото време смутител на мира в „кралството“ (кралските владения). Той бива представен пред краля като създаден за насилия и пожари, но каква изобретателност, каква вещина проявява, когато става въпрос да освободи взетите в плен негови хора и да освободи замъка си! Той се предрешава ту като жонгльор, ту като лека жена, за да проникне в редиците на кралската войска, която очевидно обича да се отдава на удоволствия! Един ден е разкрит и Гийом дьо Гарланд, брат на един от неговите затворници, се втурва да го залови с очевидното намерение да го размени. Тогава Юг дьо Креси се мята на един кон, на няколко пъти изчаква с копие в ръка своя главен преследвач с надеждата да спечели двубоя, но си дава сметка, че е сам и ще попадне в плен. За да се изплъзне, в един момент дори се представя за самия Гийом дьо Гарланд и по този начин „успява в бягството и сам се надсмива над мнозина“.^[11] Ех, колко прекрасна може да бъде феодалната война! Особено когато се води между рицари и смъртта може да дойде само поради злощастна случайност… За момент абатът от Сен Дени забравя за поруганата чест на Божиите църкви и за страданията на ограбените селяни, тоест за делата на сеньорите и рицарите от замъците, които той нарича „угнетители“, заслужили отмъщение от Всевишния чрез ръката на краля, негов светски наместник на земята.

Същевременно кралят обръща сериозно внимание на своята „рицарска функция“ в каролингския смисъл на думата, като закриля църквите и бедните. В своите кралски владения Луи VI действа като принц на Божия мир във вариант, близък до този в Бери от 1038 г. Той може да вдигне „християнска войска“, за каквато се споменава през 1120 г. в хартата от Торфу, близо до Етамп. До този момент подобна формулировка почти не е използвана от кралете капетинги и отново се появява още в началото на царуването на Луи VI. Според Ордерик Виталис тя е белег за слабостта на този крал: той прибягва до помощта на епископите и на „простолюдието“, от което не се нуждае Хенри Боклер, когато през 1113 г. опожарява замъка Белем, тъй като една негова дума е достатъчна, за да се вдигне „цялата войска на Нормандия“.^[12]

Истината е, че в Нормандия също е налице Божие примирие, което се отнася и за краля, поне в Шартр, тоест в действие е юрисдикцията на епископите, подкрепяни от принца, по отношение на нечестивата употреба на насилие през определени периоди от християнския календар. Ала в Нормандия, с изключение, разбира се, на периода от 1035 до 1042 г., херцогската власт неизменно е упражнявана (също както властта на графа в Анжу), без да се прибягва до аквитанската формула „християнски мир“ от хилядната година, даваща възможност на местния принц или на епископа сеньор да се опре на многобройна и благословена от Църквата войска, която да се опълчи срещу замъците.

Във Франция епископите анатемосват своите собствени врагове и враговете на краля. Сугерий обръща внимание, че те дори са лишили от рицарско звание един от тях, Тома дьо Марл. Действително на събора в Бове през март 1115 г. папският легат, „дълбоко скърбейки по повод безчислените църковни жалби и горестите на бедните и сираците, обърнал срещу Тома дьо Марл меча на свети Петър и го предал на обща анатема, като го лишил [в негово отсъствие] от рицарски пояс“.^[13] След това съборът праща срещу него краля начело на християнска войска. В Нормандия херцогът налага на рицаря още по-сурово наказание поради факта, че той лично го е посветил. Във Франция не се споменава нищо за посвещавания, извършвани от Луи VI, а само за архаичен и рядък обред: лишаване от рицарство по волята на Църквата, подобно на това от 833 г., като кралят не винаги се отнася с подобаваща строгост към прегрешилия.

Причината за това е, че Луи VI далеч няма намерение да застане изцяло на страната на Църквата или на простолюдието срещу личности като Юг дьо Пюизе (1111 г.) или Тома дьо Марл (1115 г.). Не той лишава от рицарско звание бившия кръстоносец Тома дьо Марл, когото не след дълго Песента за Йерусалим ще превърне в герой на чистото християнство, който се движи в един и същ обществен кръг с краля и е почти на неговата възраст. По време на похода през 1115 г. са превзети и опожарени само два от неговите замъци в областта Ланоа, но главният му замък остава непокътнат. И докато според присъдата на събора в Бове той би трябвало да бъде лишен от всички свои сеньории, се оказва, че те продължават да бъдат владение на Тома и на неговите наследници с изключение на най-оспорваната от тях (амиенското графство).^[14] В своя разказ за същата тази война от 1115 г. Гвиберт дьо Ножан дава да се разбере, че има известно напрежение вътре във войската между пехотата, която иска незабавно да бъдат атакувани замъците, за да бъдат те разграбени, а защитниците им избити, и рицарите, които бавят действията.^[15] По време на първото и прочуто превземане на замъка Пюизе през 1111 г. самият Луи VI бърза да изтръгне владетеля сеньор Юг от гнева на селяните, за да го превърне в свой пленник и не след дълго да го освободи.^[16] Съхраняването на правата на благородниците е постоянен и законен стремеж да Луи VI редом със стремежа да закриля от тях слабите.

Макар да не се опира на „простолюдието“ и да практикува системно посвещаването в рицарство на благородници, Хенри Боклер в действителност се отнася много по-сурово към последните. През 1112 г. той залавя в своя двор Робер дьо Белем и по този начин нарушава куртоазията и дори извършва посегателство върху основно право на благородниците. Луи VI малко се съобразява със своите прерогативи на сеньор-посветител и има много по-търпимо отношение към рицарите.

По този начин се очертава контраст между властта на нормандския херцог и френския крал и може би между значението на посвещаването при единия и другия, но не и между воинските нрави на „френските“ и нормандските рицари. Именно от взаимодействието и от дори от конфронтацията между тях се раждат практиките и идеалите на класическото рицарство; те са тяхно съвместно дело.

Често в граничните райони на Нормандия и особено при Жизор и Шомон-ан-Вексен войските на тази провинция и на кралска Франция се изправят една срещу друга. Става въпрос за малки военни отряди, съставени предимно от рицари. Това е войната, която Сугерий описва подробно (и за която говори Ордерик), но без особено въодушевление. Именно в нея неговият герой, кралят, неведнъж е изправен пред опасността да похаби без полза своите сили. При това Сугерий пропуска да спомене, че той подкрепя правото на Гийом Клитон, син на Робер Куртьоз, върху наследството на Уилям Завоевателя. И ако въобще се спира на тази война, то е защото тя не е нито прекомерно изтощителна, нито прекалено кръвопролитна. И също както войната в Мен за Ордерик Виталис, за него тя е източник на безброй занимателни случки.

Първото стълкновение става още през 1109 г. и подробности за него откриваме единствено у Сугерий. За Луи и Хенри, които до този момент поддържат почти приятелски отношения, ябълка на раздора е замъкът Жизор. От този момент нататък между тях пламва „внезапна ненавист“,^[17] или по-точно битка на аргументи, която не след дълго преминава в дрънкане на оръжие. Дали тази ненавист е истинска или само показна? Най-напред се раздава звън на шпори. „И тогава, за да изглеждат по време на преговорите по-горди и страшни, те събрали около себе си множество рицари.“ После френският крал (буквално „кралят на франките“) „минал през земите на граф Дьо Мьолан, като ги разграбил и опожарил, понеже този граф поддържал краля на Англия“. Най-сетне войските се изправят една срещу друга от двете страни на малък мост през река Епт, за зла участ „недалеч от един зловещ замък, за който местните жители разправяли, че преговорите, провеждани край него, никога или почти никога не се увенчават с успех“.^[18] Внезапно всичко бива обгърнато в атмосферата на някакъв рицарски роман с този омагьосан замък, излязъл сякаш от „пророчествата на Мерлин“. Във всеки случай противниците нямат намерение на всяка цена да стигнат до сражение и започват преговори. Френските пратеници, избрани измежду най-знатните и мъдрите, поемат по неустойчивото мостче, за да изтъкнат правата на Луи VI над Жизор и да извикат на двубой двама-трима от хората на Хенри, за да се избегне по този начин голямото сражение. Всичко става сякаш като в песента Жирар дьо Русийон, защото след отказа на нормандците залозите се покачват. Един срещу друг застават фландърският граф „Робер Йерусалимски, който нямал равен сред бойците“, и самият крал Луи. В този върховен момент Сугерий все пак дава признаци на известно недоволство: „Някои подигравателно предлагали кралете да се бият на разклатеното мостче, което непременно щяло да се срути, а и сам крал Луи желаел това, воден от лекомислената си храброст.“^[19] Той сякаш за момент забравя, че през 1108 г. е приел кралската корона.

За щастие кралят херцог Хенри, по-възрастен от него с осем години, проявява по-голяма зрелост (или пресметливост), защото „не пожелал двубоят да се проведе на толкова неблагоприятно място“.^[20] В действителност подобни предизвикателства, отправяни редовно по време на войните между принцове,^[21] много напомнят игра на покер или по-скоро съвсем навременно уталожват напрежението между двете съперничещи си рицарства, тъй като единият от двамата намира предлог да се откаже, след което често двете войски се разделят, без да влизат в стълкновение. Същото става и през 1109 г., макар Сугерий да описва как на следващата сутрин французите „с рицарски плам“ се устремяват срещу нормандците и дръзко им показват своето превъзходство. В крайна сметка се стига само до отделни схватки и сражението така или иначе е осуетено. Единственият резултат са грабежите над селяните и свадите между благородниците.

Матю Стрикланд доказва,^[22] че подобен тип предизвикателства системно нарушават ритъма на бойните действия във войните между принцовете и дори по време на кръстоносните походи. Крале и принцове се надпреварват в изтъкването на рицарска доблест, опитвайки се по този начин да прикрият собствената си нерешителност и съвсем обяснимия стремеж да ограничат обсега на войните и проливането на благородническа кръв. В същото време тези предизвикателства им позволяват да съхранят доброто си име и дори затвърждават мита за тяхната храброст и презрение към опасностите!

Разказите на тези двама монаси за пограничните войни от 1118 г. и 1119 г. до голяма степен съвпадат по отношение на фактите: и единият, и другият подчертават рицарския стил, белязал бойните действия между противници, които се щадят взаимно и се стремят преди всичко да се сдобият с морално превъзходство. Ала макар никой от двамата да не храни кой знае какви илюзии по отношение на своя герой, Сугерий и Ордерик Виталис прибягват до различен регистър при изтъкването на техните качества. В случая Сугерий по никакъв начин не оправдава войната на крал Луи срещу един принц, който защищава в Нормандия сеньорията на свети Дьони, и по-скоро Ордерик Виталис е този, който му приписва реч за справедливостта като защитник на Гийом Клитон. Според Сугерий пък Луи VI се отличава с буен нрав: тук той напълно изоставя безстрастния стил, с който описва франкските войни, за да ни обрисува неговия портрет на пламенен рицар. Залогът е „славата на кралството и позорът на неговите противници“. Пограничната област Вексен е осеяна със замъци, между които текат трудни за преодоляване реки. На този терен двете войски непрекъснато маневрират и поставят засади, опитвайки се да се надхитрят взаимно. От време на време някой отряд от френски, фламандски или анжуйски рицари извършва дързък набег на нормандска територия, без нито веднъж нормандците да отговорят със същото. Описанията на извършваните от тях опустошения са твърде реалистични, сякаш става въпрос за страна, която редовно трябва да бъде подлагана на разграбване, защото в нея непрекъснато извират богатства. „След като преминаха границата на Нормандия, едни от тях се укрепиха в селото [Гани, което преди това са превзели с изненада], а други се отдадоха на грабежи и палежи по земята, която поради продължителния мир [поне десетгодишен] отново бе натрупала богатства.“^[23] Сугерий определя Луи VI като „умел играч на зарове“, съчетавайки по този начин похвалата за ловкостта на ръцете и нравствен упрек. Срещу храбрия Ангеран дьо Шомон обаче на него му се налага да играе по-скоро трудна партия шах, по време на която превзема топове (замъци) и се опитва да изненада крал Хенри. Несъмнено тази игра е свързана с определен риск. Въпросният Ангеран умира, а младият фландърски граф е улучен от копие в лицето: раната е лека, но той не се погрижва за нея и тя става причина за смъртта му.^[24]

За нещастие мълвата за този род подвизи получава широко разпространение и предизвиква завистта на Луи VI. „Тъй като отдавна бил свикнал да жъне победи срещу краля [на Англия] и неговите хора, той започнал да се отнася към тях с пълно презрение.“^[25] Започналата на 20 август 1119 г. битка при Бремюл се превръща в предзнаменование на бъдещите поражения на френското рицарство по време на Стогодишната война. То става жертва на собственото си високомерие и крал Хенри си играе с него като котка с мишка. Той нарежда на отряд рицари да се укрият, на други да слязат от конете, за да не могат да побегнат от полесражението и да се бият по-решително. Луи VI започва дръзко, но безогледно настъпление, което води до разгром на кралската войска, а на него не му остава нищо друго, освен да се оттегли „с чест“.

Описанието, което прави Ордерик Виталис на битката при Бремюл, е по-богато на подробности. Той, естествено, не пропуска случая да наругае „изпълнените с надменност“ французи, но обръща по-голямо внимание на мотивацията на двете страни, като споменава, че в лагера на Луи VI присъстват неколцина разбунтували се нормандски благородници, сред които Гийом Крепен, и преди всичко отбелязва, че Гийом Клитон, който в този момент е на седемнадесет години, бива посветен в рицарство, за да има основание да се бори за наследство срещу своя чичо. По този начин залогът в битката при Бремюл е същият, както при Теншбре, и Ордерик охотно изброява случаите на проявено милосърдие от страна на крал Хенри към негови противници. Той заповядва да бъде отслужена заупокойна литургия в памет на загиналия в сражение срещу него граф на Фландрия; моли епископа на Еврьо за разрешение да опожари града, за да може да подложи на обсада цитаделата. Дори в описанието на самото сражение авторът не пропуска да спомене стремежа на нормандците да убиват колкото се може по-малко свои противници от благородно потекло. Те вземат сто и четиридесет пленници, след което Луи VI си тръгва. „Научих, пише Ордерик, че в тази битка между двамата крале от деветстотин рицари е имало само трима убити. Наистина те били целите обковани в желязо, но освен това се щадели взаимно както поради страх от Бога, така и защото се познавали помежду си (notitia contubernii). Намерението им било не да убиват бегълците, а да ги вземат в плен.“ Тук Ордерик по великолепен начин разкрива социологията на обикновената феодална война, водена между рицари, като веднага след това подчертава техните християнски чувства: „Истината е, че воините християни не са жадни за кръвта на своите събратя и се бият сърцато за справедлива победа, дарена им от Всевишния за благото на светата Църква и за мир между праведните.“^[26] Хронистът пропуска да спомене за участта на пехотата, но очевидно с пълно основание припомня, че рицарите от двата лагера са движени от чувство за чест, а не от омраза. Кръвожадност проявява единствено размирният нормандец Гийом Крепен, който се стреми да убие крал Хенри и когото един от рицарите на последния едва успява да спаси от отмъщение и да залови жив.

В замяна на това сражението завършва с комична сцена, по време на която е спасена честта на знатна френска фамилия, направила дарение на Сент Еврул д’Уш: „Пиер дьо Мол и неколцина други бегълци захвърлили всички отличителни знаци, по които можели да бъдат разпознати, и ловко се смесили със своите преследвачи. Заедно с тях те надавали победни викове в прослава на крал Хенри. Младият Робер дьо Куси ги последвал чак до съседното градче, където бил заловен от заобиколилите го рицари, които той взел за свои…“^[27] Едва ли може да се намери по-добро доказателство за това, че французи и нормандци си приличат като братя и са напълно взаимно заменяеми в тези сражения, по време на които всеки отряд разполага със свобода за маневриране, немислима при модерните армии.