Доминик Бартелеми
Рицарството (68) (От антична Германия до Франция през XII век)

Пътят на Персевал

Откровено казано, Бог отсъства от света на Ерек и Енида, на Клижес и дори на Ивен, рицаря с лъва, изцяло отдаден на играта и на радостта, далеч по-десакрализиран от героите на епическите песни, поставен под въздействието единствено на дискретния, но реален обществен натиск. Но ето че Рицарят на каруцата бележи началото на завръщането към Бога. Кралицата и пленниците са сериозен повод за сблъсък, а атмосферата става по-мрачна, тъй като в дъното на интригата стои престъпване на нормите и следователно грях: незаконната любов на Ланселот и бунтът на Мелеаган срещу родния му баща. Ланселот обаче изобщо не може да се приеме за един нов Тристан, тъй като кралицата едва ли може да бъде смятана за негова съучастница, а придобива по-скоро месианско и Христово измерение като освободител на пленниците в кралство Гор. Та нали това негово спасително дело е увековечено върху бъдещия му гроб?^[1] Той е рицар, избавител на другите, който работи за спасението на собствената си душа.

В същото време рицарят на каруцата по никакъв начин не се приобщава към християнския начин на живот. Той дори не се покайва и не се опитва да изкупи своята греховна любов към кралицата. Подобна постъпка е отредена на Персевал в Повест за Граала, макар последният да не може да бъде упрекнат в подобен грях. Той просто иска да се отдели от майка си, за да стане рицар, и следва напътствията на своя посветител да не говори прекалено и да не дава външен израз на самолюбието си и на куртоазната си любов. И макар да не е кой знае какъв грешник, в неговата история доминира темата за спасението на душата.

Дали подобна промяна на тематиката в християнски дух е резултат от еволюцията на самия Кретиен, или роля за това изиграва и смяната на неговия меценат? Преди това той възпява влиянието на дамата над нейния рицар, следвайки повелята на властната графиня Мари дьо Шампан. По-късно Персевал, Говен и всички останали негови рицари се обръщат към Бога и към алтруизма под влияние на фландърския граф Филип.

Та нали този граф е поклонник на справедливостта, лоялността и на светата Църква? И нима щедростта му не е израз на християнско милосърдие? Поне така се твърди в пролога към Повест за Граала.^[2] Защо това да не бъде поне отчасти вярно за един четиридесетгодишен мъж, преживял лични разочарования, като се започне с турнира, по време на който получава тежка травма след удар от копие в гърдите (1169 г.), мине се през изневярата на жена му (1175 г.) и се стигне до отказа на предложението за брак, което прави на овдовялата графиня Мари? Да му се описва любовта на Ланселот и Гениевра би било нещо далеч по-сериозно от обикновената проява на лош вкус! Този път кралицата в Артуровия свят се държи далеч по-дискретно.

Като цяло този свят изглежда засегнат от по-сериозна криза, отколкото в Рицаря на каруцата. Той се оказва изправен пред затруднения, скръб и покруса. Сякаш настъпва залезът на рицарството: в началото на романа то е престанало да се множи и сякаш очаква своя спасител. Крал Артур отдавна никого не е посвещавал в рицарство и, както става ясно от последвалия разказ, доста замъци са в очакване на посветители, които да направят рицари цяло едно поколение млади оръженосци от благородно потекло (valets). По-конкретно в своето владение близо до Изоставената гора (gaste) майката на Персевал е обзета от дълбока печал и страх пред бъдещето. Тя е изгубила съпруга си и двама синове рицари, остава й само третият, невръстен юноша, когото е решила да държи настрани от оръжията и от дворцовите маниери. Малко по-нататък тя му обяснява: «Би трябвало да бъдете рицар!»,^[3] след като има баща, притежаващ такава доблест (pris), и майка от най-знатно рицарско потекло. Ала понякога и най-добрите загиват. Баща му е бил «ранен в хълбока и е останал недъгав. Всичките му владения и богатства, спечелени с доблест, били изгубени и той изпаднал в крайна бедност. Нищета и безпътица са несправедливата участ на много благородници (gentil home) след смъртта на Утер Пендрагон, баща на добрия крал Артур».^[4] Земите му са били разорени по всяка вероятност от войни, но това майката не уточнява. Осакатеният й съпруг е бил отнесен в един от неговите замъци край гората може би подобно на мнозина владетели на замъци, прогонени от въздигащия се нов елит. По негово настояване двамата му по-големи синове «заминали в кралски дворове [но не при двора на Артур], за да спечелят доспехи и коне. По-възрастният се явил пред краля на Ескавалон, за да му служи, и бил посветен в рицарство».^[5] По-малкият пък отишъл при друг крал. Не след дълго обаче и двамата били победени в сражение и убити. Очевидно за тяхно нещастие ще да са попаднали погрешка в някоя епическа песен, защото нима може да има толкова много убити сред героите на един роман? Така или иначе баща им умира от скръб, а майка им успява да надмогне мъката и полага усилия най-малката й рожба въобще да не научи, че на света съществува рицарство… В същото време обаче тя не насочва детето към друго поприще, което да му осигури успех в обществото, дори не се сеща да направи от него търговец или пък, ако мога така да се изразя, рицар на сполуката.

Други майки от съвременните на Кретиен дьо Троа епически песни сами биха сложили оръжието в ръцете на своя син, племенник или внук, за да отмъстят за смъртта на близките си и да въздигнат своето владение. Така постъпва дамата Аале със своя племенник Готие, който се стреми да наследи Раул дьо Камбре. Майката на Персевал, напротив, изцяло в плен на своята депресия, дори не помисля за отмъщение. Дали ще остави трудолюбивата буржоазия от Ескавалон^[6] сама да владее света с подкрепата на кралете, печелейки все нови и нови клиенти? Забравя ли тя колко благороднически фамилии, прогонени вдън горите, са събрали сили и са си върнали феодите? Така постъпват Тергюл и Анжьоже, предци на анжуйските графове.

Вярно е, че обществената история на XII в. е твърде необикновена. Песни като Жирар дьо Русийон и Гарен льо Лорен, всяка по свой начин дава израз на икономическия упадък на благородничеството, изтласкано до покрайнината на горите, преследвано от претенциите на духовниците и пренебрегвано по всякакви начини от принцовете и кралете. Както видяхме, и Повест за Граала описва въоръжената градска община и не изключва възможността рицарството да бъде трайно изместено от буржоата и лихварите. Светът се променя. Дали не е ударил сетният час на рицарите? Ние знаем, че в този процес има известна историческа справедливост. Ала в реалния XII в. кралете и принцовете компенсират донякъде (или доникъде?) упадъка на знатните фамилии, откривайки пред тях перспективата за кариера и гарантирайки им привилегии.

Все пак не всичко е в развалини и упадък. Онова, което е останало от света на воините благородници, макар да застрашава замъка Борьопер на Бланшфльор, все още се придържа към добрите обноски: този свят не е станал по-груб или варварски и в него героите все още могат да открият партньори. Макар кралският двор да е изпаднал в забрава, все пак някъде във Франция (или в Бретан) е оцелял замъкът (chastel) на васала Горнеманс дьо Горо, вуйчо на Персевал, където рицарското познание не е изгубило нищо от силата си. В него младежът, поел по пътя на рицарството, може винаги да премине стаж по ускорена подготовка.

Нещо все пак е разпалило в душата на Персевал желанието да бъде рицар, противно на нетърпимостта, която проявява неговата майка към подобно поприще. Това се случва през пролетта, «когато дърветата са в цвят, гората се разлиства, ливадите зеленеят, а птичките пеят на своя език в утрините, които изпълват всичко живо с пламъка на радостта».^[7] Синът на вдовицата също е обзет от този пламък, слуша шепота на Изоставената гора и ловък и бърз ходи на лов с копие в ръка. И ето че сред тази врява се дочува звънът на доспехите на петима рицари, които приближават. Оръжията им се удрят в клоните и младият мъж очаква да види пред себе си някакви дяволи, с които да се срази. Ясно е, че дори това да е цялата фамилия Елкен, той е готов да я посрещне, въоръжен само с няколко ловни копия. Ала ето че пред очите му се открива най-прекрасната гледка, насреща му се задава самото рицарство. То е тъй пленително, същинско Богоявление. «Когато видял лъскавите им брони, лъчистите шлемове, копията и щитовете, които никога преди очите му не били съзирали, когато видял яркозеления и ален цвят на наметките им, целите в злато да блестят на слънцето, той си казал, че едва ли има нещо по-красиво и благородно на този свят и възкликнал: „Боже справедливи, прости ми! Пред мен се явиха ангели! Съгреших с помисъл, като реших, че може да са дяволи.“»^[8] По времето, когато Кретиен съчинява последвалия диалог, моралистът Ален дьо Лил пише, че рицарите изпълняват на земята ролята на ангелите в небесния град. Това обикновено съвпадение ли е, или Кретиен се забавлява, като вписва сравнението в друг контекст?^[9]

В този случай той твърде дръзко прибягва до религиозния регистър, тъй като неговият Персевал смята, че в лицето на техния водач вижда самия Господ-Бог, «господар» на рицарите. Той коленичи пред него и започва да мълви Символа на вярата и всички молитви, които знае. Обожественият рицар обаче бързо разсейва заблудата му, вдига го на крака и обяснява, че не е Бог, а просто иска да научи дали момчето не е виждало тъдява друг отряд рицари.

Започва «диалог», който би могъл спокойно да намери място в някоя комедия, защото Персевал не чува нито въпроса, нито опровержението на своя събеседник. Той е изцяло погълнат от съзерцание на неговите доспехи и пита: «Какво държите?» Другият се вижда принуден незабавно да му разкрие същината на рицарската промяна от XI в. «»Това е бойно копие.“ — „Искате да кажете, че го хвърляте така, както аз хвърлям моите ловни копия?“ — „Не, момко! Колко си глупав! С него се нанасят удари отблизо.“"^[10] Същите реплики се разменят по повод щита и ризницата. За какво служи тя? „“Момко, това е много просто. Ако запратиш срещу мен някое от твоите копия или пък стрела, няма да можеш да ми причиниш никакво зло." — „Сеньор рицарю, дано не рече Бог да сподоби елените и кошутите с такива ризници! Тогава не бих могъл да убия никакъв дивеч…“"^[11] Накрая Персевал научава, че човек може да стане рицар, ако отиде при крал Артур, който посвещава и дарява доспехи. Едва тогава склонява да упъти рицаря къде да открие своите другари.

Интересът и очарованието в началото на историята за Персевал са съсредоточени върху възторжения и простодушен начин, по който героят неочаквано открива и за пръв път влиза в досег с техниките и правилата на рицарството. Младежът лесно усвоява техниките, но твърде бавно успява да приеме правилата. Все още „оръженосец“, той се изправя пред майка си, която с примирение се съгласява да го изпрати при крал Артур. В същото време обаче се опитва да му даде първия нравствен урок за това какъв трябва да бъде рицарят. „Ако срещнете някъде дама, която се нуждае от помощ, или беззащитна девойка, бъдете готов да им помогнете, стига те да ви помолят. От това зависи вашата чест: който не отдава почести на дамите, сам се обрича на безчестие.“^[12]

Персевал разбира, че не бива да безчести жените, нито да позволява друг да прави това. Любопитно в случая е, че той разбира донякъде „накриво“ урока на своята майка, която се стреми да окаже влияние върху своя син в отношението му към девойките. Тя го учи да не бъде досаден: ако моли за любов, нека се задоволи с една целувка или с пръстен, стига девойката да склони да му подари такъв. Припреният младеж обаче не е изслушал всичко докрай и се нахвърля върху първата девица, която среща, за да получи от нея целувка и пръстен, след което я оставя на гнева на нейния ревнив „приятел“, от когото успява да я отърве много по-късно. Междувременно се влюбва в госпожица Дьо Борьопер истински, но целомъдрено, защото майка му е забранила да приема всичко, което би могло да му бъде предложено.

Междувременно тази досадна майка му изнася и урок по вероучение, като го напътства да посещава църквите и манастирите, където „да се моли на Господ-Бог да му дари чест на този свят и да му помогне да води праведен живот, така че да не съжалява за нищо на смъртния си одър“.^[13] От този момент нататък в „повестта“ няма и сянка на тревога по отношение възможността той да бъде убит или ранен в сражение. Майката се грижи преди всичко за доброто му име и му препоръчва да общува само с доблестни люде, като предварително пита за името им. Ала над всичко тя поставя спасението на душата му след смъртта в съответствие с проповедите от XII в. (също както в Песента за Роланд, но без изричен призив към мъченичество). Персевал я моли да му обясни какво представлява църквата (mostiers). Налице е простима за един роман непоследователност, тъй като той знае за съществуването на дяволи и ангели, но за църкви дори не е чувал! Когато разбира, незабавно дава обещание редовно да ходи на църква.

Престоят в двора на крал Артур не му помага да научи кой знае какво. Общуването с него е трудно, защото постоянно „седи умислен в най-отдалечения край на трапезата“.^[14] В главата му обаче не се въртят мисли за любов като тези, които измъчват Рицаря на каруцата, а героят е изпаднал в истинска депресия, дължаща се на понесено оскърбление: никой не е отвърнал на наглото предизвикателство, отправено от Аления рицар (дори сенешалът Кей след горчивия опит, който е натрупал). Първоначално между Артур и Персевал започва диалог между глухи, като единият се отдава на скръбта, а другият е изцяло обзет от мисълта да бъде посветен в рицарство до момента, когато с радост научава, че ще може да вземе доспехите на Аления рицар, ако го предизвика и успее да го победи.

Ала Персевал все още не е запознат с всички условности: майка му е пропуснала да спомене, че трябва да щади противниковите рицари. На това се дължи и неговата лишена от каквато и да било куртоазия постъпка: без предупреждение той хвърля копието си и убива на място Аления рицар. След това взема доспехите му — копието, щита, но тъй като е твърде неопитен, не може да свали шлема и ножницата с меча, поради което се налага намесата на Ивоне, оръженосец, който се появява само в определени моменти, когато трябва да окаже техническа помощ на някой от героите. Нашият Персевал се радва, защото е уверен, че кралят го е „посветил“ в рицарство. Артур е изцяло в плен на неврастенията и не си спомня да му е връчвал тези доспехи. За щастие в този момент една девойка избухва в смях и като изпада в транс при вида на Персевал, предсказва, че той ще бъде „най-добрият рицар на света“.^[15] Поредният…

Персевал вече се смята за рицар, но дали действително е такъв? Не, защото истинското му посвещаване в рицарство идва малко по-късно и не е извършено в двора. Този път описанието на Кретиен дьо Троа е твърде подробно, докато преди това дори не е споменавал как и кога неговите герои са били посветени. Това, естествено, се дължи на факта, че разказът за тях започва в момент, когато те вече са рицари, но дали все пак не би било възможно да се уточни при какви обстоятелства те са станали такива. Защо да не опише как Ерек е препасал меча или е минал през ритуалното поръсване със светена вода, преди да потегли в дирене на приключения и на любов?

Преди Персевал в творчеството на Кретиен дьо Троа единствено Александър и неговият син Клижес минават през посвещаване, но в контекст, който твърде много напомня епическите песни. Преди да потегли на война, Александър се изкъпва в студените морски води на Великобритания, което е твърде похвално за него и за дванадесетте му гръцки съратници! След това крал Артур му връчва оръжието, а кралицата му дарява разкошни одежди.^[16] Що се отнася до Клижес, той е посветен от своя чичо император непосредствено преди началото на двубой.^[17] Следователно става въпрос за посвещавания, извършвани в двора, и са пряко свързани с политически интереси както тези на Хенри Плантагенет, но те обикновено липсват в творбите на Кретиен дьо Троа. Обикновено рицарите от двора на крал Артур не дължат на него посвещаванията си, тъй като това би ги превърнало в нещо като негови васали, докато в действителност те са толкова безгрижни, свободни и се чувстват така добре без сеньор и крепостни в един свят, който им принадлежи и в който нямат каквито и да било грижи от материално естество!

Вземете Персевал. Когато неговата майка му заръчва да дири съвет от доблестните люде, които срещне, тя отлично знае, че в романите на Кретиен дьо Троа такива мъже могат да бъдат открити където трябва и когато трябва. Радостта и уютът не са напуснали окончателно този свят, тъй като неговият създател умело дозира различните емоции и продължава да трогва публиката от владетелските дворове. „Момъкът“, у когото срещата с рицарите в Изоставената гора в началото на Повестта е пробудила стремежа да стане като тях, вече е готов да поеме по това поприще без каквито и да било задни мисли на феодал.^[18]