Доминик Бартелеми
Рицарството (39) (От антична Германия до Франция през XII век)

Григорианците и посвещаването

Вярно е, че по това време григорианската Църква въвежда брачния обред, като го превръща в едно от седемте тайнства и занапред придобива над него изключителна юрисдикция. По този начин се увенчава с успех нейният стремеж още от времето на Каролингите бракът да стане неразривен и изключително екзогамен. Според григорианците обществото представлява съчетание от едно спазващо стриктно безбрачие духовенство и миряни, длъжни неотклонно да се придържат към строги правила в брачния, тоест в сексуалния живот. Чрез този сексуален морал духовниците, като специалисти по душите, се прехвърлят върху терен, който не е изцяло от духовно естество. Християнският брак е валиден само ако е консумиран, и следователно въпросното консумиране съставлява неотменна част или най-малко допълнение към тайнството.

Ето как редом с първите шест тайнства, чийто религиозен характер не подлежи на съмнение, с това седмо тайнство Църквата преминава отвъд определена граница. Защо при това положение да не превърне посвещаването на рицарите в осмо тайнство по време, когато самата тя призовава към кръстоносен поход, тоест към справедлива война? Или може би дори в девето тайнство, ако предварително приеме за такова помазването на кралете? С брачния обред Църквата вдъхва на младоженците онова упование, което им е необходимо за спазването на сексуалния морал и дори за насърчаване на тяхната плодовитост. Не би ли могла по същия начин да подхрани духовно стремежа на кралете и рицарите да водят само справедливи войни, и то по определени правила, и да укрепи десниците им в тези войни и умовете им, когато раздават правосъдие?

Ще видим по какъв начин тя им оказва все пак подобна подкрепа, ала без тя да придобие определени форми и без непременно да бъде по-осезаема, отколкото е била към хилядната година. През 1884 г. Леон Готие лансира красивата формулировка за посвещаването като „осмо тайнство“. Това не означава заблуда от негова страна. Той просто открива литургични обреди от края на XIII в., които определят точните слова на епископа, когато последният се явява посветител на рицар с тази подробност, че присъстващите на церемонията благородници са тези, които „му поставят шпорите според обичая“.^[1] По този начин се дава основание на войната в името на Църквата и на краля, както и на принудителното правосъдие, което съответства на възгледите на читателя от 1884 г., но в никакъв случай не може да се говори за тайнство в същинския смисъл на думата. Впрочем дали в действителност подобни обреди са били толкова разпространени към края на Средновековието?

Жан Флори обобщава случаите, когато епископи благославят оръжията на бойците, каквито са засвидетелствани през X и XI в.^[2] Несъмнено не всички са пряко свързани с посвещаване, с което се придобива статут на рицар. Както подчертава самият Жан Флори, това са преди всичко обреди, предназначени за оръжията на положилите клетва и други „защитници“ на църквите, напомнящи до известна степен кралските церемонии, по време на които след помазването заедно с останалите инсигнии епископът връчва на краля меч и го благославя. Към хилядната година Църквата няма никакво основание да отказва подобна благословия както на добрите, така и на покаялите се (поне за известно време) рицари, които се обръщат за подкрепа към нея и предлагат съюз и дарения. Понякога тя дори им поверява хоругвите на своите светии, осигурявайки им чрез тях спасение на този свят, физическа неприкосновеност или поне оцеляване сред битките и опасностите, свързани с военната им длъжност, а също така насърчава тяхното усърдие на защитници.

При два случая на благословия през XI в. обаче действително става въпрос за благословия на оръжията на „младеж“ при неговото встъпване в рицарството. Вторият от тях и същевременно последният от този род^[3] е обредът в Камбре (1093 г.) „за връчване на оръжията на защитник на Църквата или на друг някакъв рицар“. В действителност моят превод на отделните елементи гласи: „ето как най-напред епископът благославя хоругвата… после копието… а след това прикрепя хоругвата към копието и докато рицарят [или «васалът» на Църквата, който е неин защитник] го държи в ръка, епископът го поръсва със светена вода“. Целта е да бъде осигурена победата на воина над „размирните народи“ по примера на Гедеон и Давид, като се прибягва до формулировки, взети от Стария завет, съпътствани от помощта на архангел Михаил и силата (virtus) на Кръста. Впрочем в ритуала се споменава за копието на воина (или „рицаря“, чието име, между другото, е Лонгин, поне според апокрифно Евангелие), комуто Бог е позволил да прониже хълбока на мъртвия Христос, за да изтече от раната кръвта и водата.

„След това епископът благославя меча, като произнася следните слова: «Молим те, Господи, чуй нашите молитви, благослови с величието на твоята десница меча, който този твой служител желае да препаше. Нека той бъде защитник и закрилник на църквите, на вдовиците, на сираците и на всички онези, които служат Богу, от жестокостта на техните врагове. Нека той сее в сърцата на всички останали неприятели ужас, страх и трепет.»“ В някои псалми сам Бог се явява защитник на слабите, на вдовиците и сираците. Ето защо напълно естествено е рицарят, чиято десница е осветена, също да бъде такъв. Освен това тази негова мисия се основава от историческа гледна точка на една етика или „идеология на меча“, съществуваща в Галия още от VII в. и определено излязла на преден план при управлението на Людовик Благочестиви.

„Тогава епископът благославя рицаря със следните слова: «Молим те, Господи, разпростри твоята благочестива закрила над този твой служител, за да може той с твоя помощ да остане невредим с меча, който носи в десницата си по твое вдъхновение.» След което епископът го препасва с думите: «Ето този меч, който ти е връчен с Божия благословия. С него чрез силата (virtus) на Светия дух ще можеш да се опълчиш срещу всички врагове и да ги отблъснеш, както и срещу всички неприятели на светата Божия Църква с подкрепата на нашия Господ Исус Христос.»“^[4]

Следват няколко молитви преди благословията на щита, „така че онзи, който прикрива с него тялото си, да има теб самия, Господи Боже, за щит и закрила срещу враговете на душата и тялото…“, като по този начин въпросният щит занапред принадлежи към спасителното войнство, което ще отведе притежателя направо в небесното царство. Чрез следващите молитви се призовава помощта на „светите мъченици и рицари Мавриций, Себастиан, Георги“, които да го пазят и водят към победа.

Историците често свързват този обред с Първия кръстоносен поход и го разглеждат като свидетелство за утвърждаването на идеята за свещена война. Моментите несъмнено съвпадат, но не напълно. Въпросната литургия предхожда с две години призива на папата за кръстоносен поход (1095 г.) и е изключително странно защо не е определен специален обред при въоръжаването на кръстоносците.

По време на сраженията срещу маврите от хилядната година закрилата от страна на светиите има за цел да осигури успех и неприкосновеност на християнските рицари. Благославянето на оръжията се родее по-скоро със „суеверието“, отколкото с морала, тъй като е предназначено да носи сполука на воините благородници. Всъщност григорианската Църква би трябвало по-скоро да отбягва подобен подход в полза на моралните наставления, съсредоточени върху перспективата на отвъдното. Когато през 1095 г. Урбан II призовава към Първия кръстоносен поход, той изобщо не обещава физическо оцеляване на бойците по време на предстоящата, изпълнена с опасности война, а говори за спасение на душите и за опрощаване на греховете. Това е един напълно духовен подход, чието отражение ще се опитаме да проследим.

Дали благославянето на оръжията, връчването и приемането на меча пред олтара на църквата не са обреди, насочени предимно към вътрешните войни, където са в състояние да внушат страх у противника и да привлекат съюзници? Обред като този от Камбре (1093 г.) сам по себе си не ни дава достатъчно сведения относно неговото предназначение, но според мен той се вписва напълно в контекста на борбите, свързани с григорианската реформа, чиито проявления имат междуособен характер и нерядко се проявяват на местно равнище. Без съмнение Църквата охотно благославя освен това оръжията на онези рицари, които постъпват в християнската войска, свиквана от съборите за мир, както и по други конкретни, неизвестни за нас поводи. Възможно е най-сетне със своите благословии тя да се стреми да конкурира други обреди, смятани за „суеверни“, като този, засвидетелстван във фамилията на свети Арнул дьо Памел, който самият той подлага на критика.

Все пак Църквата е принудена да проявява известна предпазливост. Та нали самата „частна война“, враждебността в съседските отношения имат спорадичен характер и са белязани от непрекъснати обрати? Нерядко самите защитници на някой манастир, положили пред него клетва, се превръщат в черни овци за монасите, които ги обвиняват в грабителство и тълкуват техните несполуки и злощастия като справедливо отмъщение свише.

Възходът на обреда по посвещаване след 1050 г. според нас не е свързан с някаква целенасочена политика на Църквата, а с политиката на сеньорите — крале и графове. Когато през втория период от развитието на феодализма се проявява известен християнски оттенък, най-често той играе само допълваща роля; преди или след връчването на меча и на другите части от въоръжението участниците минават през църквата. Наличните документи не ни позволяват да установим каквато и да било статистика на честотата и важността на тези посещения на храма. В зависимост от източниците те се подчертават в различна степен и се тълкуват по различен начин.

Налага се да се примирим с факта, че дори през XII в. посвещаването представлява ритуална последователност с променлива геометрия. Някои от неговите елементи са факултативни или повторяеми. Освен това свидетелствата за тях често се разминават по отношение на най-важното. Така например остава открит въпросът дали Хенри Боклер е бил посветен в рицарство от своя баща Уилям Завоевателя или от кентърбърийския архиепископ Ланфран. И дали това не е извършено и от двамата? Дали към 1200 г. Ламбер д’Ардр не приписва главната роля на архиепископ Томас Бекет, който е временен гост, в посвещаването през 1170 г. на Балдуин дьо Гин?

Издигането на посвещаването в рицарство до ранга на бракосъчетанието в този момент за Църквата би означавало да даде подкрепата си за груби актове на отмъщение и за непрекъснато нарастващата безочливост на младите. Впрочем дори Църквата да има подобно намерение, дали би могла да го осъществи? Без съмнение незабавно щеше да й бъде оспорено правото да отнема статута на рицар, който сама е му дала. Известен ни е един-единствен случай през 1115 г. на опит от нейна страна да санкционира по подобен начин сеньор на име Тома дьо Марл, безспорен и неуморен грабител на църковни имоти, съучастник в убийството на епископ, но ефектът е доста ограничен. Обикновено воинските порядки се регламентират от феодални съдилища и от самата сложна система от взаимоотношения. Що се отнася до християнските предписания, до стремежа на духовниците да попречат на човекоубийствата, грабежите, то за това те разполагат с цял арсенал от средства за въздействие, свързани с духовната им длъжност. И този арсенал е валиден за всички християни: нима страхът от Божия съд се нуждае от подсилване чрез някаква си литургия за посвещаване?

През 1100 г. Църквата има свои правила за налагане на покаяние, които са плод на древна традиция или са съобразени с новите условия. Проповедниците дори поставят ударението върху неописуемите мъки в отвъдното, като в прочутото видение на Госелм от 1091 г., описано от Ордерик Виталис.^[5] Смея да кажа, че Църквата „приобщава“ по-лесно рицари, които са ранени или на преклонна възраст, разтревожени пред прага на смъртта за това, което ги очаква в отвъдното, отколкото млади благородници, уверени в себе си и на възраст, когато най-малко ги е грижа за смъртта и за онзи свят. В по-земен и политически план Църквата може да оказва натиск чрез своите вече изключителни прерогативи върху въпросите на брака, сред които е и правилото за кръвното родство, което при нужда е в състояние да постави под съмнение легитимността на всеки наследник от благородна фамилия, обявявайки за нищожен брака между баща му и майка му! Именно това кара Гийом VIII дълго време да трепери пред григорианците, тъй като неговият син, бъдещият трубадур, е роден от един спорен брак и съществува реална опасност да бъде обявен за незаконен, а като такъв да бъде лишен от наследство.

При второто григорианско поколение, въпреки кръстоносния поход и „християнските войски“, благославянето на рицарските оръжия не се радва непременно на разпространение, тъй като кръстоносният поход, както и войските се намират под властта на принцовете. Настъпва часът на равновесие и на подялба на правомощията между светската и църковната власт, която вече е от по-духовно естество. Вече видяхме, че Сугерий държи (поне формално) на строгото разграничение между сакралното „рицарство“ (militia), придобито от Луи VI чрез помазването, и светското рицарство. Той не винаги порицава второто, но за него то си остава изцяло мирско. Една сакрализация на посвещаването би означавала своего рода смесване на жанровете. Църквата вече не е принудена до такава степен да набира закрилници, за да трябва да ги благославя, защото възходът на властта на принцовете е на път да я освободи от подобна необходимост.

Все пак историята на XII в. след компромиса от Шартр и приключването на григорианската реформа е белязана от все по-често участие на Църквата в посвещаванията. Мнозина прелати си остават и едри светски сеньори, гордеят се с това и обичат да се обграждат с васали. При ръкополагането носилката им се крепи върху раменете на четирима рицари, те притежават дворци и рядко се лишават от удоволствието на лова. Самите те не са се отказали напълно от носенето на оръжие и в повечето случаи, по силата на естественото право, на Коледа, Великден и Петдесетница заемат видно място в дворовете на принцовете и сеньорите. Ето защо напълно в реда на нещата е тяхното присъствие по време на тържествените посвещавания в рицарство, а преди пиршеството и турнирните двубои новопосветените заедно с целия двор отиват на църква…

Най-сетне, към 1200 г. откриваме повече християнски орнаменти към посвещаването. Така например ритуалният удар по врата е по-скоро от църковно или дори римско естество, противно на модерната легенда за неговия „германски“ произход, тъй като той напомня плесницата при конфирмацията и при освобождаването на роб. Първоначално молитвеното бдение предхожда съдебните дуели, но скоро започва да се прилага и при посвещаванията. Същевременно участието на епископите като основни действащи лица и посветители, както в случая с Амори дьо Монфор през 1213 г., по всяка вероятност е „нова мода“, която според Филип Контамин „не е твърде разпространена“, тъй като „към края на Средновековието, изглежда, ролята на прелатите и духовниците се свежда до службата и благословията“.^[6] Впрочем ролята на епископа при „благословията на новия рицар“, описана в Понтификала на Гийом Дюран,^[7] съставен между 1293 и 1295 г., се състои във връчването на меча, предварително положен върху олтара, според вече традиционна процедура, докато „присъстващите благородници му поставят шпорите, както е по обичай“, което е твърде важна подробност и хвърля светлина върху иконографията от онова време.

В нито един момент Църквата не възлага тържествено на рицарите като някаква изключителна мисия да помагат на слабите с оглед някаква обществена реформа. Тя просто следва с известни вариации каролингската идеология на кралския меч, така че на рицарството изобщо не се гледа като на някаква „християнска институция“. Рицарите са просто християни като всички останали, носители на собствените си грехове (грабежи и турнири например), които ги правят уязвими за упреците на духовенството и ги принуждават да дирят изкупление (между другото, чрез участие в кръстоносен поход). Обръщането им към Църквата неизбежно ги откъсва от общия им статут на рицари. Около 1100 г. това става най-често чрез уединение в манастир или чрез отшелничество.