Доминик Бартелеми
Рицарството (16) (От антична Германия до Франция през XII век)

Императорът и двете войнства

В обкръжението на един груб свят каролингският императорски двор с неговите пиршества, ловни излети и църковни служби не е лишен от блясък. При управлението на Карл Велики той е освен това център на действително могъща власт, която успява да държи изкъсо аристокрацията с помощта на графовете на отделните малки области (pagi), които следват точни разпоредби под надзора на епископи и абати, а също така на преки васали, собственици на стотици манси.

Въпреки това по времето, когато Ермолд Черни прославя сина на владетеля, в Живота на Карл Велики на Айнхард липсва каквото и да било описание на императорски разкош по античен или византийски образец. Айнхард черпи отчасти вдъхновение от повествованието за живота на Август от Светоний, стремейки се преди всичко да представи Карл Велики като пазител на народните обичаи. Той му признава заслугата за разширението на владенията на франките, съхранявайки в същото време тяхното уважение. По този начин едновременно изтъква основания за действията на императора и го възхвалява.

Със скромност и гордост през целия си живот, с изключение на престоите си в Рим, Карл Велики носи обикновено франкско облекло. Неговата власт (imperium) не се стреми към външен блясък: „Той постоянно се упражняваше в езда и лов, което за него бе нещо естествено, тъй като едва ли ще се намери на земята друг народ, който в това изкуство да може да се сравни с франките.“ По-нататък Айнхард добавя, че Карл Велики носи „обикновената франкска одежда“: платнена риза и гащи, туника, навуща на нозете, кожен елек. Най-сетне „отгоре намяташе синьо-зелен плащ, а на пояса му винаги висеше меч с ръкохватка и ремък от злато и сребро. Понякога вземаше меч, украсен с драгоценни камъни [тоест церемониално оръжие, което да показва неговия сан сред другите франки], но през останалите дни одеждите му малко се отличаваха от онези, които носеха простите люде“. Чуждоземните одежди, дори най-разкошните, той презира и отказва да ги облича с изключение на случаите, когато се явява пред папите в Рим, и то по тяхно настояване.^[1] У Ноткер Пелтека откриваме сходно описание с известен галски оттенък, сякаш по този начин той се опитва да възкреси призрака на миналото римско величие.^[2]

Налице са, разбира се, кралските церемонии и инсигнии, които през IX в. постепенно влизат в употреба, за да отличат владетелите от останалите представители на аристокрацията. Ала като цяло накитите на Карл Велики и подвизите на Людовик си остават типични за воините благородници. Тази крале са в известен смисъл „рицари“ за пример на останалите, които дават тон, но в същото време са длъжни непрекъснато да се съобразяват с това, което се иска от тях, тоест да бъдат подчинени на същите обществени и нравствени норми като останалата част от елита.

Може ли да се твърди, че каролингските крале и императори са били посветени като другите знатни? Подобен въпрос може да предизвика спорове сред историците. Несъмнено церемониалният меч е знак, символ на обществена власт, присъща както на кралете, така и на знатните, като и едните, и другите се радват на хвалебствия в латински стихове в чест на тяхната храброст и справедливост. Така например Седулий Скот, следвайки традицията на Венанций Фортунат, отправя хвалебствия по адрес на Каролингите и на граф Еврард от Фриул.^[3]

Ние не разполагаме обаче с никакво свидетелство за ритуал по връчването на меч на тези графове. Любопитно е, че такива свидетелства са налице само за кралете!

На няколко пъти мечът е връчен на техните синове като знак за встъпване в пълнолетието и за способност да поемат кралската власт. Значението и самата същност на този ритуал трудно могат да бъдат определени. Един-единствен хронист, когото наричаме „Астроном“ заради честото му позоваване на звездите и следователно заради слабостта му към астрологията, го описва в своето повествование за живота на Людовик Благочестиви. Още през 782 г., когато е само на пет години, неговият герой е „коронован с диадема, препасан с оръжие, което подобава на възрастта му, и покачен на кон“,^[4] също както по-късно неговият син Карл в Ингелхайм (826 г.). Когато става на четиринадесет години и започва да действа като крал, „го препасали с меч и обявили, че е достигнал юношеска възраст“,^[5] но дали може да се говори за церемония в същинския смисъл на думата? Отново през 838 г. „императорът препаса своя син Карл [най-младият, седемнадесетгодишен] с мъжко оръжие и го увенча с кралска корона“.^[6] В случая посвещаването е само предварителен етап преди коронацията, както впоследствие често се постъпва по отношение на кралете. Подобно опасване с меч е засвидетелствано още два пъти в края на IX в. и има значението на посвещаване, след което младият благородник може да поеме своето наследство.

Все пак най-важно си остава публичното носене на меча при воденето на обществени и съдебни дела, естествено, при участие в конни шествия, но без организирани прояви на смелост, както при владетелите от XI и XII в. Можем ли все пак да бъдем сигурни, че връчването на меча представлява същинска церемония, след като нито един документ от времето на Каролингите не подчертава това?

От друга страна, при положение че носенето на меч е еднакво важно както за знатните, така и за кралете, защо неговото връчване да не е? Дали при тях за тази цел не се прибягва до някакъв „васален“ ритуал, клетва за вярност, с която се утвърждава техният статут и легитимност на пълнолетни благородници? Дори това не може да се твърди със сигурност.

Общ за кралете и знатните ритуал е по-скоро отказът от носене на дълги коси и на меч по време на покаяние или на приемане на монашество.

Управлението на Каролингите се крепи преди всичко върху една силна „имперска аристокрация“, която получава подкрепа и същевременно бива ограничавана от централната власт. Поне такава е според Айнхард общата картина по времето на Карл Велики.

Ала дали императорът не се опитва в определени моменти или постъпателно да промени франкските обичаи, като развие една по-силна административна и съдебна система, поставена под негов контрол? Това личи от едиктите (капитулариите), които ограничават обсега на отмъщението или осъждат потисничеството на „слабите“ от „силните“. След края на царуването на Карл Велики (800–814) са издавани няколко последователни заповеди до графовете да преследват лично и чрез своите служители злоупотребите на аристокрацията. Ала тъй като самите графове са благородници, също както и missi dominici, които ги контролират, тази наредба си остава празно пожелание. За нейното действително прилагане би бил необходим „бюрократичен апарат“, за какъвто говори Макс Вебер. Този апарат би трябвало да се намира под прекия надзор на владетеля и да бъде съставен от хора, чието издигане в обществото и благополучие да зависят само и единствено от него. Подобен профил на кралски служител донякъде притежават може би главните министериали, произхождащи от простолюдието, но техният брой е силно ограничен. В действителност каролингската власт почти не разполага със специализиран корпус от служители, тъй като липсват освободени крепостни, заемащи висши държавни длъжности, липсват „варвари“, които да бъдат включени като професионалисти във войската. Централната власт се задоволява с разширяване на правомощията на местните графове и с ролята на арбитър при конфликтите между различни групировки на аристокрацията, както и с разпределянето на почетните длъжности между различните нейни представители.

Това означава, че след или едновременно с военните начинания Карл Велики полага значителни усилия в областта на законодателството и за укрепване на позициите на духовните служители, като и в двата случая това става в сътрудничество с Църквата и аристокрацията. В крайна сметка тези мерки довеждат до засилване на местната власт и по този начин подготвят обществената структура за следващия период.

На няколко пъти, все в името на Божията воля, Карл Велики се опитва да прокара реформи, насочени преди всичко срещу отмъщението и убийствата, все по време на глад, който бива тълкуван като предупреждение от страна на Всевишния, явяващ се в ролята на съдник. В това отношение той се радва на подкрепата на епископите, над които, от друга страна, упражнява върховна власт. Ала като цяло висшето духовенство, чиито представители се набират от редовете на аристокрацията,^[7] не насърчава ни най-малко императора към радикална обществена реформа. Под „закрила на бедните“ то има предвид преди всичко опазването на имотите на Църквата, едно от призванията на която (при това осъществявано на практика) е именно помощта за бедните. Зад понятия като „справедливост“, „съгласие“ или обществен „мир“ фактически се крие една до голяма степен конформистка регламентация. Това с особена сила се отнася до брака и до крепостничеството. Бракът е християнски, екзогамен, неразривен и представлява същински съюз между съпрузите и послушание от страна на съпругата.^[8] Крепостничеството също има християнски характер и няма нищо общо с робството, тъй като крепостният разполага с действителни обществени права (родителски, имотни) и би могъл да се разглежда, по израза на Бенжамен Герар (1844 г.), като „васал от долен ранг“, само че доста по-долен, като се има предвид тежкият труд и нехигиеничните условия за живот. Оказва се, че жените и крепостните (или селяните като цяло) действително се нуждаят от закрилници („рицари“), на които са призвани да се подчиняват.

В качеството си на християнски владетели каролингските крале включват защитата на слабите в своята програма, тоест на първо място в политическата комуникация. Тази „рицарска“ функция на краля е добре изучена от Жан Флори.^[9] Ала, смея да отбележа, те упражняват тази форма на християнско управление „по германски образец“, също както германските крале постъпват по време на война, като дават пример на останалите аристократи и ги убеждават да действат по същия начин.

С други думи, каролингските крале поделят тази своя длъжност с високопоставените си приближени, епископи и абати, графове и кралски васали. Това означава, че им преотстъпват значителен дял от ефективната власт с риск самите те да се окажат в слаба позиция при защитата на слабите.

При управлението на Людовик Благочестиви властта убеждава себе си или поне привидно вярва, че кралските васали, епископите и абатите имат естественото задължение да защищават слабите. В този дух е издържан прекрасният указ (капитуларият) от 823–825 г.^[10] Той преповтаря „министериалните“ функции на кралската власт според възгледите на папа Григорий Велики: кралете са „министри“ на Бога, което ги легитимира толкова, колкото и коронацията, като в същото време ги поставя под засиления контрол на Църквата. Людовик Благочестиви призовава своите поданици от двете съсловия, духовно и светско, да му помагат в изпълнението на тази негова длъжност в защита на църквите и бедните, поемайки по този начин своя дял от отговорността, както и от силата и почитта, без при това да предвижда някаква оценка на техните действия. Ето защо в случая става въпрос за чисто пожелание от страна на Людовик Благочестиви, който отказва да се занимава със силните хора в кралството и с техните злоупотреби.

Оттук нататък същинската дейност по обществената регламентация зависи изцяло от силните хора в кралството, които би трябвало да действат по примера на владетеля.^[11] В това се крие трайната амбивалентност на „сеньорията“ и на монархията, на тяхната „рицарска“ справедливост.

Църквата е едновременно част и асоцииран елемент по отношение на каролингската държава. Църквата, както и държавата, регулират обществото в името на неговото спасение. Така висшето духовенство прокарва чрез императорите своите дисциплинарни реформи: правила за канониците и монасите, забрана за носене на оръжие, разпростираща се върху цялото духовенство (816–818).^[12]

На това се дължи интензивната разработка от страна на църковните дейци на проблема за двете войнства (militiae) именно при управлението на Людовик Благочестиви. Длъжни сме тук да отделим място на него, макар влиянието на това понятие от римски произход върху войните между благородниците да има твърде ограничен периметър. Подобно влияние се наблюдава по-скоро в богословските източници и оттам върху някои съвременни исторически изследвания, поради което са необходими известни разяснения. Действително в наличните извори за Каролингите толкова често се говори за „войнишки колани“ и за „презрамници“ (cingulum), че на моменти се създава впечатление, че Каролингите имат намерение да възстановят римската войска. В действителност тези два вида войска не представляват някаква реформа в каролингската държава, а чисто и просто една теория на Църквата с всички неизбежни пропуски, отклонения, противоречия, но същевременно с несъмнен реален ефект.

Два успоредно съществуващи вида войска се появяват през Късната римска империя по времето на Диоклециан. Едната е цивилна по своята същност, другата военна в същинския смисъл на думата, като и двете се отличават с едни и същи инсигнии и дисциплина. На практика варварите — франки или готи, постъпват във въоръжената милиция със своите германски по своя характер обичаи и само частично придобиват римски облик.^[13] Все пак през IV в. те са част от една стабилна етатична система, към която към 390 г. се добавя идеята, че привилегированото по отношение на съдилищата и данъците духовенство представлява една трета войска в империята на Теодосий. Впрочем в своите послания свети апостол Павел развива идеята за християнската борба, за службата в името на Бога (Deo militare), за усърдието и славата (до мъченичество) на „Христовия воин“. Веднага след това Павел добавя, че „никой воин не се заплита в житейски работи“.^[14]

Ала във времето на добродетелните мъртви светии (и далеч по-малко на брой живи воини с изключение на аскетите, борещи се срещу напъните на демоните-изкусители) и на войните, водени от цели въоръжени народи (макар някои техни вождове, като например Хилдерих, да носят отличителните знаци на римската армия), от началото на V в. насетне, институцията на двете римски войски и метафората на третия тип (християнска) войска преживяват упадък. Напразно бихме дирили следа от тях в пълната с подробности творба на Григорий от Тур, а у Венанций Фортунат за тях се споменава съвсем бегло. Едва през първото десетилетие на IX в. римската идея за войските преживява същинско каролингско възраждане.

В действителност може да се говори по-скоро за промяна в техния облик, тъй като в представата на авторите от IX в. сливането на цивилната и същинската войска се приема за свършен факт, както това става в самата Византийска империя с реформата на темите от VII в. Ето защо в случая двете войски са светската и тази на духовенството. Всички теории и полемики относно културата и политическата система в каролингската държава през периода 800–880 г. съдържат множество вариации върху тази тема, която със своята метафоричност предполага едновременно координация и разграничаване на духовния и светския елит. Това се отнася както за Карл Велики, който чрез перото на Алкуин препоръчва на папа Лъв III да се отдаде на молитва и да го остави да изпълнява своята служба (militia) в защита на Църквата от неверниците,^[15] така и за епископите и монасите, които настояват за разоръжаване на духовенството и отказват да плащат данъци, понеже се молят на Всевишния. Схемата на двете войнства оставя в сянка точната връзка на духовното съсловие с краля: той със сигурност е сеньор на светската войска, но позицията му по отношение на Църквата е двойствена, тъй като, от една страна, той я оглавява, а от друга, полага клетва пред нея, но при всички случаи е по-добре някои страни от това отношение да не бъдат докрай изяснявани в подобно общество и при подобна политическа система. Никак не подобава духовенството да бъде прекалено подчинено на краля, нито пък неговата роля да бъде свеждана до водач на второто войнство. Темата за двете войнства често се появява чак до XII в. и се превръща в израз на съперничеството между двата клона на господстващата класа, чиито представители произхождат от едни и същи фамилии, а също така на тяхната симетрия, разклоненията им и понякога сблъсъците помежду им.

Важното място, което заема тази тема през IX в., кара духовниците да говорят за „светско съсловие“ (Йонас от Орлеан, 829 г.) или дори за „военно съсловие“ (Агобард от Лион, 833 г.),^[16] приписвайки му роля в съдопроизводството и войната. Това обаче не води до конкретизация на подобна принадлежност чрез тържествено християнско посвещаване, нито пък до установяването на дисциплинарен кодекс на армията, на обществената длъжност или дори на васалитета. С подобно тълкуване на васалитета като принадлежност към войската може евентуално да бъде свързана появата след 830 г. на harmiscara, ритуал за публично опозоряване, при който васалът е длъжен да носи на гърба си седлото на своя кон, тоест да се превърне в кон, преобръщайки по този начин своята доминираща обществена позиция.^[17] Ала тъй като той приема доброволно този ритуал, последният не предполага трайно отнемане на правата и подобно унижение може да послужи дори като доказателство за принадлежност, за това, че подложилият се на него по силата на своя статут изпълнява почетна длъжност: един крепостен няма право на подобно унижение!

Ако през IX в. се споменава военният пояс (cingulum militiae), то това е само в случаите, когато някой трябва да се раздели с него доброволно или в резултат от обществен натиск и религиозно предписание. Най-красноречив пример за покаяние е самият Людовик Благочестиви, който го приема на 1 октомври 833 г. за срок от шест месеца.^[18] Ритуалът по раздялата с оръжието и дългите коси най-често е свързан с влизането в манастир: такива случаи са засвидетелствани в Клюни през X в. и в Редон през XI в.^[19]

Ала в идеята за двете войнства още от самото начало е налице известно неравновесие. Истинските оръжия и истинската дисциплина се оказват разделени. Духовната борба на християните и по-конкретно на монасите срещу злото и сатаната в действителност е само метафора. При нея не става въпрос за свързани с опасности проповеди, нито за обречено на лишения отшелничество, а подобно битие така или иначе предполага известни удобства. Поне до началото на XII в. зад привързаността на духовниците и монасите към представата за някакви духовни оръжия понякога се крие комплекс за малоценност, изострян от подигравките на истинските рицари за тяхната страхливост и женственост. Именно с помощта на метафората те се стараят да покажат мъжество и несъмнено да предявят претенции за обществена полезност: тяхната борба, тяхната служба им дава право на приходи и привилегии. За тях дългът се състои в подчинение на висшестоящите. През 840 г. Валафрид Страбон пише, че абатите са като трибуни за своите монаси.^[20]

„Светското съсловие“ от своя страна притежава истински оръжия и не дотам очевидна дисциплина. Според значението, което придава каролингското възраждане на темата за двете войнства, на преден план излизат оръжията като символ на статута на един-единствен елит и на неговата легитимност. През X и XI в. в кралските дипломи често се споменава кралската войска (militia regni) начело с краля, когото тя съпровожда по време на церемонии (преди всичко коронация и погребение). Преобладава обаче гледището за общност на кралството, за подялба на служенето на владетеля със знатните му приближени (капитуларий от 823–825 г.).^[21] Дори позоваването на войската си остава ограничено, когато става въпрос за сеньорите и васалите, наследници на своя статут и владения, като воинската и съдебната „служба“ се свързват с благородното потекло. На тях принадлежат почестите, длъжностите и прерогативите на графове, кралски васали, както и облагите (феоди в широкия смисъл на думата), за които помежду им съществува ожесточено съперничество, причина за оформящите се около кралете и техните синове групировки, особено след 830 г., с които не могат да се справят никакви мерки от страна на владетеля.

Така двете войнства са преди всичко плод на мисълта на духовниците и монасите. Разцветът на тази тема през каролингския и следкаролингския период в никакъв случай не трябва да се обвързва с някакъв „римски произход“ на „средновековното рицарство“. В писанията и хартите на духовниците е налице игра на думи, основана най-напред на франкските обичаи, а след това и на християнската дисциплина, дори ако в тези обичаи и дисциплина се съдържат автентични римски елементи, като клетвите на васалите или църковното право.