Доминик Бартелеми
Рицарството (59) (От антична Германия до Франция през XII век)

Телесата на рицарите

Песента за Гийом е създадена към 1140 г. и е последвана от други творби, в които се появява същият персонаж чак до Монашеството, за което вече стана дума. Ако се придържаме към текста на тази първа песен, бихме могли да кажем, че тя до голяма степен е отзвук на Песента за Роланд, тъй като в нея се описват трудни битки и по-конкретно (в първата част) поражение, от което Гийом се завръща сам след героичната смърт на неговия племенник Вивиен. Прототипът на Гийом е действителна личност, братовчедът на Карл Велики Вилхелм, когото Ермолд Черни прославя при превземането на Сарагоса (801 г.) редом с Людовик Благочестиви. Ала именно Поемата на Ермолд Черни, написана на латински език, изглежда доста подсладена и прекомерно самоуверена, макар схватките с маврите да са описани с помощта на красиви метафори и сполучливи изрази и да не са докрай лишени от драматизъм. С изключение на майката на Датус, в тази придворна каролингска епопея нито един християнин не страда и не умира: достатъчно е всеки боец да хвърли по едно копие и врагът веднага бива повален. Напротив, френската епопея за Гийом изправя героя пред сериозни изпитания, и то без помощта на крал Луи, когото похотливата кралица убеждава да не ходи на война. Твърде възможно е историческият корен на тази легенда да води към поражението при Орбийо през 793 г.

Впоследствие името на главния герой твърде волно бива свързано с това на граф Вивиен, убит през 851 г. от норманите по долината на Лоара. Ала Гийом засенчва краля и двамата приемат ролята на Роланд и на Карл Велики, без при това някакъв съперник от ранга на Ганелон да внесе допълнително дух на истинско предателство. Лошите рицари като Естурми и хората му са такива без каквито и да било нюанси или преувеличения: едничкото им прегрешение е, че побягват.

Подобно на Роланд, Вивиен не познава страх, но в същото време е в по-голяма степен безупречен. Неговото духовно измерение надвишава това на Роланд, тъй като той е въплъщение на едно действително християнско рицарство.

Той е загрижен далеч по-малко за собствената си слава, отколкото за изпълнението на дадения при посвещаването обет пред Бога никога да не отстъпва.^[1] Изоставен от хората на Тибо и на Естурми, Вивиен остава срещу врага с шепа французи, чиято храброст и решителност трябва най-напред да изпита, защото те не са негови васали и следователно могат да го изоставят, без да нарушат клетвата си.^[2] Ала благородното му потекло и силата на християнската кауза са достатъчни, за да ги привържат към него, и те споделят с него битката и смъртта.

В описанията на сраженията, които води Вивиен, отличителните знаци като знаме и боен вик, посвещаванията в рицарство присъстват много по-отчетливо, отколкото в Песента за Роланд. Героят блести със своето преклонение пред Бога, Дева Мария и разпнатия Христос и по този начин до голяма степен сам се превръща в рицар на Христа. Агонията му е жестока, представена с ужасяващи подробности (вътрешностите му се изсипват от корема му), които липсват при гибелта на Роланд, а освен това е и по-християнска по своя характер (прословутото причастие със стиска трева).

В края на краищата, при отсъствието на един силен крал, Гийом (чието име служи за заглавие на песента) отмъщава за своя племенник Вивиен, също както постъпва Крал Велики по отношение на Роланд. Неговата история обаче е пълна с любопитни нови елементи, които понякога граничат с бурлеската, с игри и признания, чието описание е твърде ценно за нас. Това се отнася по-конкретно за съпругата му Гибурк (в действителност покръстена „езичница“). Тя взема присърце неговата чест и поема ролята на дама, която насърчава рицаря да замине на война. Убеждава го с помощта на силни доводи, като сладкиши, печено паунско (или може би свинско), пълни кърчази вино, а след това му заявява, че „в името на славния Бог, чиято вяра приех“, човекът, който изяде всичко това, „трябва да се опълчи смело на размирния съсед, да не обръща гръб на бойното поле като подлец и да не петни честта на своя род“.^[3] В случая е налице едно от отколешните предимства на рицарите: те се хранят по-добре от селяните, ядат месо, добито по време на лов или купено с пари, и оттам черпят силата, която им е необходима, за да въртят меча и да нанасят мощни удари с тежкото копие.

Само в подобни литературни текстове се споменава за телата на рицарите, тела, които изпитват болка и имат нужда от поддръжка. В Песента за Гийом крайният аскетизъм на Вивиен, за който се говори в началото, пръснатите му по бойното поле вътрешности, сякаш се нуждаят от контрапункт чрез последвалите описания на храна и на кухни. Именно от кухните идва и истинският реванш в лицето на бурлескния и лаком Ренуар от Тинел.^[4] Първоначално той не иска да чуе за меч, но в крайна сметка го приема от ръцете на дамата Гибурк, чийто брат е всъщност… Всички тези комични отклонения, предназначени да разсмеят публиката, ни най-малко не пречат Песента за Гийом да възприеме и да утвърди системата от ценности, която вече е налице в Песента за Роланд: правото е на страната на християните, пред лицето на сарацините и на „славоните“ те трябва да бранят своята чест и честта на Франция с вика „Монджойе“ и под знамето на Карл Велики.^[5]

Въпреки това в същата песен са налице пътеки, които водят от франкския към сарацинския свят, и дори наченки на диалогичност. Ето че сарацинът Алдеруф се изправя срещу Гийом: „Езичникът е лют, неустрашим и силен; той води изкусно своя кон.“^[6] Гийом не бърза да го нападне, а му казва: „Сарацине, братко, ти искаш с мен да се сразиш, но ми кажи преди това в какво ме упрекваш. Ако съм ти сторил зло, готов съм да го поправя и за това залог да дам, стига ти да го приемеш.“^[7] На свой ред Алдеруф го упреква, че е християнин, и между двамата започва бой на живот и на смърт. Макар и за момент, противниците встъпват в преговори, без това да накърни честта им. И може би в появилата се по-късно поема Нимската талига Гийом изпитва съжаление по кръвопролитните войни, включително срещу неверниците, тъй като погиналите воини, „каквито и да бяха те, все Бог ги е създал“.^[8]

Не би могло да се стигне до категорично заключение дали в Песента за Гийом се съдържа някаква недвусмислена „поука“. Все пак дали разпилените по земята вътрешности на Вивиен призовават към свещена война? И дали дори през XII в. те не предизвикват отвращение у някои слушатели? Не е ли гощавката в замъка на Гийом далеч по-изкусителна?

И ако, според жонгльора, тя твърде уместно укрепва християнската войска, това ли е начинът тази войска да бъде фанатизирана, да й бъде внушен спартански, римски дух? Не такова е мнението на теоретика Джон от Солсбъри, почти съвременник на войната между кралете, макар че той сигурно би бил доволен от факта, че Ренуар от Тинел навлича бойните доспехи. Според мен тук попадаме в царството на амбивалентността. Тази френска епопея е създадена в прослава на едно праволинейно рицарство, въплътено в образа на Вивиен, който представлява може би първият истински образец на рицар, доброволно отказал се чрез клетва от свободата си сам да взема решения. В същото време нейната втора част придава живот на особено етническо и социално смесване. Свещената война, която малко преди това е представена като касапница с разхвърляните по бойното поле вътрешности на Вивиен, тук преминава във фарс и за момент се промъква сянката на съмнението и мисълта за мира.