Доминик Бартелеми
Рицарството (24) (От антична Германия до Франция през XII век)

Пленниците в Аквитания

За войните около хилядната година като цяло съдим преди всичко по онова, което се случва в Аквитания, тъй като за нейните графове и сеньори разполагаме с повече разкази, отколкото другаде. Става въпрос преди всичко за херцозите, графове на Поатие, Гийом IV Желязната ръка и за неговия син Гийом V Велики (993–1030), чиято власт придобива почти кралски блясък. Така твърди поне за последния Адемар от Шабан, който пише за него, че притежавал храброст и влечение към книгите, свиквал събрания в своите владения, бранел Църквата и, с една дума, „напомнял по-скоро крал, отколкото херцог“.^[1] Без съмнение той не претендира да бъде светец, след като има три съпруги и четирима синове, но все пак се радва на специално отношение от страна на Всевишния.^[2] От друга страна, неговият хвалител (Адемар) не се разпростира твърде върху васалното му положение към крал Роберт и представя отношенията между двамата в друга светлина, като подчертава, че този крал му отдавал големи почести в своя дворец. В замяна на това Гийом Велики е действителният сеньор на аквитанските сеньори. „Те не смееха да вдигнат ръка срещу него.“^[3] Той освобождава ангулемския граф от церемонията по полагане на ръце, за да му покаже приятелските си чувства, но очевидно приема това отдаване на почит от страна на останалите. По време на своите разпри всички васали без изключение дирят подкрепата на херцога и когато той я даде на едного, противникът на последния незабавно отстъпва. Често Гийом урежда мирни споразумения, които не винаги се спазват, но нарушаването им не остава незабелязано. Следователно и в случая е налице феодален ред, който бива упражняван в известни граници. Хрониката на Адемар от Шабан дава своеобразна картина както на естеството на този ред, така и на неговите граници.

Положението напомня това във Франкия, описано от Рихер: говори се за героични дела от близкото минало, от времето на езическите нашествия по земите на Аквитания, и не толкова за съвременни на автора подвизи.^[4] Все пак налице е възможността да бъдат разказани и съвсем скорошни подвизи, извършени в Испания по време на борбата срещу маврите. Що се отнася до феодалните войни, затвърждава се впечатлението, че рицарите, сеньори от първия период на феодализма, държат много повече на живота си, отколкото на неопетнената си чест, и в битките предпочитат да престъпят клетвата, вместо да умрат, стараейки се в същото време да съхранят доброто си име в рамките на възможното. Адемар от Шабан обръща особено внимание на техните предателства и вероломства, на тяхната храброст и ловкост в кратки разкази, където пленяването и задържането на благородни противници се описва като обичайна практика. Подобно на Рихер от Реймс, Адемар е изключително образован монах, син и племенник на рицари, чиито имена споменава в своята Хроника. А тя, също както Историята на Рихер, гъмжи от легенди, сътворени в тази среда, само че тук авторът не привежда речи на феодали^[5] и, общо взето, не разгръща твърде своите разкази. Това обаче съвсем не ги прави по-малко интересни.

Ето най-напред няколко легенди, датиращи от разгара на норманските нашествия. Понеже се намира прекалено близо до Океана, около 900 г. ангулемският граф няма възможност да проявява прекалена изтънченост, подобно на Жеро д’Орийак, и с пълно право си спечелва прозвището „Желязната ръка“, след като нанася жестоко поражение на пирата Сторин. При това Адемар от Шабан описва неговия двубой с вожда на противника пред погледите на двете войски, като подчертава качествата на меча му, изкован от Галанд.^[6] Неговият наследник Арно „Власеницата“ дължи прозвището си на дрехата, в която увива убития от него върколак, хвърлил в ужас цялата област.^[7] И в двата случая са налице подвизи, чрез които се осъществява закрила на страната, което легитимира феодалния статут. В същото време прозвището е твърде осезаемо (свързано с конкретна постъпка или облекло) и на негова основа се ражда легенда. Очевидно аквитанците се нуждаят от образец на храброст, което не би трябвало да ни удивлява, когато се отнася до воини благородници.

Ала в Аквитания към хилядната година графовете, владетелите на замъци и дори техните васали рядко се подлагат на опасността да бъдат разсечени на две. Не е угодно Богу да бъде заплашван животът на потомците на „Желязната ръка“ по време на сраженията срещу последните нормански пирати, които през периода 1003–1013 г. пристигат в гонитба на плячка преди всичко откъм Ирландия! По това време херцог на Аквитания и граф на Поатие е Гийом V Велики (996–1030). Заплахата не е толкова голяма, че да го принуди да скъса с каролингската традиция на трите съсловия, и поради това той заповядва на епископите и на народа да се молят на Всевишния чрез пост и песнопения, а сам повежда своите electi (отбрани воини), които все пак са доста многочислени.^[8] Езичниците са обзети от уплаха, но те добре познават кавалерията от следкаролингския период и подготвят същата клопка, с която през 992 г. бретонците изненадват анжуйския граф.^[9]

През нощта те изкопават вълчи ями, в които на разсъмване се проваля „яростният пристъп“ на аквитанската конница. „Конете падаха заедно с натежалите от доспехите ездачи и мнозина попаднаха в плен на езичниците“, чиито предци, ако се вярва на приказките за тяхната свирепост, чисто и просто биха ги изтребили. И така, първата линия на аквитанците се хвърля с главата напред в клопката и съборените от седлата рицари биват изловени. Тези от втората линия успяват да слязат от конете. Самият Гийом V, когото наричаме „Велики“, се е оказал в първата линия и вече се намира нагоре с краката в една яма. Необходимо е истинско чудо, за да избегне пленяването. С тежките си доспехи той „щеше да се озове в ръцете на своите противници, ако Бог, който открай време го закриля [да не забравяме, че за него се молят епископите и простолюдието], не му бе дал достатъчно сили, присъствие на духа и самообладание, за да направи гигантски скок и да се върне при своите“. След случилото се битката е прекратена; както обикновено се случва през онази епоха, тя не продължава дълго, за разлика от модерните войни.

Това се дължи до голяма степен на факта, че по онова време пленниците служат за заложници и животът им представлява определена ценност. „Скоро сражението бе прекратено, за да не погинат пленниците, който бяха измежду най-знатните.“ Това означава, че всичко приключва след първия пристъп, а останалата част от деня е посветена на трудни преговори. Очевидно те не довеждат до резултат, защото норманите се оттеглят в открито море заедно със заловените рицари. Те очевидно ги откарват в Ирландия и впоследствие се налага херцогът да праща за тях откуп в сребро, равно на теглото на всеки от тях.^[10] По същото това време (около 1013 г.) по всяка вероятност пак същите нормани отвличат с изненада в Сен Мишел-ан-л’Ерм виконтесата на Лимож Ема. За своя съпруг тя струва „цял товар“ злато, взето от съкровищниците на църквите,^[11] но дори след плащането на откупа се налага намесата на руанския херцог Ришар, за да бъде тя освободена от своите похитители…

Онова, което отличава тази крайбрежна битка от онези, които аквитанските графове и сеньори водят помежду си във вътрешността, е именно откупът. Поне Адемар от Шабан не признава наличието на такъв по време на междуособиците, ала в Conventum може да се открие доста смущаващ намек за това, колко биха платили заловените от сеньор Дьо Люзинян рицари, които той освобождава по волята на графа.^[12]

Гледа ли се сериозно на вземането на откуп преди тежкия инцидент, който хвърля петно върху войната между сеньорите на Лимож (епископът и неговият брат виконтът, 1010–1015 г.) и сеньора на Шабане Журден? За защита от последния те издигат в Сен Жюниен замъка Божьо, и то с помощта на херцога, който, доколкото може да се съди по Conventum, е вложил както средства, така и политическа подкрепа… След заминаването на херцога Журден решава да нападне замъка с отбрана конница и е посрещнат от епископа, начело на многобройна войска.^[13] „В разгара на зимата започна тежко сражение. Кръвта се лееше на потоци, лиможците бяха обърнати в бягство и Журден се завърна като победител, след като взе в плен мнозина сеньори (principes). Той вече се смяташе вън от опасност, когато получи удар изотзад по главата от един рицар, когото лично бе свалил от коня“ (но не е разоръжил и завързал?). „Той умря и за да отмъстят за него, хората му намушкаха незабавно пленниците, които предадоха Богу дух. Тях ги оплакаха много по-горко от онези, които бяха загинали в битката.“ Несъмнено те ще да са били и по-знатни. По всичко личи, че войната трябва да бъде започната отначало, и този път един незаконороден брат на Журден се заема да извоюва победата. Неизвестно как „той залови брата на епископа Емери и го задържа в плен, докато не бе разрушен въпросният замък“ (замъкът Божьо, който става причина за войната).^[14]

Оказва се, че сеньорите тъмничари се стремят по-скоро към определени отстъпки, отколкото да вземат откуп за пленниците, които държат затворени в своите замъци, представляващи най-често високи дървени кули, а на изток, в Централния масив, укрепени върхове на стръмни скатове, които се извисяват над речните долини.^[15]

Това означава, че те преговарят с пленените рицари повече или по-малко приятелски, редувайки предложенията със заплахи, като понякога стигат дотам, че да ги ослепят, но без да смеят все пак да ги убият под страх от преследване и порицание от страна на всички благородници.

Тези пленници рядко са взети в открит и честен бой, където винаги съществува опасност противниците да се убият взаимно. Най-често (също както при превземането на замъците във франкското кралство, а и в Аквитания) те стават жертва на дръзки засади, а понякога и на отявлено предателство от страна на близки хора. Така например двама братя виконти, владетели на Марсийак, стигат до открито вероломство по отношение на третия брат Одуен, когото по Великден приемат, приютяват и гощават в един от фамилните замъци. Въпреки клетвата за мир, която са положили, те го затварят, отрязват му езика, избождат му очите и по този начин се сдобиват с Рюфек (замъка, който е предмет на спор между тях).^[16] По всяка вероятност някои левди биха извършили и по-страшни неща, като например да го нарежат на парчета с трион, подобно на Сикарий, но и в случая не би могло да се говори за братска нежност. Борбата за фамилното наследство или за честта ще става причина дори в най-рицарските времена (към 1100 г.) за прояви на небивала жестокост между най-близки роднини.

Анжуйският граф Фулк Нера без много скрупули изпраща навред своите пехотни отряди (989–1040). Адемар описва^[17] как той прибягва до хитрост, в която няма нищо рицарско: „По онова време [след 1016 г.] графът на Анже Фулк, след като не можа да победи в открит бой Ербер, граф на Льо Ман, го привлече с хитрост в Капитола на Сент [замък с аула, голяма зала, където обикновено се свикват събранията, чиито участници не носят оръжие] под предлог, че желае да му отстъпи този град като феод.“ Ербер не подозира нищо, още повече, че това става по Велики пости. И ето че Фулк го залавя! За щастие Адемар включва в разказа си измислени подробности, но това по никакъв начин не омаловажава значението на дадените от него обяснения. Най-напред той приписва важна роля на съпругите на двамата участници. Фулк Нера уж бил възложил на жена си на свой ред да залови жената на Ербер, която пък била предупредена навреме и вече била нащрек. След това авторът разказва какво може да накара дори един предател да си спомни за своята клетва и да не стигне до убийство: „Фулк се побоя от сеньорите на Ербер и от неговата съпруга, поради което не посмя да го убие, а го държа затворен в тъмница цели две години.“ В крайна сметка хронистът се позовава на Всевишния: „Накрая Бог дари с милостта на десницата си невинния.“^[18] В библейските псалми праведникът очаква подобна намеса от страна на Бога, но в случая по какъв начин е била осъществена тя? Чудното бягство е често срещана развръзка на стигнали до задънена улица преговори, при която никой не е унизен, нито укорен. Как би могло да се постъпи с пленник, чието задържане е причина за всеобщо порицание, който отказва да даде онова, което се иска от него, а, от друга страна, не може да бъде убит?

Съдбата на пленниците обаче понякога е твърде различна и зависи по-скоро от случайността, отколкото от правосъдието. Някои имат късмет, други — не, и плащат за първите. Това личи от историята на „хорепископ“ Беноа, определен за наследник на епископа на Лимож Еб и брат на херцог Гийом IV, който е заловен и ослепен от Ели, граф на Перигор.^[19] Малко след това виконтите на Лимож (бащата и неговите синове съвладетели) пленяват същия този Ели и брат му Алдебер „дьо ла Марш“. Залавят ги, по думите на Адемар, „чрез вероломство“. Ели се оказва в голяма опасност, когато херцог Гийом IV научава това и оказва натиск върху виконта: „По «съвет» на херцог Гийом той трябваше да бъде ослепен като отмъщение за хорепископа.“^[20] Ала ето че става чудо и той бива спасен. „С Божията помощ той избяга от тъмницата и малко след това умря като поклонник в служба Богу на път за Рим.“ Твърде възможно е в случая позоваването на Всевишния да е предлог от страна на виконтите на Лимож, които по този начин се измъкват от затруднението. Те сигурно са го оставили да избяга, както на времето постъпва с някои свои пленници Жеро д’Орийак. Подобно чудо обаче е в пълно съответствие с класовата солидарност между рицари от най-знатно потекло, както и с позицията на виконтите в тройната политическа игра между Поатие, Лимож и Перигьо. След случилото се аквитанският въздух вече не е толкова здравословен за Ели и той потегля на поклонение тъкмо навреме под покровителството на свети Петър. Въпреки това покровителство обаче той умира по пътя Бог знае поради каква причина. Дали все пак не го е застигнала ненавистта на херцога?

Намеренията на виконтите на Лимож стават очевидни за нас, ако вземем предвид по какъв начин се отнасят те с брата на Ели Алдебер дьо ла Марш, заловен заедно с него. „Той бил държан затворен дълго време в кулата на Лимож и накрая освободен, след като се оженил за сестрата на виконт Ги.“^[21] Не бива да си въобразяваме, че това става в резултат на някаква романтична страст, подобна на любовта между Фабрицио дел Донго и Клелия Конти, нито пък че това е епизод в духа на XII в., при който галантният рицар съблазнява госпожицата въпреки волята на бащата и брата. Напротив, в случая рицарят феодал усърдно преговаря с равни нему мъже и постига помирение с цената на скъсване на стария съюз и сключването на нов, основан без съмнение на чисто материален интерес — придобиването на замък и на владение. В действителност третият брат е този, който изгубва очите си, след като един ден се оказва в плен на херцога при положение, че именно той няма нищо общо с покушението срещу хорепископа!

Все пак Бог проявява известен интерес към тази практика — Бог, тоест епископите, канониците, абатите и монасите. Той, естествено, не се стреми да премахне въобще вземането и задържането в плен на противници.^[22] На няколко пъти Адемар от Шабан описва как Всевишният закриля силните на деня, херцог Гийом, графовете Юбер и Ели и не изпитва към тях никаква ненавист: Адемар би могъл да се убеди в това чрез прочита на Житие на свети Жеро от Одон от Клюни, ако това произведение му е било известно. Смята се, че по Божията воля едни от тях са се спасили от смърт, други от ослепяване, а трети, като Ели, успяват да избягат.^[23]

Действително в Аквитания, а скоро след това и във Франкия (вероятно по подражание) мнозина спасили се от плен рицари отправят благодарности към мъртви светии, чиито мощи са помогнали за тяхното избавление. Те не го приписват единствено на Бога, но също така (чрез делегиране, както уточняват духовниците) на някоя легендарна мъченица, като света Фоа от Конк, чиято непоколебимост пред лицето на нейния гонител и духовната й победа над него са първообраз на тяхната собствена победа.^[24] По време на затворничеството те я призовават на помощ, уповават са се на нея, нерядко дават обети и накрая тя им се явява, разчупва оковите им, отваря вратите пред тях, приспива тъмничарите им, а при нужда им осигурява незабелязано преминаване през голямата зала на кулата и дори безопасен скок от високите стени. Това е основната причина за разпространението на култа към света Фоа от Конк, поне според твърдението на Бернар от Анже, духовник от Северните школи, дошъл през първото десетилетие на XI в. да изучава извършените от нея (от 982 г. насетне) чудеса, които по-късно описва в солидни трактати на латински език. Не след дълго света Фоа си намира последователи, като свети Леонар от Нобла в Лимузен, света Онорин от Конфлан край Париж и много други чак до Нормандия, което доказва колко често из цяла феодална „Галия“ през XI и XII в. биват вземани в плен рицари.

Тези чудеса свидетелстват за широкото разпространение на един обичай, който би могъл да бъде сметнат все още за варварски, ако не вземем предвид факта, че той измества убийството на противника. Ала дали те не свидетелстват в същото време и за повсеместното договаряне между благородници, вече донякъде рицарско по своята същност, както и за наличието на политически ходове за избягване на конфликтите? Инак биха изглеждали твърде странни многобройните случаи на вериги, които падат сами, и на тъмничари, които потъват в дълбока дрямка. Дали в действителност тези вериги са били толкова здрави? Дали света Фоа единствена кара тъмничарите да затварят очи? В Турен дамата Беатрис решава да пусне на свобода цяла група пленници, но един от рицарите в замъка мрази до смърт един от тях и го задържа. В края на краищата обаче човекът все пак успява да избяга!^[25] Беглецът потегля да изкаже своята признателност на светията или на светицата и да разкаже за извършеното чудо, като по този начин сам се превръща в техен поклонник, който се радва на закрилата им и по този начин осигурява известна безопасност както за себе си, така и за съучастниците си, защото така и не разобличава предателството им пред сеньора.

В противовес на тези случаи, сред чудесата на света Фоа има една история за неуспешно бягство, струвало твърде скъпо на съучастника, който в крайна сметка все пак бива изцелен от светицата. Това се случва малко след 982 г. Рицарят Жербер от замъка Калмийак във Веле се слави със своята храброст и набожност. Той проявява милост към трима пленници на своя сеньор, които са васали на църквата в Пюи и следователно на самата Дева Мария. Те отправят към него молба за помощ и успяват да трогнат сърцето му (или пресметливия му ум с примамливо предложение?). Тогава „подлагайки на опасност собствения си живот, той доставя ножове, скрива ги под дрехите си и незабавно им ги доставя заедно с въже, за да се спуснат по стената на кулата, като обещава да не ги издаде“. Нима най-доброто средство да се излезе от подобно положение не е разказ за чудо? Уви! Тези дръзки люде дори не дочакват нощта, биват разкрити, заловени и издават Жербер на неговия сеньор, „тираничния и жесток“ Юг, който го осъжда на ослепяване. Присъдата е изпълнена от „другарите по васалитет“ на осъдения (commilitones) „въпреки тяхното отвращение“…^[26]

Без да стигаме до възхвала на феодалния „тиранин“ Юг, трябва да напомним, че той все пак е бил направен за посмешище и че нито в този разказ, нито другаде деспотизмът не се проявява като същностна черта на средновековното сеньорство. Потисничеството е по-скоро предмет на полемика между сеньори, а това, напротив, свидетелства за известна бдителност от страна на обществото и за силата на моралния натиск. Именно този натиск, намерил израз в съчиненията на духовници и монаси, дава обяснение на бягствата, представяни като „чудодейни“. В Чудесата на света Фоа се разказва за временно освободени пленници срещу съответни заложници (а не срещу честна дума), които се възползват от този „отпуск“, за да отправят молитви към светицата, а без съмнение и да подирят посредничеството на монасите от Конк.^[27] През XII в. ще се сблъскаме със случаи, когато рицари дават честната си дума, в замяна на която получават най-любезно свободата си. Общо взето, към хилядната година липсата на достатъчно „рицарство“ в поведението на рицарите води до необходимостта от чудеса. Ала, от друга страна, нима самото им наличие и броят им не предвещават появата на куртоазното рицарство?