Доминик Бартелеми
Рицарството (30) (От антична Германия до Франция през XII век)

Управлението на принцовете

Възходът на управлението на принцовете често привлича вниманието на модерните историци, особено след методическата школа от 1875 г., която подлага на сурова критика прекомерно простата парадигма „кралят срещу феодалния строй“. Още през 1911 г. големият изследовател Ашил Люшер говори за прелом в историята на институциите, осъществен около 1100 г. Та нали по същото време големите сеньории започват да определят своите граници? А това ще рече, че те разширяват влиянието си върху дадената територия чрез събирането на такси, които могат да бъдат наречени данъци. Те упражняват строг надзор над феодалната собственост и дори над Църквата под предлог, че бранят и „пазят“ нейните имоти. Изграждат се линии за отбрана от истински укрепени замъци. Вътрешният мир става предмет на местно законодателство. Всичко това се осъществява нерядко с подкрепата на градските (общинските) елити и неизменно чрез специално назначени за това лица. „Борба на едрите барони срещу феодалния строй! Каква изненада…“^[1]

В това развитие на административните и управленските структури херцогска Нормандия често играе водеща (дори нетипична и изключителна) роля, поне според модерните историци. Те твърдят, че в нея се осъществява непосредствен преход от силната власт на викингския вожд към функционалния възход на една англо-нормандска държава с необичайни за онова време размери. При Гийом Завоевателя се установява цяла система от значителни правомощия на служители на неговата държава по време на отсъствията му от континента (и обратно), както и забрана на частните войни черно на бяло (по подобие на шахматните квадрати, символ на суверенния нормандски двор). Едва по-късно става ясно, че в крайна сметка главен архитект на нормандските институции е най-малкият син на Гийом — Хенри Боклер (херцог от 1106 до 1135 г.). На него Нормандия дължи своите съдилища, повечето замъци, първата ревизия на управлението на феодите, които са част от сеньории (като тази на епископа на Байо през 1133 г.).^[2] Ето защо напълно основателни са хвалебствията на Ордерик Виталис за реда, който цари при властта на херцога, както и критиката срещу действията на неговите съдии и бирници, които по думите му са по-страшни от рицарите грабители.^[3] Отношението на Ордерик е двойствено, което се отнася впрочем и за Тацит, и за Григорий от Тур, а може би и за всеки голям историк.

Известно е, че в това отношение Нормандия си има голяма съперница (и дори първоучителка). Това е съседна Фландрия, която е по-урбанизирана, особено по времето на граф Робер Фризки, извоювал през 1071 г. политическа победа в странната битка при Касел.^[4] Не могат да се отрекат също така приносът и примерът на Англия за нормандската „модернизация“, тъй като в случая става въпрос за най-силната монархия в Европа към хилядната година.

Впрочем в своите трудове Карл Фердинанд Вернер отрежда достойно място на неколцина френски владетели от XI в., поставили началото на държавна администрация, приемали последователно властта, и в чието обкръжение има книжовници, притежаващи известна юридическа култура (по римски образец), като Гийом дьо Поатие (в случая по-точен от Рихер от Реймс). Като оставим настрани съвсем неуместното описание на феодалната „промяна от хилядната година“, наблюденията върху графовете на Анже, Блоа, Поатие и Барселона биха разкрили действителната си значимост и на преден план би излязло постепенното укрепване през XI в. на властта на принцовете, а не независимостта на сеньорите, владетели на замъци. Или по-скоро щеше да стане ясно наличието на динамична опозиция между безспорните центробежни и автономистки тенденции на някои от най-значителните сеньори и реакцията на местните принцове, ползващи се нерядко с подкрепата на църквите и на градовете, освен когато между тях не са налице конфликти. Ето защо примерът с Гийом Завоевателя в Нормандия през периода 1035–1066 г. може да се приеме по-скоро като образцов, отколкото като специфичен.

Със сигурност може да се каже, че модерните историци приписват прекалено голямо могъщество на сеньорите, владетели на замъци. Нима печалната участ на Бушар дьо Л’Ил не разкрива с колко фактори трябва да се съобразяват те? За да запазят силна властта си, местните графове могат да разчитат на конфликтите между рицарите от замъците, на фамилните раздори за наследство, а също така, както се подчертава в прочутия Conventum от Поату, на строгата лоялност към по-едрите владетели — крале или принцове, които са основен фактор в отношенията между феодалите, макар не винаги да са в състояние да овладеят положението. Те разполагат с юридически и финансови лостове, а също и с възможности за лавиране. По този начин неколцина едри барони, васали на принцове, от ранга на нормандските сеньори Дьо Белем, на Дьо Люзинян в Поату, печелят от засилването на тяхната власт.

В границите на своите нормандски владения Гийом Завоевателя ловко и далновидно се възползва от всички тези фактори. Суровите и решителни изпитания, през които минава още в младостта си (1035–1042 г.), са го приучили към твърдост. Веднага щом е препасан за рицар, той се заема да разруши всички силно укрепени замъци или да постави в тях свои гарнизони. Умее освен това да проявява себеотрицание и пред очите на своите бойци да се подлага на опасности както по време на щурма срещу замъка Арк през 1052 или 1053 г. Според Гийом дьо Поатие тогава той проявява голяма лична храброст: съгледвачите го предупреждават, че преди да продължи напред, трябва да изчака пристигането на основните си сили. „Ако настъпите с толкова малък отряд, ще се подложите на голяма опасност.“ Херцогът обаче остава непоколебим, като „ги успокоява с думите, че бунтовниците няма да посмеят да предприемат нищо, след като видят, че той стои начело“.^[5] И се оказва прав в своята смелост и прозорливост.

Два значителни метежа бележат управлението на младия Гийом. Подбудител на първия от тях е братовчед му Ги дьо Брион (1047 г.), а на втория — чичо му Гийом д’Арк (1052–1053 г.). И двата започват като придворна интрига, „съзаклятие“ за спечелване на привърженици, а след това двамата последователно предявяват претенции за властта и се опитват да изместят Гийом от херцогството. През 1047 г. във Вал-ес-Дюн започва същинският бунт на Ги и неговите хора срещу херцога, но крал Анри застава на страната на Гийом. Твърде възможно е първоначално той да му е предложил своето посредничество, а не толкова подкрепа, но във всеки случай неговото присъствие се оказва решаващо, макар да не успява да попречи на въоръжения сблъсък, довел до разгрома на водената от Ги конница. След случилото се последният се укрива в Бриен, където е обсаден от херцога, и настъпилият в крепостта глад го принуждава да моли за прошка.

След това Гийом оказва помощ на своя сеньор, краля във войните срещу анжуйския граф, като обсажда заедно с него замъка Мулиерн (1048 г.), а след това настъпва към Домфрон (1052 г.), докато самият крал влиза в Турен.

Ала тъкмо в този момент бунт срещу своя племенник започва Гийом д’Арк „въпреки клетвата за вярност и клетвата на васал, които е положил пред него“.^[6] Тогава херцогът с упрек му припомня как без негово позволение е напуснал с войската си полесражението при Домфрон и превзема замъка Арк, като оставя в него свой гарнизон. Подкупени от Гийом д’Арк обаче, хората му го предават и херцогът е принуден да започне обсада, подобна на тази при Брион. Откъснати от света, обсадените са принудени да се предадат (1052 или 1053 г.). Необичайна в случая е помощта, която им оказва самият крал Анри, обърнал се междувременно против херцог Гийом. Впоследствие, през 1054 и 1058 г. кралят влиза в съюз с анжуйския граф и започва война срещу него, която, както ще видим, завършва с неуспех.

За тези събития разполагаме с откъслечни сведения. Най-пространното свидетелство е това на Гийом дьо Поатие, който проявява силно пристрастие в полза на херцога и стига дотам, че изопачава случилото се и едва не представя черното за бяло. В момента, когато някой господар на замък се разбунтува, същият този замък се превръща в огнище на грабежи, на потисничество срещу църквите, земеделците и търговците, на които херцогът дава пълната си закрила. Размирните, неблагодарни и вероломни васали-предатели се отдават на опустошение и плячкосване, докато херцогът от своя страна носи мир.

Освен това, според Гийом дьо Поатие, херцог Гийом блести със своето милосърдие. Той притежава „добродетелна умереност“, след като подарява живота на двамата свои роднини. Дори се оставя да бъде трогнат от Ги дьо Бриен: „Умилен от роднинските връзки, от горещите молби и от злочестината на победения“, той се задоволява само да му отнеме замъка и му позволява да остане в неговия двор. И само здравият разум е този, която го кара впоследствие да го изпрати в Бургундия.^[7] Ако отворим обаче Църковната история на Ордерик Виталис, ще прочетем, че Ги е бил „прогонен като обществен враг“.^[8] Същото разногласие е налице и по отношение на Гийом д’Арк. Макар неговият племенник, херцогът, официално да му е позволил да остане в страната, по всяка вероятност той го е принудил да „избере“ изгнанието. И ако, от една страна, му е спестил унижението да бъде лишен от имотите си, от друга, го подлага на публично опозоряване чрез harmiscara редом с останалите, изтощени от глад защитници на Арк.

Гийом дьо Поатие с особено наслаждение описва жалкото положение на френските рицари, изпратени като подкрепление от Анри I: „Довчера бяха толкова горделиви и прославени, а сега са свели глави колкото от срам, толкова и от немощ.“ И още: „Повечето от тях едва мъкнеха върху измършавелите си, превити рамене седлото на своя кон, а някои едва се държаха на крака и непрекъснато залитаха…“^[9] Ето едно поразително описание на унизителната harmiscara, което напомня свидетелствата от 830 г. Тази „жалка гледка“ е реплика на „приятното страховито зрелище“ при посвещаването на херцога. Тя е освен това и следствие от това посвещаване, пробудило енергията на принца. В същото време описанието съдържа известна амбивалентност, доколкото на подобно опозоряване може да бъде подложен само рицар, който по този начин си спестява други наказания и при това той не е белязан с унижение веднъж завинаги. Стига да се нахрани добре и да набере сили, след това може да се отправи към нови сражения, където с подвизите си да върне доброто си име! Понесената един ден harmiscara не го лишава от никакви бъдещи възможности…

Ала въпреки похвалните усилия на Гийом дьо Поатие да сближи Гийом Нормандски с образа на добрия Жерар д’Орийак, който проявява милост към враговете и забранява на своите войници да грабят, ние сме наясно, че херцогът си остава изключително суров владетел, един от онези, които упражняват властта с твърда ръка. Той е много по-страховит за нормандските сеньори, отколкото Гийом Велики към аквитанските по времето на Адемар от Шабан, и донякъде напомня по-скоро Фулк Нера или Жофроа Мартел, който, както ще видим, се отнася с уважение към него. Със същата енергия херцог Гийом успява да ореже наследствените владения на феодалите чрез свои платени хора, които подкупва с приходите от иззетите феодални имения. Със същата енергия той пречи на тези феодали да се обединят срещу него.

Ако завоюването на Англия му дава възможност да прояви щедрост към рицарите от своята войска, васали или платени воини, смутовете от последвалите години го принуждават да прибягва до сурови мерки. Както преди, така и след 1066 г. мнозина сеньори и духовници изпадат в немилост. С други думи, неговата снизходителност си има строго определени граници и като цяло рицарството му намира израз по-скоро в храбростта, отколкото в милосърдието.

За разлика от него най-големият му син Робер Куртьоз проявява съпричастност и след 1087 г. връща наследствените имения и освобождава пленените благородници. Ордерик Виталис говори за тези негови действия, но не ги одобрява, като след това описва слабото му управление пред лицето на претенциите на феодалите и прахосването на богатствата в пиршества, от които се обогатяват разни жонгльори и леки жени. Ето защо след това той съвсем логично приветства и оправдава идването на власт на нов силен принц.

Обединението на англо-нормандските владения след 1106 г. действително укрепва властта на последния син на Гийом Завоевателя Хенри, наречен „Боклер“. Нему принадлежи заслугата за спокойствието, на което се радват църквите, осигурено чрез „рицарска служба“, достойна за кралете и графовете от каролингската традиция, илюстрирана от начина, по който Ордерик Виталис описва неговото посвещаване, извършено от архиепископ Ланфран.^[10] Неговото управление също не е белязано от особена нежност и той не може да се смята за рицар в най-общоприетия смисъл на думата. Именно Хенри Боклер нарушава едно основно правило, като залавя в собствения си двор и затваря до живот същия този Робер дьо Белем, когото Гийом Завоевателя е посветил в рицарство през 1073 г. Вярно е, че Робер е заклеймен като сеньор-тиранин, но дали той заслужава подобно наказание повече от мнозина други? И дали неговото деяние е по-осъдително или самото наказание, наложено му от Хенри?

В същото време церемонията по посвещаването обогатява политическата комуникация на Хенри Боклер. Всичко това съдържа елемент на показност, тъй като той щедро „произвежда“ рицари, но става въпрос все за младежи, чиито наследствени имения (и приходите от тях) са в ръцете му и той се стреми да ги задържи колкото се може по-дълго. Това е един изискан начин да им даде свобода, нещо, което, така или иначе, се налага да направи, но при това положение те му остават задължени и той може да накаже по-сурово „своите“ посветени рицари, ако впоследствие те се разбунтуват.^[11]

Впрочем Хенри Боклер не винаги се отнася добре със своите рицари. Ордерик Виталис описва конкретна проява на жестокост по отношение на Люк дьо Ла Бар, един от пленените рицари по време на размириците от 1124 г. В случая принцът отправя предизвикателство към мнението на рицарите, пред което впрочем понякога му се налага да прави отстъпки. Връзката между засилването на властта на принцовете и възхода на класическото рицарство е едновременно силна и амбивалентна.