Доминик Бартелеми
Рицарството (55) (От антична Германия до Франция през XII век)

Помирението с Църквата

Възпявайки любовта и войната от светско гледище, трубадурите не освобождават окситанските рицари нито от властта на Бога, нито от властта на сеньора. Мнозина от тях завършват живота си в благочестие по примера на херцог Гийом IX, който в своята последна песен се сбогува с cavalaria (рицарството) и с orgueill (гордостта),^[1] а малко преди 1196 г. Бертран дьо Борн става монах в цистерианското абатство в Далон, разположено недалеч от неговата сеньория. В края на първата книга на своята хроника без излишен песимизъм Жофроа дьо Вижоа прави една сдържана равносметка на християнските чувства на местните сеньори. Той започва в типичния за монасите критичен дух, скърбейки за „днешната мода“, чийто прекомерен разкош влиза в разрез със суровите нрави на миналото, когато сеньорите, поне според него, спестяват повече, за да има с какво да дарят църквите.^[2]

Следвайки хода на махалото, през 1184 г. модата се завръща към разкошните одежди с дълги ръкави и се оказва, че „люде от долен произход“ са по-пищно облечени от някогашните барони. Ала ако сравним самия Жофроа дьо Вижоа с монасите, които заклеймяват рицарите от хилядната година и от началото на XII в., с Раул Глабер или Ордерик Виталис, той се оказва доста по-сдържан. За разлика от тях Жофроа не прибягва до патос, зад който се крият потиснати пориви. Неговата гледна точка е далеч по-социологическа и разкрива вулгаризацията в нравите на някои благородници, които например носят ниски ботуши подобно на „плебеите“.

Той е и доста по-прагматичен, когато заявява, че рицарите, негови съвременници (1184 г.), са добри християни. „Те често се приобщават към манастири [както ще постъпи не след дълго самият Бертран дьо Борн] или приюти.“ Тази благотворителност е нещо ново за XII в. и без съмнение се появява под влияние на буржоазните среди.^[3] „Освен това, продължава Жофроа дьо Вижоа, те заминават на поклонение до Йерусалим. Мнозина не изплащат напълно нанесените от тях щети, но все пак се откупват в много по-голяма степен, отколкото ако си останеха у дома. В името на Христа те излагат телата си на смъртна опасност и изоставят деца, съпруги и имения.“^[4] От тези изрази се подразбира, че към тях не бива да се проявява прекалена строгост и да се предявява искане те да променят коренно нравите си; несъмнено достатъчно е „младостта“ да отмине. Самата трубадурска поезия изразява поривите на младостта, нейния плам, нетърпение, стремеж към изява и предизвикателност.^[5] Като цяло народът трябва да бъде насърчаван по пътя на доброто, напомня приорът от Вижоа, но в същото време не бива да бъде лишаван от надежда. Християните трябва да съхраняват вяра в покаянието и литургията, отричани от „еретиците“,^[6] наречени „катари“, които според цялата средновековна и модерна митология са пропити с източно манихейство и не могат да проумеят, че техните съмнения и претенции са били подбуждани от първото поколение григорианци преди компромиса от 1100 г.

Жофроа дьо Вижоа не споменава нищо за една от причините за недоволство от страна на рицарите от южните области срещу Църквата, а именно за нейния стремеж да им отнеме правото да събират десятък противно на законите. Ала като се има предвид намаляването на богатствата им,^[7] тя би трябвало да им направи известни отстъпки. Твърде скоро недоволството ще накара мнозина от тези рицари да се обърнат към новата ерес.

В действителност нито на Север, нито на Юг рицари и народ не се канят да напуснат лоното на Църквата. Може да се каже дори, че след григорианската реформа тя се отнася с далеч по-голяма търпимост към рицарите, което е преди всичко в полза на техните покровители принцовете.

Целият понтификат на Александър III (1159–1181 г.) преминава под знака на заклеймяване на наемниците, като той оказва пряк натиск върху крал Луи VII и император Фридрих Барбароса да не прибягват до услугите им. Третият събор в Латран от 1179 г. предписва организирането на същински кръстоносен поход срещу наемниците вътре в границите на християнския свят. Това решение обаче не получава разпространение чрез проповеди до момента, когато през 1181 г. Дева Мария не се явява на един занаятчия от Пюи-ан-Веле. Това води до учредяването на Братство на умиротворителите, което има за цел унищожаване на наемниците, които плячкосват Централния масив. Жофроа дьо Вижоа посреща това с въодушевление,^[8] защото от опит познава техните безчинства и са му известни връзките им с голям брой барони. Тук свършва неговата Хроника. В последствие обаче успехите на Братството, което в действителност е доста сходно с комуналното движение, започва да тревожи духовенството. Твърде силни стават протестите срещу неправдите от страна на сеньорите. Възникват подозрения за пъклен заговор, който да премахне различията между благородници и крепостни… Ето защо епископът на Оксер Юг дьо Ноайе бие тревога и застава начело на войска, която залавя членовете на Братството и им налага сурово покаяние.^[9]

Макар наемниците да са донякъде конкуренти на рицарите, последните не могат да се смятат за обикновени техни жертви. Твърде възможно е дори известен брой рицари да са се влели в редиците на наемниците… В своите сирвенти Бертран дьо Борн ту ги хвали, ту ги хули, но при всички случаи те са твърде полезни за принцовете и бароните.

Третият събор в Латран (1179 г.) препотвърждава забраната на турнирите, „презрените позорища“, като все пак не предвижда кръстоносен поход срещу участниците в тях, и на практика Църквата отстъпва дори по въпроса за погребението без опело. Тя се заема преди всичко с това да принуди любителите на турнири да вземат участие в кръстоносен поход, за да изкупят греха си, както и да приложат на практика придобитите по време на тях бойни умения и да се покрият със слава.^[10] Труверът Конон дьо Бетюн жали за своята любима, която е оставил, за да потегли на Третия кръстоносен поход (1198 г.). Телом напуска Франция, но сърцето му остава там… Все пак по Светите земи ще може да се прояви като рицар и да спечели едновременно почести и място в рая, „и чест, и слава, и любовта на моята дама“.^[11]

Макар през XII в. Църквата да забранява турнирите, по същото време благодарение на нея се разпространяват няколко повествования за чудеса, случили се с участници в турнири. Във Вандомоа веднъж се провежда „онази игра или военно упражнение, което на простонароден език се нарича турнир“. По време на схватката един от рицарите се опитва да отнеме коня на своя противник, откъсва юздата и ездачът, който в този момент пришпорва животното, вече не е в състояние да го спре. Конят го отвлича в „една много дълбока река“ (нека уточним, че това е Лоар, която не е чак толкова пълноводна!). Тогава рицарят призовава на помощ Света Богородица от Шартр. Тя го избавя от опасността, без да иска от него в замяна да се откаже от бъдещо участие в турнири.^[12] Нещо повече, в един сборник поучителни разкази (exempla), съставен от немския цистериански монах Цезарий от Хайстербах (между 1219 и 1223 г.), Богородица проявява по още по-дързък начин своята милост към един рицар, който я почита. Той до такава степен се прекланя пред нея, че за да не пропусне съботната служба, се отказва от участие в един турнир, на който според мълвата непременно щял да спечели „наградата“. През това време Богородица облича неговите доспехи, грабва оръжията му и докато той е на служба в църквата, печели от негово име турнира, без той да знае това!^[13]

Доброжелателното отношение на светиите от хилядната година и дори комичната страна в намесата на света Фоа от Конк сякаш продължават да се проявяват и към 1200 г. Дева Мария няма нищо против рицарите. Единственото, което иска от тях, както и от всички хора, е да се обръщат към нея с чисто сърце и с молитвен тон, с една дума, да бъдат по-куртоазни от някои, сподобени от чудо през хилядната година, които говорят на светиите и светиците с известно безочие, подобно на недоволни васали.

Към споменатите двама участници в турнири Богородица се държи като майка, която само донякъде се съобразява с Божия закон срещу турнирите и поради милостта си влиза в противоречие с него.

При друг случай тя проявява същинска слабост и привързаност към някакъв жонгльор. Като цяло обаче тя е нравоучителна и по-строга от светиите през хилядната година, а чрез разказите за чудеса тази строгост се проявява от самата Църква.^[14]

Ето например един аквитански рицар, който се бои да не бъде убит от враговете си. Дали някой сирвентес на Бертран дьо Борн не ги е насърчил в това отношение? Ето защо въпросният рицар отива в Шартр да измоли закрилата на Света Богородица, като допира доспехите си до нейната риза, драгоценна реликва. По този начин те се превръщат в „броня на Дева Мария“, която не може да бъде пробита.^[15] Обърнете внимание, че Богородица в случая не придава свещен характер на нападателно оръжие, докато навремето се говори „копие на света Фоа“. Трябва да се има предвид обаче, че някогашните средства за отбрана не могат да се равняват с появилите се век по-късно. Ала Богородица преди всичко вселява в сърцата на неговите врагове християнския дух на опрощението, без все пак да призове всички тях да се побратимят, както постъпва Богородица от Пюи-ан-Веле, което ги принуждава веднъж завинаги да се откажат от взаимно отмъщение.

Малко преди 1172 г. Богородица от Рокамадур излекува от епилепсия един млад рицар от Базаде. В този случай е налице архаичен мотив, който отсъства в повечето разкази за чудеса. Неговият недъг се дължи на Божия гняв и дори на гнева на самата Дева Мария. Въпросният рицар е женен за рицарска дъщеря и би могъл да живее щастливо, спазвайки Божиите закони, но уви! „Той се поддал на привичките на своята класа или по-скоро на поривите и пламъка, присъщ на възрастта му. Мислел само за светски забавления“ и несъмнено се оказва под влиянието на високопоставени трубадури, херцози, виконти и владетели на замъци… „Отдал се всецяло на хазарта“, докато църковните събори забраняват подобен род развлечения. „При това непрекъснато оскърбявал Бога с клетвите си и разорявал людете със своите грабежи.“^[16] Именно на това се дължи епилепсията му, докато към хилядната година, за да се прояви тя, биха били необходими конкретни враждебни действия срещу владенията на съответното светилище и техните обитатели,^[17] които да бъдат последвани от Божие наказание, а то от своя страна да принуди съгрешилия да се покае, откупи чрез дарение и по този начин да се избави от болестта. В случая обаче всичко е поставено върху морална плоскост и рицарят трябва действително да се обърне към Бога: той дава обет да се поправи и ето го излекуван.

Оказва се обаче, че обетът, даден пред Богородица, трудно може да бъде спазен. Първоначално осененият от чудото се държи прилично и сериозно. Ала би ли могъл дълго време да издържи така в обществото на останалите рицари? Как само му се подиграва неговият тъст, сравнявайки го с монах и следователно със страхливец (дори импотентен)! Този епизод е описан особено пикантно.

Уязвен, рицарят грабва заровете (което според трубадурите съответства на правене на любов)… и тъкмо в този момент болестта му отново се проявява. Налага се за втори път да посети Рокамадур и там да се отдаде на зрелищно покаяние, подобно на harmiscara.^[18] Пред очите на множеството той влиза в града съвсем гол, воден с въже на шията от близките си, които дори му нанасят удари с метла. Пред всички рицарят „обявил себе си за лъжец, клетвопрестъпник и грешник“. Това предизвиква състрадание у околните, той потвърждава обета си и Богородица повтаря чудесното изцеление.

Тази случка се явява контрапункт на разказите за милостта, проявявана от Богородица към любителите на турнири. Какъв контраст също така със света Фоа отпреди един век, когато тя прибягва до какво ли не, за да помогне на рицарите да се сдобият с дълги коси, коне, соколи и други предмети на суетата, присъщи на обществения им статут… А и този тъст, който сипе сарказми, характерни за епическите песни с описанията на разгорещените спорове и ожесточените сражения! Той открито дава израз на предизвикателството си към Църквата и въобще не му идва наум да поиска прошка за това, че насърчава към грях…^[19]

Разполагаме със сведения за действителни търкания в навечерието на 1220 г. между Църквата и рицарите. Част от монасите, принадлежащи към висшето духовенство, преминало през парижките школи, заклеймява греховете на рицарите: горделивост, турнири, всевъзможни прояви на жестокост към другите обществени прослойки (придружени все така от грабежи). Ала същите тези прослойки са не по-малко упреквани в греховност. Много по-силна е нравствената критика към лихварите и не отминава нито селяните, нито жените, нито когото и да било.^[20] Тя е насочена както срещу бароните, които се борят с намесата на Църквата в правораздаването, така и срещу литературните творби, които се надсмиват над духовниците и превъзнасят рицарите. Този проблем се простира отвъд 1190 г. и следователно остава извън настоящото изследване.

Не можем да не споменем обаче Историята на Гийом льо Марешал и по-конкретно разказа за смъртта на героя през 1219 г., когато вече е знатен барон. В младостта си той изобщо не се притеснява от забраната на турнирите, макар тя да му е известна. Ала пред прага на смъртта е призован да върне всичко, което навремето е спечелил по време на миналите турнири, тези нечестиви позорища, които почти са приравнени с лихварството. Налага му се да възмезди своите жертви или ако тях ги няма вече на този свят, да дари всичко на Църквата и на бедните. В този момент старецът за сетен път показва, че е храбър и че държи на наградите за своите подвизи. Ето какво заявява той според Историята: „Духовниците са твърде строги към нас и искат да ни отнемат всичко. Пленил съм петстотин рицари и съм спечелил техните доспехи и конете им заедно със сбруята. Ако поради това ще бъда лишен от Божието царство, нищо не може да се направи, защото нямам намерение да връщам всичко.“ Съвсем неуместно би било той да си иска в замяна онова, което случайно е изгубил в битките, тъй като в Историята на Гийом льо Марешал се споменава за едно само поражение, и то поради невнимание… „Ето защо, продължава умиращият, смятам сам да се отдам в Божиите ръце, като се покая за греховете си и всички злини, които съм причинил.“ Ако при това положение духовниците продължават да настояват, значи „техните речи са лъжовни“, тъй като според тях никой не би могъл да спаси душата си.^[21]

За щастие в баронството Стригил няма много катари, а на всичко отгоре в най-близкото бенедиктинско абатство споделят либералните възгледи на Жофроа дьо Вижоа. Ето защо срещу дарение Гийом льо Марешал се сдобива с правото да бъде „приобщен към благодеянията“ на това абатство, тоест към застъпничествата, заслужени от тамошните монаси и мощи. Това благоволение често се дава на благородниците преди смъртта им, което е особена чест за семействата им. Така Гийом льо Марешал умира по християнски, без, между другото, да пропусне за сетен път да се похвали със своите подвизи.

По този начин отношенията между рицарите и Църквата продължават да бъдат белязани от напрежения и компромисни решения. И дали тези положителни като цяло отношения не се съхраняват въпреки появата на едно ново, изключително светско по своята същност рицарство, отдадено на турнири и дворцов живот?

Не бива да подценяваме напреженията, предизвикани през втората половина на XII в. във владетелски дворове, включително при Плантагенетите, от нравствената критика и романизационните теории на някои епископи и високопоставени духовници, на които ще се спрем в следващата глава. Тези досадници обаче имат все пак нещо общо с любителите на празненства и песни — те също се осланят на принца: едните на неговата власт, другите на неговата щедрост.