Доминик Бартелеми
Рицарството (62) (От антична Германия до Франция през XII век)

Изобретяването на куртоазната любов

Светът на романите, посветени на куртоазното рицарство, с антични или Артурови Сугерийти, не могат да бъдат разглеждани като чиста антитеза на въображаемия свят на епическите песни. В тях не вземат изцяло връх нито женските образи, нито изисканите обноски между рицарите. Отмъстителното чувство за чест продължава да присъства и силата, мъжеството, ловкостта при боравенето с копие са задължителни за всеки рицар. В някои творби тези два свята сякаш се преливат: та нали още в Песента за Роланд в Севиля живее някой си Маргариц (християнин отстъпник?), чиято осанка печели сърцата на жените,^[1] и нима съхранилият се фрагмент от Тристан на Берул не е преди всичко разказ за феодалните взаимоотношения? Вече установихме, че при развръзката на не една епическа песен се появява любовта, а, както ще видим по-нататък, към 1225 г. се появява версия в проза на Ланселот, която по дух често се доближава до Жирар и до Гарен. В подобна близост няма нищо удивително, тъй като всички тези творби произхождат и са предназначени за едно и също общество, чиито две равнища (феодално и куртоазно) взаимно се преплитат.

Същевременно тези два въображаеми свята са ясно разграничими. Епическите песни до една се коренят във франкското кралство, подчинени са на законите на родовата и феодалната тежест и по дух изцяло се опират на тях. Напротив, действието в романите се разполага в друго пространство и друго време, по места, където цари празник и над които не е надвиснала заплахата нито от сарацински нападения, нито от фамилна ненавист, нито от алчни за чужди владения крале, а напротив, всичко предразполага към изявата на рицари с ярко изразена индивидуалност, които дават на своите любими и другари по оръжие доказателства за своята доблест и привързаност, получавайки в замяна същото. Този свят, белязан от игри и закачки, в който героите се отправят на лов за приключения, не би бил възможен без рицарската промяна от XI в., нито би могъл да бъде разбран без дворцовия живот и турнирите от XII в. В този смисъл той предлага една модерност, която се противопоставя на архаичните отмъщения и християнските войни от епоса.

Двигател на интригата е любовта. Рицарят се стреми да блесне именно с цел да спечели сърцето на благородната и куртоазна дама, като неговият «разказ» следва една и съща линия, по време на която тази ситуация се повтаря по няколко пъти, за да може битието му да придобие плътност. Нашите модерни предразсъдъци ни настройват отрицателно към каквото и да било кръвно отмъщение и поради това предпочитаме куртоазната любов. Нима не е по-добре рицарят да се отдаде на нея, отколкото да води частни войни? През XIX в. се налага гледището, че макар и идеализирани образци, те носят белезите или пък съдействат за една революция в нравите, за която свой принос дава и християнството.

Ала според Църквата през XII в., същата, която заклеймява турнирите по-сурово, отколкото феодалните войни, любовта от романите понякога е по-рушителна и по-скандална от отмъщението в епопеите. В тях отмъщението лесно преминава в свещена война или завършва с християнско помирение, съпътствано с дарения за манастирите. Любовта в романите, напротив, има леконравен и светски характер, понякога е тайна или е свързана с прелюбодеяние, а любовната радост не води така пряко към Бога, както кървящата рана или тежкият грях, които понасят и извършват героите от епическите песни. Ценностите на куртоазното рицарство са тези на една безгрижна младост, готова да влезе в конфликт между поколенията, какъвто не се съдържа в кръвните отмъщения. Ето защо по-късно Църквата и средновековното висше общество ще забранят или заклеймят приключенията на Ланселот и на Тристан, тъй като и двамата са съгрешили чрез прелюбодеяние с кралицата.

Ала нима авторите на романи не са духовници? Това действително е така, но те са преди всичко придворни духовници, чийто стремеж да се харесат на младите принцове и на техните съпруги влиза донякъде в противоречие с нравоучителното неодобрение, с което по-възрастните епископи, в по-голяма степен откъснати от светския живот, се отнасят към същите тези владетелски дворове. Църквата не бива да бъде разглеждана като монолит, а и въпросните автори на романи с духовен сан са малко известни. Дори за най-гениалния и най-плодовития от тях, Кретиен дьо Троа, ние не знаем почти нищо. Впрочем той полага усилия да представи в нова светлина дяволския мит за Тристан и Изолда, а по-късно да насочи своя Персевал към Бога (заедно с цялото Артурово рицарство тръгнало да търси Граала).

В заключение може да се каже, че стремежът към сублимация при любовта е по-силен, отколкото при отмъщението на героите от епопеите.

Куртоазната любов изисква от младежа да заслужи чувствата на своята приятелка чрез рицарски подвизи. По принцип тази любов съществува единствено в литературата и нейното изобретяване е отбелязано през 1138 г. в Историята на британските крале от английския духовник Джефри от Монмаут. Тя представлява воинско превъплъщение на друго, малко по-ранно изобретение — fin amor (възвишената любов) на трубадурите, тоест по-високият вариант на любовта към дамите, който предполага преданост, дистанция, самообладание и отпраща на втори план задоволяването на желанията. Трябва да се каже обаче, че и двата вида любов не са абсолютна фикция по отношение на действителните отношения между мъжа и жената през вековете на феодализма, особено по времето на рицарската промяна, на разцвета на дворцовия живот, на турнирите и други игри.

Бих се осмелил дори да твърдя, че куртоазната любов не е по-измислена от родовото отмъщение, което откриваме в епическите песни. Тя е далече от самото отмъщение, но е налице в социалната действителност. Всъщност мястото, което епическите песни отреждат на девойката и жената от благородно потекло, е може би по-ограничено, отколкото истинската им роля във феодалното общество, където младите, макар да не доминират, вече са съществен фактор.

При всички основани върху отмъщението общества могат да се открият жени подбудителки. При описаните и може би идеализирани от Тацит германци жените изискват от своите синове и съпрузи да проливат кръвта си, за да докажат доблестта си. В този смисъл те осъществяват онова, което в наши дни социологията нарича обществен контрол отдолу, принуждавайки мъжете да стоят на онази висота, от която биха могли да господстват над самите тях. По този начин всяка подбудителка от Електра до Коломба^[2] негласно приема властта на мъжа, изтъквайки неговите често мъжки достойнства.

В много прочути средновековни разкази се съдържа вражда между две жени, които влизат в ръкопашна схватка помежду си. Така постъпват Халгерд и Бергтора в увлекателната, мрачна и величествена Сага за Нял от XIII в., чийто повече или по-малко въображаем свят на отмъщението съхранява близостта си с този от епическите песни, въпреки по-значителната роля, която играят в него жените. Хрониката на Ордерик Виталис от 1100 г. също съдържа, както видяхме, прояви на съперничество и дори на омраза между Елвиз д’Еврьо и Изабел дьо Конш, която седи на престола в голямата зала и дори облича рицарски доспехи, за да ругае и насъсква васалите на своя съпруг на самото бойно поле.

Възходът на владетелските дворове през XI и XII в. се осъществява в едно общество, където родството по майчина линия, съчетано с наследяването на властта по бащина линия, дава на жените от феодалната класа права и задължения, които не са присъщи на всички общества, основани на отмъщението. Укрепявайки връзката между съпрузите, тази система сближава дамата и сеньора, постепенно дава предимство на наследяването по пряка линия дори когато сеньорът, владетел на феод, няма мъжко потомство, а само дъщери. В обществото от хилядната година вече се очертават (поемайки същевременно съответните рискове) фигурите на дамата и на наследницата на феод.

По този начин дамата може да придобие същинска власт над васалите на своя съпруг, който й поверява опазването на замъците (както постъпват Конфолан и Тюрен), а това я излага на всички опасности, свързани с феодалната война, включително обвиненията в прелюбодеяние. Нейната роля като господарка, утвърдила се по време на дворцовите празненства, на които се стича рицарството, продължава да укрепва успоредно с нарастващото значение на владетелските дворове. Вярно е, че през XII в. са известни малко прелюбодеяния от страна на графини (и на нито една кралица, въпреки ревността на Луи VII по повод кокетствата на Алиенор в Антиохия), ала все пак има случаи като този на Елизабет, съпруга на фландърския граф Филип, заловена на местопрестъплението с рицаря Гарен дьо Фонтен. Съпругът й осъжда на позорна и мъчителна смърт любовника, чийто роднини след това подлагат на репресии неговите селяни…^[3] Във всичко това има твърде малко куртоазия.

Наследницата на бащиния феод, особено когато измества своя чичо или своите братовчеди, се нуждае от подкрепата на принца, на васалите и преди всичко на съпруга, който се превръща в chevalier servant (верен рицар), защитник на нейните наследствени права, васал, който с оръжие в ръка помага и служи, както се полага, от нейно име на сюзерена на феода. Историите и в още по-голяма степен легендите на благородните фамилии във феодална Франция са пълни с рицари, женени за прекрасни наследнички, благодарение на личната си доблест и като награда за направени услуги.

Засилването на властта на местните владетели през XII в. утвърждава тяхната роля и тази на краля като сватовници на благородни наследници и наследнички. Често организираните бляскави дворцови празненства несъмнено са подходящ случай за сключването на бракове, за провеждането на сложни и трудни предварителни преговори, с подробности за които за съжаление не разполагаме.

Все пак налице са известни признаци, по които може да се съди за напреженията и противоречията по време на тези преговори, и в това отношение литературните творби могат да ни бъдат от полза. Най-напред владетелските дворове са място за срещи между рицари от съседни (понякога дори отдалечени) области, а също така между благородни девойки под погледа на кралиците и на знатните дами.^[4] Нещата се развиват така, сякаш младите се стремят да изпреварят решенията на своите родители и на носителите на властта относно техния брак, до който се стига в резултат от преговори, завършили с «годеж» (без религиозен елемент). Ето защо те бързат да си разменят подаръци и условни знаци, като ръкавиците на любимата, които според Ордерик Виталис рицарят взема със себе си, потегляйки на поклонение. За подобно напрежение между избора на младите и решението (в една или друга степен основано на здравия разум) на възрастните изрично се говори в Житие на свети Арнул по повод благородната девойка, решила да пристане на един набожен рицар, който по мнението на родителите й не е от достатъчно знатно потекло. В конкретния случай е намерен изход, но с цената на огорчението от загубата на близък човек. Ала подобна връзка (наричана в литературата druerie) предполага отвличане в случай, че семейството на любимата реши да я скрие от влюбения в нея младеж, да го лиши от нея. От само себе си се разбира, че едно «отвличане» има далеч повече шансове за успех, ако девойката сама го желае и се явява съучастница.^[5] В същото време обаче тя се отдава във властта на похитителя и поради това трябва предварително да бъде уверена, че притежава известно влияние над него или поне да е подложила на изпитание чувствата му. Властта на куртоазната любима без съмнение се явява задължителен контрапункт на неравновесието в социологичен план.

Освен това във владетелските дворове са налице може би известни заплахи срещу традиционно силното обществено разграничение между половете: куртоазната любов между неомъжени и неженени млади хора не е чак толкова рушителна и би могла да се разглежда като една от поучителните игри, които менторите предлагат на своите възпитаници. Тя дава възможност на менторите да предложат насърчителен модел на размекналото се и изнежено рицарство, което моралистите редовно осъждат, и позволява също така да бъде забранено на дамите да си играят на амазонки подобно на Изабел дьо Конш. При това положение връзката, определяна като druerie, допринася за преодоляване на този упадък на рицарството (наричан от Кретиен дьо Троа връщане в правия път). Освен чрез желанието да се хареса на близката на сърцето девойка, рицарят бива насърчаван и от стремежа да бъде равен на своите предци. Ето защо системата дава предимство на рицарите в съперничеството с някои заблудили се духовници, подобни на монаха хубавец, когото Гийом льо Марешал среща веднъж и не без удоволствие наказва. Освен това рицарите наемници (наричани през XII в. bacheliers) в живота са водени изключително от гонитбата на слава и изгода, но преди всичко на печалба, така че не би било зле този техен чисто материален интерес да получи известно литературно прикритие.

Насърчавайки рицарите и младите дами в техните drueries, литературният модел на куртоазната любов (също както моделът на епичното отмъщение) придава радикален и систематичен характер на една от многото съществуващи тенденции или дори на една обикновена склонност на аристокрацията от XII в. Лекотата и непосредствеността, с която пламват тези любовни истории, прикриват сложния характер на действителните отношения и преди всичко решаващата роля на принцовете и кралете като инициатори на бракове между деца от благороднически фамилии, макар не винаги техните намерения да се увенчават с успех. Реалните подбуди на младеж като Гийом льо Марешал са амбицията, ламтежът за пари и за издигане в обществото, и въпреки че неговата История да премълчава може би някои от галантните му похождения, тя недвусмислено говори за машинациите на героя пред принца с цел той да му даде за жена някоя богата наследница. Макар по нищо да не личи той да е «ухажвал» своята първа годеница или госпожица Дьо Стригил, за която се жени, ние бихме могли да добием известна представа как куртоазната любов може да придобие смисъл с оглед на неговото обществено положение. Тя се превръща в идеология на висшите сфери. Литературата от XII в. предлага един едва ли не едноизмерен мъжки идеал, основан на една-единствена ценност: върху почвата на феодалните отношения тази ценност е отмъщението, докато в куртоазния свят това е любовта. Нали на практика принцът е този, който желае да има около себе си доблестни рицари? За да бъде представено в положителна светлина това изискване към рицарите, литературата го приписва преди всичко на младите жени, като им отрежда в същото време ролята на награда.

Моделът на куртоазната любов разкрасява рицарите чрез игри и подвизи. В романите на Кретиен дьо Троа, вместо да бъдат освобождавани срещу откуп, победените от тях са принуждавани да изпълнят друго условие: те трябва да се явят пред любимата на рицаря като свидетелство за неговата победа и като трофей, давайки по този начин на дамите възможността да ги помилват по най-изискан начин. Въпреки всичко дамата остава вярна на своя рицар,^[6] тъй като макар и светска по своята същност и белязана от игрови момент, връзката между тях е твърде сходна с християнския брак, поне що се отнася до творбите на Кретиен дьо Троа, тъй като в Романа за Троя от Беноа дьо Сент Мор тя е доста по-крехка, а в някои леси на Мари дьо Франс пък е твърде усложнена.^[7]

Ето защо в романите с антични и Артурови Сугерийти претендентите за любовта на една и съща дама не се бият помежду си, тъй като това би придало на двубоите прекомерна ожесточеност. Всеки рицар се сражава за своя собствена слава и за прослава на своята дама, което изтъква на преден план зрелищността, предотвратява проявите на жестокост от страна на двамата противници и подготвя почвата за бъдеща съпричастност между тях. Що се отнася до проблема за произхода на куртоазната литература, той би могъл да бъде разгледан в посока, обратна на избраната от изследователите през XIX в. Не куртоазната любов смекчава нравите при воденето на феодалните войни, а по-скоро рицарската промяна от XI в. е тази, която налага по-голяма умереност при воденето на войните и именно тази умереност използва като оправдание и възвеличаване литературата, като избира за опора любовта.

Ала за да се сдобие с благородство, тази любов трябва да бъде изява на свободната воля и да притежава определена степен на дързост. Ето защо тя може в определени случаи да отправя предизвикателство срещу някои феодални и християнски норми, което обяснява склонността да се приписва прелюбодеяние на дамите и кралиците. Сякаш куртоазното общество се забавлява, като си играе с огъня. Дали някоя гибелна крайност не е в състояние да нанесе непоправим ущърб на куртоазната любов така, както феодалното отмъщение поразява Ланселот и Тристан? Двойствеността е същностен белег на голямата литература.