Доминик Бартелеми
Рицарството (28) (От антична Германия до Франция през XII век)

Именно по време на войните между принцовете към средата на XI в. започват да се утвърждават класическите рицарски практики: посвещаването в рицарство, проявите на храброст и великодушие, игрите. Всичко това има за цел да смекчи жестокостите на водените от тях войни, без да накърни воинския идеал и да укрепи тяхното морално, политическо и дори юридическо превъзходство над останалото благородничество. Тези явления се наблюдават особено отчетливо при нормандските херцози както поради тяхното могъщество, нараснало особено след завоюването на Англия, така и поради броя на достигналите до нас разкази за тях и за преките им съобщнници.

С идването на власт през 1035 г. в херцогство Нормандия на осемгодишния тогава Гийом започва славният век на нормандците във Франция.^[1] Укрепването на херцогската власт се превръща в пряк и непряк двигател на няколко начинания. Със завоюването на Англия през 1066 г. херцогът разкрива и в същото време увеличава своята способност да мобилизира значителни сили. Започналото през 1007 г. завоюване на Южна Италия и Сицилия е подпомогнато от експатрирането на изпадналите в немилост нормандски сеньори, осъдени на изгнание. Към това се прибавя и значителният, понякога решаващ принос на нормандските отряди по време на войната в Испания и особено в Първия кръстоносен поход (1096–1099 г.). Именно тези новодошли, тези наскоро пофренчени варвари са в основата на военната и политическата активност на Франция и на християнството през XI в. Дали това се дължи на факта, че тези доскорошни обитатели на фиордите са успели да съхранят до голяма степен своята първична германска свирепост, присъща на франките от времето на Хлодвиг и на Карл Мартел? По-скоро по подобие на същите тези франки те въплъщават една неотслабваща мощ, която се приспособява към всякакви обстоятелства и укрепва, привличайки към себе си нови елементи.

Техните намерения често съвпадат с целите на Църквата и особено на папството, а понякога и определят тяхната насока. В своето херцогство Гийом Завоевателя обявява Божие примирие, но сам се грижи за закрилата на църквите и дори за напредването на тяхната дисциплинарна реформа. Монаси като Гийом дьо Поатие и Ордерик Виталис с пълно основание прославят херцогския мир, продължил от посвещаването на бъдещия „Завоевател“ през 1042 г. до смъртта на последния му син Хенри Боклер през 1135 г.^[2] И на единия, и на другия Църквата прощава много неща: в това общество, основано върху правото на наследство, тя няма в какво да упрекне нито Гийом за неговия стремеж към английския престол през 1066 г., нито Хенри, който лишава от власт своя по-голям брат, спечелвайки срещу него сражението при Теншбре през 1106 г. Често нормандците са бойци на Бога и се сражават с твърдост, възпята в Песента за Роланд (чийто най-древен ръкопис е англо-нормандски и датира от 1130 г.) и изобразена върху гоблена от Байо, където може да се види в бойни доспехи епископ Одон, роден брат на Гийом Завоевателя. Често самите нормандци са образец на куртоазия и изисканост. Такива са например, всеки по свой начин, първите двама синове на Гийом — Робер Куртьоз и Уилям Рижия.^[3]

Документите за тях от периода 1035–1135 г. съставляват огромен сбор, в който за пръв път са описани ритуалите, присъщи на класическото рицарство, и по-конкретно посвещаването и проявата на храброст (във военните игри). Те обаче не са присъщи само на Нормандия: описания на посвещаване могат да се открият из цяла Франция, а храбростта се проявява както във военни игри, така и в междуособни войни навсякъде в Северна и Централна Франция. Нормандската мощ е изключителна по своята интензивност, а не по своя характер. Тя постепенно ни въвежда във „втория период на феодализма“, за който говори Марк Блок и чиято отличителна черта е посвещаването в рицарство — ритуал, който ни предстои да подложим на ново тълкуване.