Доминик Бартелеми
Рицарството (43) (От антична Германия до Франция през XII век)

Възхвала на тамплиерите

През 1118 г. или 1119 г. неколцина пристигнали от Франция „бедни рицари на Христа“ започват да ескортират поклонниците към подстъпите на Йерусалим. Тяхното седалище се намира в древния храм на Соломон. Първоначално тези воини служат на установените там каноници, но не след дълго започват да се стремят към по-високо положение и към религиозен статут. Техният водач Юг дьо Пайен ги призовава към повече смирение и успява да им извоюва устав, близък до този на свети Бенедикт, с тази разлика, че те имат право да воюват!^[1] Дали обаче в случая не е налице смесване на двете войнства? Не се ли нарушава една основополагаща забрана, макар след хилядната година да се е налагало в отделни случаи монаси да грабват оръжие за защита от сарацините?

Тамплиерите от Светите земи на свой ред стават рицари монаси с оръженосци от по-ниско потекло, които изпълняват донякъде ролята на послушниците при цистерианците. Отношението към тях е сдържано или откровено критично. Налага се свети Бернар, който е родственик на Юг дьо Пайен, да напише през 1130 г. пламенна Възхвала на новото рицарство на тамплиерите. Той одобрява тяхната „двойна борба“, морална и материална. Възхищава се на жертвоготовността им, уверявайки, че по силата на каузата, която защищават, не са изложени на опасността да съгрешат с човекоубийство, тъй като при свещената война може да има единствено убийство на злото. Тамплиерът е образец на защитник на църквите, рицар на справедливата кауза: той „отмъщава за Христос и брани християните“.^[2] Веднага след това свети Бернар въвежда уточнение, сякаш знае, че твърдението му ще бъде прието с резерви: „По-добре е езичниците^[3] да не бъдат убивани, стига да се намери друг начин да им се попречи да не преследват и потискат вярващите.“^[4] Освен това Светите места са поругани, а Евангелието не изключва напълно военната служба (Лука, III, 12).

Дали Възхвалата се отнася за едно ново рицарство или за ново войнство? Как да се преведе в случая латинската дума militia? Колебанието в това отношение не е изключено, като се вземе предвид до каква степен по самата си същност „рицарите на Христа“ се отличават по своята дисциплина, строгост и в крайна сметка със своя професионализъм. Тези техни качества ярко контрастират с недъзите на „светското рицарство“, по-скоро сбирщина, отколкото войска, която съгрешава чрез убийства, бие се поради гняв и тъне в излишен разкош. Към светските рицари свети Бернар отправя упрек срещу онова, което ги прави особено уязвими: „Вие покривате конете си с коприна, навличате върху броните всякакви провиснали одежди. Красите с рисунки вашите копия, щитове и седла; гиздите юздите и стремената със злато, сребро и драгоценни камъни.“^[5] Това напомня критиката на Ордерик Виталис, но този път придружена с бележка от практическо естество: „Дългите ви като на жени коси ви пречат да виждате, а полите на дългите ви одежди ви препъват.“ Нужно е по-подходящо за истинска война облекло и закалка, която да позволява действена защита, бързо придвижване, нанасяне на решителни удари и мисъл, насочена към победата, а не към плячката.^[6] По този начин абатът на Клерво свети Бернар ни дава да разберем, че това пъстро рицарство може да бъде доста безполезно на война и не дотам изложено на опасността да съгреши чрез човекоубийство; критиката срещу неговото лекомислие влиза в противоречие с упреците в прекомерна агресивност, отправяни от други монаси. Нима при една война в копринени одежди, при едно сражение, прекъснато преждевременно от жажда за плячка, не падат по-малко жертви, отколкото по време на свещена война?

Със своята материална борба Христовото рицарство напомня истинска войска далеч повече от всички военни формирования, които разгледахме от залеза на Западната римска империя насетне (V в.). В дадения исторически момент и при конкретните обстоятелства, когато понятието „справедливост“ се възприема с по-малко нюанси и по-еднозначно, именно то е в състояние да води непримирима война за справедлива кауза. Ето защо словесният портрет, който рисува свети Бернар, действително може да предизвика трепет. Както при духовната борба, в случая той изтъква на преден план послушанието и воинската солидарност. В тази войска липсват обичайните обществени връзки, тъй като тя дължи подчинение не на най-благородния, а на най-добрия. В нея не цари веселие, никой не играе на шах или зарове, никой не се развлича с лов, с опитомяване на соколи или със зрелища. Всички носят една и съща прическа, която подобава на истинските кръстоносци: „Те подстригват късо косите си. Не носят украшения, не се къпят, често са разчорлени и покрити с прах, кожата им е черна от бронята и от слънчевия пек“^[7] и се стараят преди всичко да вдъхнат у неприятеля „ужас, а не алчност“. Най-сетне, по време на сражение те се построяват в правилни редици и вярата им в Бога е силна като тази на Макавеите. Ето защо тамплиерите са способни на колективни подвизи. В известен смисъл чрез тях възкръсва воинският идеал на германците редом с дисциплината на римляните, макар по принцип те да съчетават монашеското милосърдие с рицарската храброст.^[8]

Представени по този начин, тамплиерите заслужават едва ли не място сред героите на Стария завет. Институцията им е могъща и страховита: те са „като пълноводна река, която напоява с водите си Божия град. А най-забележителното и благотворното е, че в техните редици има — за съжаление малцина — някогашни негодници, богохулници, грабители, осквернители, убийци, клетвопрестъпници, прелюбодейци“.^[9] Действително през XII в. тамплиерите, тези корави рицари, неизменно играят решаваща роля при защитата на Светите места. Именно те градят и бранят непристъпни замъци, те доставят от Европа нужните финансови средства, като в това отношение се проявяват като същински експерти и следователно за тях не остава нито едно скрито съкровище в земите на милата Франция.

Ала дали те изпитват истинска ненавист към исляма според духа на някакъв идеологически „кръстоносен поход“ в онова (анахронично) значение, което нашето време придава на подобно понятие? В това отношение не бива да се правят общи заключения въз основа на едно-единствено свидетелство, но фактът е, че емир Усама, арабски дипломат, който през тридесетте години на XII в. често посещава Йерусалим и неговия крал, отбелязва, че тамплиерите му позволяват да се отдава на молитва в един съседен на голямата джамия параклис и го защищават от някакъв франк, който се опитва да му попречи.^[10]

Като цяло Усама е характерен пример за наличието на възможност в определени граници за обществена и нравствена „среща“ с кръстоносците. Неговата книга със спомени, „поучения“, които е извлякъл от живота, потвърждава казаното от Сугерий за уважението, което изпитват някои сарацини към Боемон Тарентски, по-късно Антиохийски, или към фландърския граф Робер „Йерусалимски“.