Доминик Бартелеми
Рицарството (50) (От антична Германия до Франция през XII век)

Милосърдието на Жофроа Плантагенет

Във висшите сфери през XII в. обаче не всичко е идилично. Твърде много скрити намерения и двусмислие има в отношенията между васалите и съратниците на един и същи принц или барон, както и между последните и техните васали. Всъщност този факт не е нов, тъй като още през VI в. между кралете и техните васали, през XI в. между херцозите и магнатите студените и топлите течения се редуват твърде бързо и неочаквано. Хрониките от XII в. се стремят да представят принцовете еднозначно в една или друга посока: те са любезни или сурови, макар в словата и действията им личат нюанси, които подсказват, че те са далеч по-сложни като личности.

Като изключително сурови са представени принцовете в Жизнеописание на Луи Дебели от абат Сугерий от 1144 г. Той възхвалява величието и непреклонната справедливост на краля, този „Божи викарий“, по силата на миропомазването принадлежащ към друго рицарство, различно от светското с неговия нарцисизъм и лекомислие. Много от главите на книгата трябва да се приемат като разкази за справедливо и неумолимо възмездие, тъй като кралското правосъдие е земна проява на небесното правосъдие.^[1] В действителност става въпрос за феодални войни, съпътствани от грабежи в земите на „тираните“ (размирните сеньори във френското кралство, подкрепяни от съседните владетели) и от краткотрайни обсади на някои техни замъци. Все пак през пролетта на 1111 г. значителна войска, придружена от свещеници, жъне победа (благодарение преди всичко на пехотата) и Луи VI бърза да вземе в плен Юг дю Пюизе, за да го спаси от гнева на тълпата, като впоследствие напразно се опитва да го спечели за съюзник срещу графа на Блоа.^[2]

Възхвалата на строгостта в книгата на Сугерий е свидетелство за неговите възгледи. Те се споделят и от други книжовници, свързани с принцовете, като Жизлебер от Монс, който твори през 1196 г. Жизлебер неведнъж негодува срещу кулата Авен-сюр-Елп, построена през 1106 г. като тежко предизвикателство към властта на графовете на Ено. Балдуин III реагира незабавно. Той пленява нейния владетел Госюен, но уви, „по молба на верните си благородници“ е принуден да го пусне на свобода, като се задоволява да му отреже брадата. Това, естествено, не е проява на добри маниери, но няма трайни последствия и не попречва на Госюен да довърши строителството на кулата Авен. Следва поредица конфликти и съдебни процеси чак до 1147 г.^[3] Обкръжението на графа гледа на поведението на сеньорите от Авен като напълно неприемливо, докато тези потомци на Гери льо Сор^[4] вероятно смятат себе си за онеправдани васали до 1210 г., когато един от тях се жени за наследницата на графство Ено, още съвсем невръстна и поверена на грижите му.

В това графство, принадлежащо на Империята, законите за мир са наложени през периода 1120–1190 г. по примера на императора (по-конкретно на Фридрих Барбароса). Балдуин IV и Балдуин V се стремят да премахнат престъпленията и разбойничествата, без да правят изключение за никого, тоест без да се съобразяват с обществената мощ на извършителя. Ако се вярва на Жизлебер от Монс, вторият от тях пренебрегва дори роднинството с най-знатните сеньори и по негово време всеки, който се занимава с грабежи, рискува смърт или тежки телесни наказания. За да ознаменува своето посвещаване в рицарство през 1168 г., Балдуин V не предявява претенции за едни или други владения и не се занимава с отмъщения по феодален образец, а започва разправа с безчестните грабители, мнозина от които обесва, изгаря на клада, удавя или заравя живи.^[5] Дали в действителност не прави никакви изключения? Малко по-нататък авторът пише, че „благородник, който убие или осакати селянин, може да получи прошка от графа, ако близките на жертвата се съгласят на това“,^[6] което внася успокоение относно съдбата на дворянството в Ено. Още повече, че междувременно графът води със себе си младите наследници на турнири във Франция и Бургундия, проявява към тях изключителна любезност по време на дворцовите празненства и се произнася благосклонно за дворянството. Подобен факт трябва непременно да се подчертае, и то не в името на някакво разграничение с „варварското“ минало, както би сметнала старата историческа школа, а по-скоро за да бъде разграничен Балдуин от император Фридрих Барбароса. Преди известно време Герд Алтхоф обърна внимание, че императорът нерядко бива възхваляван за справедливия си гняв, макар на моменти неговите изблици да влизат в разрез с куртоазните нрави,^[7] като се има предвид, че към края на своето управление, през 1184 и 1188 г., именно той организира в Майнц разкошни празненства по повод посвещаването на своите синове, придружени с турнири и всякакви прояви на разточителство.^[8]

Ала като истински бляскав и милосърден владетел във Франция през XII в. се проявява Жофроа Плантагенет. Несравнимо е мекото отношение на този анжуец към рицарите (и дори към духовниците и народа), поне ако се вярва на Историята, съставена около 1170 г. от туренския монах Жан дьо Мармутие. Граф на Анжу от 1129 до 1151 г., херцог и владетел на Нормандия от 1144 г., в нашите исторически съчинения той до голяма степен е емблематична фигура за френското рицарство през XII в. Често могат да се видят репродукции на неговата надгробна плоча, изработена от емайл около 1160–1165 г. Върху нея е изобразен щитът му с шест лъвчета на син фон, за който говори самият Жан дьо Мармутие, поради което неговият герб е един от най-старите, засвидетелствани със сигурност.^[9] В негово лице бива приветстван родителят и предтечата на великите владетели, които са едновременно крепители и възродители на рицарството, а през втората половина на XII в. и любимци на трубадурите: Хенри Плантагенет и трима от синовете, които му ражда Алиенор Аквитанска, тоест Хенри Млади, Жофроа дьо Бретан и Ричард Лъвското сърце. Най-сетне описанието на неговото посвещаване в рицарство през 1128 г., което Жан дьо Мармутие прави четиридесет или петдесет години по-късно (1170–1180 г.), е христоматиен пример за тази церемония с помазването и връчването на приказно красивите оръжия.

Този ритуал ни въвежда в самата същност на куртоазната цивилизация. Младежът сякаш излиза от някой роман на Кретиен дьо Троа или пък е готов да стане негов герой. Той е като роден брат на Ерек или на Персевал. Ала каква е „историческата стойност“ на сцената с посвещаването, която Жан поставя в началото на своята История на Жофроа Плантагенет и на която ще се спрем накратко? Без съмнение не може да се каже, че това е документално описание на случилото се на 22 май 1128 г., а е по-скоро едно от многото свидетелства за осъщественото в продължение на четиридесет години обогатяване на церемониала по посвещаването в рицарство. При това монахът Жан не споменава за ритуалната плесница (която получава през 1181 г. Арнул д’Ардр)^[10] и не се опитва да отрежда особено място на християнството и на Църквата, както правят това към 1200 г. Ламбер д’Ардр и други автори. В същото време Жан дьо Мармутие сякаш свежда донякъде ролята на краля посветител Хенри Боклер до ръководител на церемонията: макар оръжията да идват от собствената му съкровищница, не го „виждаме“ да ги връчва лично. При това посвещаването през 1128 г. несъмнено има феодално измерение и с него Хенри посочва Жофроа за свой наследник или поне за един от възможните наследници. В този момент кралят херцог вече няма живи синове и омъжва повторно дъщеря си, без при това да дезавуира открито своя племенник Етиен дьо Блоа. Монахът Жан дьо Мармутие предпочита да изтъкне на преден план един момент на приобщаване към рицарството и поради това съсредоточава вниманието си върху своя герой с гордата му осанка и всичките му добродетели.

Още прологът към Историята на Жофроа Плантагенет се стреми да ни наложи определена представа: в него, естествено, се отправя възхвала към един силен и справедлив владетел, но който едновременно с това се отличава с благосклонност към победения противник. В младия Жофроа са съсредоточени всички качества, традиционно присъщи на принца, подправени с жизнерадост и с „изключителна любезност към рицарите“.^[11]

Похвалите за добродетелите на младежа стигат до ушите на Хенри Боклер, който вероятно вече го е включил в политическите си сметки. Ето защо той го избира за свой зет и го кани в Руан. Жофроа се явява, придружен от голяма свита, съставена от петима барони, двадесет и пет мъже на еднаква възраст и съответния ескорт. „Кралят“ (на Англия) сяда редом с него и започва да го разпитва, за да провери ума му, и установява неговата сдържаност. „На следващия ден младежът се изкъпал, както изисква обичаят за посвещаване в рицарство, а след това се приготвил.“^[12] В действителност това е първото свидетелство за подобен обичай, но твърде често нововъведенията се представят като плод на традиция. Възможно е Жан дьо Мармутие да се опитва да удостовери съществуването на подобен обичай през 1180 г. Дали подобно предварително ритуално измиване няма символично значение като знак за ново рождение? Твърде възможно, като по този начин „въвеждането“ в рицарство, както се изразяват в двора на Плантагенетите, следва образеца на кръщението. Но дали това действително е така? Да се предложи баня на един млад благородник, който е изминал дълъг път, е обикновен знак на внимание и прелюдия към обличането на празничните одежди.

Цял в злато, пурпур и коприна, Жофроа тъне в оня разкош, срещу който негодува Бернар от Клерво. Заобиколен от своите придружители, той се явява пред множеството. „Докарали конете, донесли оръжията, които били разпределени както подобава.“ Тогава Жофроа сам навлича ризницата и обува панталоните. За шпорите, щита и шлема се нуждае от помощ, но Жан дьо Мармутие не уточнява от кого точно я получава. Най-сетне му връчват копието и меча, изваден за случая от кралската съкровищница. Може да се каже, че той е необикновен подарък, тъй като е стар и изработен от „Галанд“, най-добрия майстор, възпят в епическите песни. Жофроа Плантагенет ни най-малко не чувства тежестта на доспехите и сам се мята на бързия кон без помощта на стремената. „Този ден на посвещаване в рицарство, изпълнен с почести и радост, премина в бойни упражнения и бляскави пиршества.“^[13] Впрочем те продължават цяла седмица.

Целият двор взема участие в това пищно празненство, белязано от разточителство и показен разкош за сметка на английския крал. След това Жофроа Плантагенет показва своите умения в ездата, тоест физическата си подготовка и способността да владее коня, което напомня описанието на Рихер от Реймс на младия Людовик IV при слизането му на брега през 936 г. и на тържественото му посрещане (но не и посвещаване) при скалите на Висан. Следват упражнения с квинтина и турнир, които Жан дьо Мармутие, макар и монах, не нарича „презрени“, противно на решенията от съборите по онова време.

В случая рицарското отношение се изразява в „разточителство“ на тъста към неговия зет. Жан дьо Мармутие прави всичко възможно, за да представи церемонията като колективно веселие, предназначено да приобщи младия принц към определена социална група, да го постави наравно с останалите рицари, получили посвещение заедно с него. По-нататък в Историята на Жофроа^[14] се разказва как той се отнася към тях с подчертано уважение и проявява особени знаци на внимание. Това посвещаване осъществява особено взаимодействие между рицарите. То решително ориентира политиката или най-малко политическите действия на граф Жофроа по посока, обратна на кралската коронация, описана от Сугерий в Жизнеописание на Луи VI, с нейния древен обет в полза на църквите и пауперистка етика. В случая не става въпрос единствено за гарантиране правата на рицарите, но също така и за проява на благоволение чрез разточителство и изискани маниери. Вярно е, че други обществени категории също са облагодетелствани от вниманието към Жофроа (двама духовници и един въглищар), но това никога не става в ущърб на рицарите, които не се възприемат като техни антагонисти или мъчители. Занапред всички случаи на потисничество над слабите, на неправди, се приписват на управителите на Жофроа, на представителите на неговата администрация, които действат без знанието му.

В случая рицарството мисли само и единствено за себе си. Посвещаването на Жофроа Плантагенет не е нищо друго, освен стремеж да бъде спечелено уважението на останалите рицари чрез подвизи, милосърдие и щедрост. Нито дума за обществената полза от него чрез защита на нуждаещите се или в служба на държавата, противно на онова, което с безпрецедентна сила се опитват да наложат други книжовници при двора на Плантагенетите, съвременници на Жан дьо Мармутие.^[15]

Скоро след посвещаването граф Жофроа взема участие в турнир между бретонци и нормандци, твърде кървав, за да се е състоял в действителност, и очевидно измислен, понеже Жан дьо Мармутие твърди, че на него е присъствал и злощастният Гийом Клитон, който по онова време е във Фландрия и му предстои да влезе в последния си двубой. Все пак на този турнир Жофроа извършва доблестна постъпка. Като зет на Хенри, той трябва да се сражава на страната на нормандците заедно с неговите племенници, защото, макар те да са негови съперници за наследството или именно поради това, не бива да ги оставя сами да бранят честта на Нормандия. Ала Жофроа установява, че бретонците са по-малочислени, и вътрешният му порив към честна игра го кара да се присъедини към тях, за да възстанови равновесието, като в крайна сметка те печелят победа благодарение на него. Самият той излиза победител в двубой до смърт с някакъв исполин, донякъде благодарение на изключително здравата си броня, подобно на своя предшественик Жофроа Гризгонел, за когото се разказва в Историята на анжуйските графове.^[16]

Според Жан дьо Мармутие неговият герой съчетава храбростта и мъдростта, която неговите предци никога не са притежавали едновременно. Максимата, която следва неговото управление, не е взета от Библията,^[17] а от „философията“, тоест от Енеидата на Вергилий, поради което е съвсем римска по дух: parcere subiectis et debellare superbos, „прощавай на смирените и сразявай горделивите“. В действителност тя не е нито твърде точна, тъй като прилагането й е въпрос на тълкуване и дозировка, нито твърде нова, тъй като отразява практичния дух на едно общество, основано на отмъщението, също както се подхожда към Библията от Хлодвиг насетне. Нейното присъствие в текста издава известен снобизъм, понеже феодалното дванадесето столетие (включително рицарите) разглежда себе си като възраждане на Рим. Именно тази максима съпътства занапред като лайтмотив поведението на рицаря Жофроа Плантагенет. Впрочем тя е по-скоро лозунг, предназначен да компенсира липсата в повествованието на епизод, при който графът сразява напълно горделивите!

Милосърдието му към рицарите се проявява най-напред по отношение на тези от Поату, тоест от съседна провинция, което, както вече знаем, е нормална практика. Въпросните рицари като цяло са „твърде свирепи, но по-скоро дръзки, отколкото упорити“. В случая монахът Жан дава израз на типично анжуйска арогантност, която откриваме в описанията на сражения в Историята на анжуйските графове, където те се проявяват като високомерни самохвалковци.^[18] В действителност това е една обикновена феодална война с нахлувания във владенията на противника и спорадични схватки. Отрядите на Поату започват нападения „срещу него“ (срещу граф Жофроа или по-скоро срещу неговите селяни), а той отвръща със същото или по-скоро им го връща тъпкано, като най-напред ги отблъсва, а след това пристъпва към наказателни мерки (срещу местните селяни). И ето че една акция от страна на Поату завършва зле и четирима рицари са взети в плен от Жослен дьо Тур, сенешал на Анжу. Той иска указания от граф Жофроа: „Дали да ги пусне временно срещу заложници, или след като е уговорен съответен откуп, осланяйки се на тяхната чест?“^[19] В първия случай преговорите за откупа тепърва предстоят, докато във втория сделката би била осъществена и остава да се доверят на рицарската им дума. Граф Жофроа обаче няма никакво намерение да ги пуска на свобода, докато не приключи войната. Това поставя Жослен в затруднено положение с пленниците на ръце. Ето защо той прибягва до „злощастна измама“. Тук читателят от онова време, привикнал с чудесата от хилядната година, очаква може би Всевишният да „подпомогне“ тяхното бягство. Нищо подобно. Пред него се разиграва сцена между „джентълмени“ от XII в. с изискани диалози, с преминаване от „ти“ на „вие“ и обратно, която, както и други епизоди, разкрива склонността на Жан дьо Мармутие към игрови елементи и лесно би могла да бъде представена в театрална версия.

Жослен дьо Тур се допитва до пленените рицари. Искат ли да бъдат свободни, или не? Първоначално те се колебаят дали да започнат разговор с него, като си мислят, че ги взема на подбив, а и се боят от анжуйския граф. Накрая приемат неговия план, който има за цел да прибегне до тщеславието, състраданието или класовото съзнание на Жофроа Плантагенет. „Ще съставите малка поема за подвизите на графа; за вас, като жители на Поату, това не е никак трудно, тъй такава е вашата природа.“ Всеки знае, че в Поату всички благородници, като се започне с граф Гийом IX (1086–1126 г.), са трубадури, майстори на тъжните и веселите песни, дори повече, отколкото в боравенето с оръжие, поне според анжуйския комплекс за превъзходство. „Аз от своя страна, продължава Жослен, ще го поканя в подходящ момент. И тогава ще избера сгоден случай да му изпеете вашата песен. Осланям се на моя сеньор, който е добър, и мисля, че ще се смили над вас.“^[20]

Действително Жослен кани Жофроа в своя замък Фонтен-Милон и му предлага чудесна гощавка с отбрани ястия „с плодовете на Церера и Бакхус“, всевъзможни меса и подправки. В един момент той се оттегля, изкарва пленниците от тъмницата и им позволява да се качат до галерията на голямата зала, където се намира графът. Като чува поемата, която пеят в негова възхвала, той вдига очи и пита кои са тези хора. Жослен му обяснява, че в чест на неговото посещение е позволил на пленниците от Поату да излязат за малко на дневна светлина. Думите му окончателно подобряват настроението на Жофроа и на него не му остава нищо друго, освен да изпадне в умиление при вида на рицарите, които са мръсни, запуснати и измършавели, както подобава на пленници. „Безсърдечен би бил онзи, възкликнал тогава графът, който не се отнася със съчувствие към участта на себеподобния. Един рицар винаги трябва да проявява милост към другите рицари, особено когато са победени. Повикайте тези люде, развържете ги, нека ги измият и да ги облекат в нови дрехи, за да могат да седнат до мен на трапезата.“^[21] Когато се явяват пред него, той им заявява, че напълно несправедливо са го нападнали и са опустошавали владенията му, поради което Бог ги е наказал с плен. Той обаче им прощава и като щедър владетел отново ги посвещава в рицарство, връща им конете и доспехите, а освен това поема разноските по завръщането им у дома. Въобще не става въпрос за какъвто и да било откуп, нито пък за обезщетение на пострадалите селяни. Можем само да се възхитим на великодушието, проявено от Жофроа, и да отбележим, че за него то е твърде изгодно, тъй като от този момент нататък бившите негови пленници предлагат да му станат васали и да положат клетва. Той им отвръща с обещание да не напада земите им.^[22]

Тази красива постъпка е от полза и за обичайните противници на Анжу; те, естествено, постъпват лошо, като нанасят вреда на графа, но като рицари не са съвсем пропаднали. Нещо повече: Жофроа Хубави проявява великодушие дори по отношение на някои от своите васали, които посягат на неговите прерогативи и го оскърбяват. Така например неколцина рицари се събират в замъка Сент Енян, откъдето започват да му „вредят“. Веднъж по време на вечерята един от тях започва гневно да злослови по адрес на граф Жофроа и произнася едно едва ли не богохулство от феодална гледна точка. Той заявява, че е готов да постави на графа нажежен железен нашийник и да го държи на врата му, докато не изстине от мазнината… Изказването му е до такава степен грубо, че вторият васал го укорява и му напомня за уважението, което дължат на своя сеньор: „Нашата ненавист е справедлива, но не подобава противникът да бъде сразяван с меча на словото“^[23] — освен, между другото, в Поату, обиталище на трубадурите. После добавя, че Жофроа „няма равен сред владетелите на този свят“, което ще рече, че този недоверчив рицар е съхранил почитта си към него.

Разговорът между двамата се разчува в кухнята на замъка и не след дълго стига до ушите на анжуйския граф, който обаче не казва нищо пред онези, които са му донесли за нанесената обида. Не минава много време и въпросните събеседници предприемат ново нападение — този път са заловени от хората на графа. Той нарежда да ги доведат пред него един по един, като започва с рицаря, проявил сдържаност, за да държи в напрежение другия.

„Много грижи ми създаде, като опустоши моята земя толкова, доколкото можа. При това, ако не се лъжа, напълно несправедливо [нека отбележим все пак тази уговорка!]. Сега, след като си в моя власт, кажи ми какво зло съм ти сторил, от какво съм те лишил?“

Рицарят пленник се разтреперва. „Красноречието не ми е присъщо, така че те моля единствено за милост.“ И той действително е напълно опростен, дори нещо повече, защото Жофроа Плантагенет му връща конете, доспехите с всички негови вещи, като заповядва на своите съдии да го оправдаят. Отправя му дори покана да го посети по-късно, за да се възползва от щедростта му, а също да бъде въведен в тайните на графа. Та нали той е човек на честта и „е съхранил своята вяра и любовта си към мира въпреки своята «ненавист»“ (която е израз на сдържано отмъщение, без влагане на чувства)? Ето защо е заслужил съчувствие от страна на принца, пред когото се прекланя.

Идва ред на оскърбителя. Най-напред графът го „поглежда заплашително“. Рицарят направо не е на себе си, защото може би знае по-добре от нас, че не само Луи VII може да наказва с обезобразяване предателите. Единствената му утеха е, че Жофроа може да го накаже само веднъж! Графът повтаря в лицето му нанесеното му в неговия замък оскърбление, и то в присъствието на много свидетели. Провинилият се едва успява да се защити: „Вярно е, че произнесох непремерени думи, но те не идваха от сърцето ми. Можеш да постъпиш с мен както намериш за добре.“^[24] Жофроа Хубавия е великодушен и му прощава с най-благородни слова. Другият дори получава право да се обърне към правосъдието, но в такъв случай ще си има работа със специалистите по феодално право, от които не би могъл да очаква снизхождение. Както вече установихме, в граничните области на Фландрия любезното отношение между рицарите през XII в. не означава намеса в сферата на правосъдието, което именно по това време придобива определени форми. Ето защо всеки може да прояви куртоазия, без това да предопределя съдебните решения.

Жан дьо Мармутие определено не се стреми да придаде християнска окраска на милосърдието на графа, а се задоволява да се връща по всеки конкретен повод към максимата на Вергилий. Той превъзнася „благородния гняв на лъва“, подправен с „прекрасната снизходителност на слона“. По този начин великодушието на принца придобива светско измерение. Все пак бихме могли да направим сравнение между тези сцени и диалози със сходни епизоди от Чудесата на Света Богородица, които са твърде разпространени през XII в. в Рокамадур, Шартр и в много други области. И в двата случая попадналият в опасно положение християнин не дири справедливост, в една или друга степен поделена между двете страни, както се е постъпвало към хилядната година, а предпочита (или си дава сметка, че така е по-изгодно) да постави себе си в позицията на молител, който проси снизхождение. Той избягва да се позовава на закона, а се опитва да предизвика съчувствие. В този смисъл Жофроа Плантагенет се явява в ролята на Дева Мария! Поне като такъв го представя Жан дьо Мармутие.

Модерните историци често свързват бързия възход на войнственото благочестие с издигането на куртоазната дама през сантименталния XII в. Ала дали подобно сближаване на фактите не е твърде опростено? И освен това дали в действителност през XII в. дамите се радват на по-голяма почит, отколкото техните прабаби от хилядната година? Всички те разполагат с известна власт (относителна, но реална), която дължат на системата, основана върху роднинството по майчина линия, затвърдена от Каролингите и от феодалната промяна от началото на X в. Ала за тях утвърждаването на ученото (римското) право е колкото изгодно, толкова и неблагоприятно.^[25] В тази История на Жофроа Плантагенет, чието посвещаване има далеч по-голямо значение, отколкото бракосъчетанието, е налице очевидно отсъствие на жени; няма нито посреднички, нито подбудителки. Дори трубадурите от Поату не им отреждат подобаващо внимание!

В замяна на това има нещо общо между представата за Дева Мария на Небето и куртоазния принц на френската земя. Вече можахме да установим това в творбата на Жан дьо Мармутие. Властта на принцовете има твърде свободно отношение към закона и те охотно дават прошка на онези, които чистосърдечно им се кълнат във вярност. Би могло да се каже, че тяхното своеволие и свободата им са по-големи от тези на самия Бог, който налага справедливо възмездие или опрощение, от когото обществата през Ранното Средновековие се чувстват наблюдавани и наказвани, и чиято роля благочестивите капетингски крале, като Луи VI или Луи VII, донякъде съвместяват.

Красивият жест на милосърдие от страна на анжуйския граф обаче не следва непременно примера на Дева Мария. Като цяло рицарското отношение на Плантагенетите има далеч по-светски характер от това на кралете. Цивилизоваността на политическите нрави, която Жан дьо Мармутие възхвалява и идеализира у своя герой, няма нищо общо нито с Бога, нито с някаква властна жена (Матилда или която и да било друга).

Управлението на граф Жофроа д’Анжу е белязано от сблъсъци с неговите васали и твърде примамливо би било да се дирят сходства между тях и кампаниите на Луи VI в границите на френското кралство (неговия „домен“). Въпреки различието на гледните точки при монасите Жан и Сугерий очевидно е, че и в двата случая стълкновенията юридически са обосновани като отмъщение, а войските са съставени от конница и пехота, които проявяват различна степен на готовност да разрушават замъци. Най-сетне, владетелят, обявен за „победител“, се отнася със снизхождение към победения: много често двамата стигат до споразумение, за да съхранят доброто си име и фундаменталните си интереси в светлината на здравата феодална традиция, за която в конкретния случай говори Брюно Льомел.^[26] Ала стилът и предпочитанията на Жан дьо Мармутие рязко се отличават от тези на Сугерий, макар и двамата да са монаси. Той обръща твърде малко внимание на причините за отделния конфликт. У него няма нито една сцена, в която ощетеният да приема ролята на молител, дори ако е васал на друг принц, който, подобно на Луи VI, в името на правосъдието се явява десница на Бога по отношение на земните дела и следователно не можем да открием нито едно разобличаване на „тиранията“ на местните сеньори, освен може би Сюлпис д’Амбоаз, към когото се отправят нападки за разбойничество донякъде по маниера на Сугерий.^[27] Единствено повторението на Вергилиевата формула debellare superbos ни напомня, че те са съгрешили като непокорни васали. Вероятно от тяхна страна те биха могли да се оплачат, че принцът е накърнил правата им, подобно на „Шарл Мартел“ в Жирар дьо Русийон. Ето защо без съмнение техният бунт има основателно извинение. След всичко това, въпреки някои изрази, заети от римската лексика относно бунта, които придават пикантност на епизодите, съвсем логично е решението да няма нищо общо с наказанието, които те биха получили за подобно деяние в Античността.

Ето защо милостта на граф Жофроа придобива облика на справедливост. Жан дьо Мармутие обаче не я тълкува открито по този начин, а я представя като белег да основополагаща солидарност между рицари.

Яростта по време на сражение единствена придава на този граф известна суровост. Макар да не е крал, той се бие с по-голямо ожесточение, отколкото малко преди него Луи VI. Неговата войнственост сее смърт на бойното поле и го кара непрекъснато да се подлага на опасности, ала всички опити да бъде свален от коня остават безуспешни несъмнено защото седлото му е със специална дъга по последна мода.^[28] Той е боец в същинския смисъл на думата: би могло да се каже, че се сражава като лъва, който избира за своя емблема и който не след дълго ще се преобрази в леопард.

Подобно качество е желателно и може би дори необходимо, за да бъдат приемливи всички отстъпки по отношение на неприятеля, всички колебания, преди да бъде предприето нещо сериозно срещу него, и въпреки всички задръжки да му бъде наложено истинско наказание. Когато през 1129 г. пред стените на замъка на Ги дьо Лавал (Мерле) „плебейската тълпа“ жадува за отмъщение, когато „разбива портата, изтребва гарнизона и подпалва сградите“, как постъпва Жофроа? Той свиква на съвет своите приближени, съратници и „барони“, за които на два пъти се споменава, че са на негова служба (без никой от тях да се разбунтува). Сетне сам се включва в битката, защото „се тревожи за съдбата на рицарите“ (негови противници) и иска „да ги изтръгне от ръцете на селяните“ (от неговия собствен лагер).^[29] По същия начин постъпва той и при Монтрьой-Беле през 1151 г.^[30] Нека припомним, че при първата обсада на Пюизе, през пролетта на 1111 г., Луи VI прави съвършено същото.^[31]

В действителност това са феодални войни, по време на които Жофроа Плантагенет действа по традиционен начин, следвайки примера на Луи VI, на Гийом Завоевателя и на всички местни владетели. Всеки път войската най-напред започва настъпление за проучване на терена. Напредването й е забавено от преговори, които понякога водят до преодоляване на конфликта, както става при Партьоне.^[32] Следва обсада или по-скоро блокада. Понякога се стига до сражения на конницата, ако обсадените направят излаз и попаднат в клопка.^[33] Нерядко „замъкът“ в широкия смисъл на думата бива превзет с пристъп: хората на графа нахлуват в градчето Монтьой-Беле. Остава обаче цитаделата на сеньора, която често е „грамадна кула“,^[34] плод на достигналата забележителен напредък архитектура (вземете за пример „романските“ църкви) и финансирана от преживяващото разцвет стопанство.^[35] За нейното превземане на графа са необходими мощни обсадни машини, катапулти, каменохвъргачки, балисти, които с цената на огромен труд са сглобени върху предварително подготвени площадки. Постигането на решение чрез преговори е в състояние да спести време, пари и живота на много хора (не всички от простолюдието). Ето защо на владетелите, подложени на обсада в централната кула (тъй като преди това не се е стигнало до споразумение), както става при Туар (1129 г.) и при Монгрьой-Беле (1151 г.), се предлагат по-тежки условия, отколкото ако са сложили оръжие по-бързо: замъкът им трябва да бъде частично разрушен, като се остави една порутена стена „за спомен“ (ала за колко време?). Въпреки всичко никой не бива лишен от положението си, а разбунтувалият се „барон“ никога не пада толкова низко, колкото Жирар дьо Русийон, та да стане въглищар в гората или дори да бъде изпратен в изгнание за известен срок. Жофроа Плантагенет проявява непримиримост единствено към своя брат Ели, комуто отнема Мен, макар той да му принадлежи по името, наследено от неговия дядо по майчина линия, който също се нарича Ели (тъй близкият на сърцето на Ордерик Виталис „бял бакалавър“). На това място Жан дьо Мармутие донякъде претупва своя разказ.^[36]

Друга причина за честите прояви на благодушие от страна на Жофроа Плантагенет е съотношението на силите. Що се отнася до Вергилиевата максима debellare superbos, то Жан дьо Мармутие до голяма степен изопачава нейното значение, тъй като в действителност неговият принц не разграничава смирените от „горделивите“ и постоянно прощава на последните при различни условия, които обаче никога не са прекалено тежки. Анжуйските барони се разминават само с драскотини и продължават да си бъдат горделиви.^[37]

Цялата нормандска кампания от 1142 до 1144 г. преминава под знака на „човеколюбието“ на Жофроа^[38] и неговият стремеж да не нанася прекомерен ущърб се проявява в по-голяма степен към рицарите на неговия съперник, краля (Етиен дьо Блоа),^[39] отколкото по отношение на анжуйските „бунтовници“. Действията му напомнят не толкова война, колкото операция по съблазняване на дворянството и на духовенството, и съответстват на нормата, формулирана от Матю Стрикланд, според която гарнизонът на един замък не е длъжен да се съпротивлява на всяка цена, ако неговият сеньор или друг съюзник не се притече достатъчно бързо на помощ.^[40]

След Жофроа неговият син Хенри Плантагенет не пропуска случай да разшири властта си. През 1154 г. той става крал на Англия и присъединява към нея четири френски владения,^[41] като се опира на здрава администрация. Известен е с това, че взема под своя закрила синовете и дъщерите на сеньорите и ги възпитава в своя двор, като по този начин едновременно ги брани и възможно най-дълго получава приходите от техните феоди (до тяхното посвещаване или брак), прибягвайки до злоупотреба с власт, разобличена от Жизлебер от Монс.^[42] Благодарение на доходите си той може да си позволи организирането на бляскави празненства, като например Коледа в Кан през 1182 г.,^[43] и по този начин привлича към себе си или към синовете си мнозина рицари, които служат вярно, както и организирани в „роти“ наемници, които в сражение не знаят милост.

Ала може ли Хенри Плантагенет да си позволи да пилее безразборно пари? Разходите на неговия първороден син Хенри Млади по време на турнирите през седемдесетте години на XII в. го карат да му свие юздите! Може ли освен това да угоди на всички? Неговите съдии, сенешали и наместници разширяват правомощията си и предизвикват недоволство, намерило израз в бунта от 1172 г., подкрепен едновременно от неговите синове и от жена му Алиенор Аквитанска, които застават на страната на бароните редом с добрия крал Луи VII. Бунтовниците обаче избягват открито сражение.^[44] Хенри Млади е разколебан от противоречивите съвети, които му дава неговото обкръжение, и в крайна сметка баща му Хенри успява да разедини лагера на своите противници благодарение на същото Вергилиево съчетание от суровост и снизхождение, без което нито един принц не може да мине. Подходящата дозировка се учи не от книгите, а от живота и почива на интуицията.

Дали е случаен фактът, че Историята на Жофроа Плантагенет е написана тъкмо по това време? Изглежда, Жан дьо Мармутие предлага на Хенри образец в лицето на баща му, на чиято снизходителност да подражава, докато през 1144 г. Сугерий дава на Луи VII за пример неговия далеч по-енергичен баща.