Доминик Бартелеми
Рицарството (38) (От антична Германия до Франция през XII век)

Етапите на григорианската реформа

Реформата, наречена григорианска в чест на папа Григорий VII (1073–1085 г.), която се осъществява в Западна Европа през периода 1049–1122 г. (приключила при „галите“ през 1119 г.), несъмнено прави цялото общество по-чувствително и по-взискателно към християнските норми. Тази реформа се изразява в по-пълното подчинение на духовенството пред папата, на светските лица пред духовенството в името на напредъка и пречистването на нравите. Подчертавайки в проповедите мъките, които очакват грешниците в отвъдното, тя отправя предупреждение към всички християни в името на очакващия ги вечен живот и спасението на техните души. За щастие епископите и свещениците чрез редица обреди, особено налагането на епитимия и даването на причастие, могат да спомогнат за това спасение.

Още по времето на Каролингите е налице стремеж към реформиране на манастирите, както и на бялото духовенство, от епископа със своите каноници до последния енорийски свещеник. В това отношение е направено или е започнато немалко в началото на царуването на Людовик Благочестиви, като монашеската реформа на Бенедикт Аниански (816 г.), която към хилядната година се утвърждава чрез Клюни, или като борбата срещу симонията (корупция, продажност) на епископите и канониците, която е острие на самата григорианска реформа. Тази „симония“ се изразява преди всичко в купуването на висши длъжности от знатни фамилии в полза на техните синове. Красноречив пример за това, изнесен по-късно от виконт Дьо Нарбон, е начинът, по който фамилията на серданските графове през 1019 г. е купила от него длъжността архиепископ на Нарбон в полза на младия Гифред (1019–1079 г.).

В нашите стари учебници нерядко може да се прочете, че около хилядната година (980–1060 г.) в манастирите са наложени правила и връх взема непорочността, но симонията и други пороци (по-конкретно „николаизмът“, тоест конкубинажът на свещениците) продължават да разяждат бялото духовенство, като за доказателство се изтъкват разпуснатите нрави на неколцина недостойни епископи. При това положение след 1049 г. се налага пряката намеса на папите и на техните легати с цел да бъде осигурено по-добро духовенство за „галите“ и оттам по-пълно приобщаване на рицарите към християнството под опеката на пастири с по-чисти нрави. В същото време историята на григорианската реформа често се превръща в апология на папската власт: галите били спечелили много от това, че Рим е вкарал в правия път техните архиепископи и епископи. До 1049 г. излъчените на местно равнище епископи принадлежат към клиентелата на принцовете и често са недостойни за своя сан. Впоследствие обаче властта на папата била променила всичко.

В подобно твърдение има нещо вярно, доколкото папи като Григорий VII (1073–1085 г.), Урбан II (1089–1099 г.) и други до Каликст II (1119–1124 г.) действително водят борба в името на реформата и на „свободата“ на духовенството, привличайки на своя страна реформаторската партия на „григорианците“, и съумяват да наложат контрол върху Църквата в Галия и в цяла Западна Европа. В същото време те трайно укрепват властта и обществения престиж на цялото духовенство, особено на свещениците, които причестяват и помазват. На тях светските лица дължат подчинение. По същото време папата успява да организира и да постави под свое покровителство Първия кръстоносен поход (1095–1099 г.), а григорианците за векове напред дават в ръцете на Църквата бракосъчетанията. Несъмнено григорианската реформа е един от върховите периоди в живота на средновековното християнство.^[1]

Все пак представлява ли тази реформа толкова рязък прелом? Очевидно е, че някои принципи са налице още при Каролингите и се възраждат към хилядната година, тоест още преди намесата на папите. Така някои събори в Аквитания, свикани от епископската колегия, през 1018 г. се опълчват срещу симонията, а още преди 1038 г. и срещу конкубинажа на свещениците. Далеч не всички галски епископи са „недостойни“: никой от тях не е женен и малцина водят скандален начин на живот, като мнозинството са високообразовани, а положените от тях усилия по време на съборите в полза на мирно уреждане на конфликтите, а след 1033 г. и на Божия мир, доказват, че те живеят със съзнание за своята мисия. Конкубинажът е проблем в селските енории, а симонията съвсем реално засяга висшето духовенство (епископи и абати), но степента на нейното разпространение несъмнено е преувеличена особено по време на предизборните полемики, когато тонът между кандидатите и техните привърженици, естествено, се изостря.

Към хилядната година в религиозно отношение рицарите са енориаши не толкова на селското духовенство, а на епископите, и то без кой знае какво посредничество, но преди всичко поддържат отношения с монасите, които се молят за „откупването“ (изкуплението) на техните грехове, като по този начин, както видяхме, се явяват сигурна опора на култа към мощите на светиите. Кралете, принцовете и най-знатните сеньори разполагат със свои, „домашни“ духовници, които осигуряват обредите в техните дворци и при нужда им оказват всевъзможни услуги, разчитайки с тяхна подкрепа да станат епископи или абати. Същевременно тези светски владетели нерядко вземат участие в сериозни спорове за имоти или за права между епископи и монаси. Случва се да им дават подслон и по този начин открито да вземат страна… Самата материална и морална мощ на християнството във Франция (също както и в съседните страни) е причина за въпросните напрежения и за намесата на папите и техните легати. Начало на григорианската реформа е поставено през 1049 г. участието на папа Лъв IX в събора в Реймс, но в действителност тя започва да действа едно-две десетилетия по-късно, изостряйки докрай конфликтите (1075–1100 г.), след което идва времето на компромисите. Може да се каже, че тя е осъществена не със съвършеното пречистване на духовенството или с безусловното приемане от миряните на директивите на Църквата, а с утвърждаването в началото на XII в. на нова система при уреждането на конфликтите (тоест при избора на епископи и при прилагането на църковното право).

По време на тази реформа във Франция в определени моменти сериозно се задълбочава конфликтът между папата с неговите легати и някои архиепископи като тези от Нарбон, Реймс и Тур. В резултат на това се разгаря силна полемика от страна на григорианците срещу тях и срещу някои прекалено „светски“ епископи, които ги подкрепят. Николаитите са малцина (известен брой от тях биха могли да бъдат обвинени по-скоро в содомия). Симонията не е толкова очевидна и е трудна за доказване. При тези условия във феодална Франция срещу антиримски настроените прелати се отправят преди всичко обвинения в носене на „светски“ оръжия. Епископи, които се държат като рицари, са донякъде френски специалитет, тъй като в другите кралства монархията е по-силна и до голяма степен ограничава правата на местните владетели. Истината е, че мнозина епископи носят оръжие, държат се като сеньори и заедно със своите васали водят войни срещу съседите си. Вече видяхме по какъв начин те тълкуват споразуменията и клетвите за мир „в името на доброто“. През тридесетте години на XI в. в Бурж архиепископ Емон реформира своето духовенство, но в същото време изпраща срещу замъците насъсквана от свещениците войска. Същият проблем изниква и в нарбонската епархия, където архиепископ Гифред, обявил през четиридесетте години на същото столетие Божие примирие, малко по-късно се посвещава в рицарство, за „защита“ на сеньорията на Църквата.^[2] Епископите във владенията на френския крал непременно полагат клетва пред него, а през 1049 г. потеглят заедно с неговата войска срещу анжуйския граф, пропускайки по този начин събора, свикан в Реймс от папата. Отново през 1119 г. трима от тях насърчават християнската войска да опустоши Нормандия като отмъщение за Бремюл, и то през същата година, когато начело с папа Каликст II в Реймс се провежда друг събор, който утвърждава реформата сред духовенството, насърчава монасите отшелници в Сито и тържествено провъзгласява Божие примирие.

Тези френски обичаи, които понякога биват следвани и по време на кръстоносните походи, са трудно изкореними. В действителност обаче те се отнасят за част от епископата. Вече мнозина бъдещи епископи са подготвени да бъдат само духовници и монаси, като единствената перспектива, която се открива пред тях, е приобщаване към духовното, а не към светското войнство. Някои от по-малките синове на висшето дворянство обаче се стремят да съхранят възможността за колкото се може по-голям избор. Ето защо освен на грамотност, те биват обучавани преди всичко за рицари. Едни от тях, за да спечелят ръководни постове в Църквата, други с надеждата да сключат изгоден брак с богата наследница или да заемат мястото на по-големия си брат, ако го сполети нещастие. При това положение, ако съдбата ги насочи към Църквата, те достигат до висш сан едва в последния момент и трябва да полагат неимоверни усилия, за да се изкатерят за броени дни по стълбицата на духовната йерархия. Толкова по-зле за тях, ако съхранят в душите си известна носталгия по рицарството, дори когато се държат като рицари. Този факт скандализира твърдолинейните григориаици, но в крайна сметка на един епископ е нужна известна воинска твърдост, за да се справя със своите васали, крепостни и дори с твърдоглавите представители на самото духовенство!^[3] Ако, напротив, тези момчета се сдобият още на младини с нисък духовен сан, а впоследствие по наследство или чрез брак получат титлата граф или сеньор на замък, те стават предмет на известни подигравки и биват наричани mauclerc (лош духовник) или male couronne (лоша тонзура). Един от тях е самият херцог и крал Хенри Бо Клер, макар това иронично прозвище да му е дадено посмъртно, ако не се вземат предвид може би изгубените песнички на злочестия Люк дьо Ла Бар, които до такава степен предизвикват гнева му.

Младият Силвестр дьо Ла Герш, който през 1078 г. става епископ на Рен, принадлежи именно към тази категория, която предизвиква недоволството на григорианците. Въпреки всичко той постепенно се приспособява към изискванията на новото си положение, подобно на своя послушник Робер д’Арбрисел, женен свещеник, който става отшелник, проповедник и основател на Фонтевро.^[4]

По това време напрежението между григорианците и техните противници е твърде силно. Папа Григорий VII вече е в конфликт с император Хайнрих IV (но също така и с крал Филип I) и е в плен на силно теократични идеи. Нужно е не само реформиране на духовенството, но освен това борбата срещу симонията минава през отхвърлянето на каквато и да било намеса на светската власт в делата на Църквата. Той смята дори, че папата трябва да разполага с върховенство над всякаква светска власт, да може да сваля лошите крале и замисля да оглави християнска войска, която да отвоюва Светите земи. Припомняйки диатрибата на свети Августин (За Божия град, XIX, 12), насочена срещу шайките грабители (варварските народи от онова време), които основават кралства и се опитват да ги представят за легитимни, той почти е на път да разкритикува из основи всякакво рицарство и „светското“ войнство въобще. Според него съществува едно-единствено войнство, което под командването на папата следва строга дисциплина на духовната борба.

От 1075 до 1100 г. се води непримирима борба на местно, регионално равнище между някои реформаторски настроени духовници и отшелници и онези, които те разобличават като „лоши свещеници“, недостойни да извършват тайнства, опитвайки се да ги накарат да се покаят и да приемат ограниченията на своята длъжност. Между тези „светокупници“ и недостойни духовници има немалко проповедници и особено странстващи отшелници, които насъскват вярващите срещу определени епископи и духовници, рискувайки да настроят паството срещу духовенството като цяло. Под влияние на обществения натиск кралят и принцовете са принудени да изоставят някои от своите прекалено компрометирани протежета. В други случаи се пробужда съвестта на самите „светокупници“. Въпреки това реформата среща понякога ожесточена съпротива. Противниците на Рим упорстват, призовават на помощ крале и принцове, като Филип I или Гийом IX Аквитански, обръщат се дори към по-умерените свои колеги, които да свидетелстват, че упреците срещу тях са прекомерно сурови.

В този момент реформата се обръща и срещу светските владетели, „угнетители на Църквата“. Избухва така наречената борба за инвеститура, която противопоставя с особена острота папите и императорите, проявява се с различна сила по отношение на френските принцове, но е особено сложна при Филип I поради неговия съюз с Бертрад дьо Монфор, където в крайна сметка се стига до компромис, тъй като кралят снема покровителството си от някои компрометирани епископи, за да съхрани своята кралица. Григорианците нерядко искат също така от рицарите да „върнат“ на Църквата някои облаги, свързани с култа, като храмове, енорийски данъци и такси. Това обаче силно заплашва благосъстоянието на феодалите и следователно начина на живот и рицарския статут на фамилиите от средното и дребното дворянство. Дори век по-късно в пролога на епическата песен Гарен льо Лорен се оплаква съдбата на Франция, завладяна от сарацините, защото църквите докарали рицарите до просешка тояга. Описваните от нея събития се случват по времето на Карл Мартел, но тя е предназначена за публиката от XII в.

Защо Църквата с всички свои изисквания в крайна сметка не премахва властта на кралете и принцовете и не разорява всички рицари? Причината за това е, че особено след 1100 г. тя започва да приема компромиси в момент, когато забавя и стабилизира собствената си реформа. По отношение на епископствата и абатствата епископ Ив от Шартр (1090–1116 г.) налага разграничение между две инвеститури: едната духовна — от папата и епископите, другата светска — от краля и от по-могъщите принцове. Това „шартърско решение“ не само не разклаща властта на последните, но дори я укрепва. Чрез него превес взема схващането за нарастващо разграничение между правомощията на Църквата и на държавата, като първата до известна степен се стреми към спокойствие, опирайки се на силата на втората (въпреки периодичните търкания). В резултат съкрушителната критика на Григорий VII много бързо бива забравена: при Каликст II (1119–1124 г.) унищожителните хули срещу кралете грабители остават далеч в миналото… В манастирските харти откриваме, че при „реституирането“ на енорийските църкви и на данъците на място нерядко се стига до компромис. Вместо да понесат преки щети, дребните и средните феодали се споразумяват със своите епископи незаконно присвоените от тях облаги да бъдат „реституирани“ на приятелски настроени манастири, в които да се молят за спасението на душите им и да делят с тях приходите от съответните църковни имоти. Споразуменията включват както молитви, така и финансова помощ при нужда, а също подаръци, някои от които предназначени за споменатите по-горе новопосветени млади рицари.^[5] По този начин „реституцията“ придобива значение на благочестиво дарение и приятелски жест, за който се очаква съответно овъзмездяване. Ето защо за нас е много трудно да направим икономическа равносметка на отношенията между рицарската класа и Църквата. Дали нарастващият брой бедни рицари в началото на XIII в. е резултат от даренията, които те са принудени да правят? Трудно би могло да се каже, тъй като, както ще видим по-нататък, основната причина би могла да се крие преди всичко в обществените и икономическите промени, настъпили във феодалния свят.

Реформата остава до известна степен недовършена дори от гледна точка на морала и дисциплината. След 1100 г. нейните изисквания отстъпват място на друг принцип: светските лица трябва да уважават своите свещеници, защото те вече са чисти, а и дори някои от тях да съгрешават, длъжността им така или иначе стои над конкретната личност. Отминало е времето на критиките, на лишаването от сан, още повече, че новият начин на избор на епископите (от духовенството на съответната епископия) се смята за по-добър от стария (не толкова ясно кодифициран).

Ако иска да бъде безпристрастен, историкът непременно трябва проявява сдържаност и да използва условно наклонение, когато говори за „нравственото равнище“ на духовенството и на светските лица, както впрочем и за насилието и жестокостта на воините. Дали преди 1049 г. духовенството действително е било толкова корумпирано? И дали през 1119 г. то е достигнало качествено ново равнище в това отношение? „Еретиците“ от XII в. ни най-малко не споделят подобно становище. Все пак няма никакво съмнение, че след 1100 г. духовенството е подложено на далеч по-строги изисквания в интелектуален и морален аспект, но с това си спечелва и много по-солиден статут. То действително е принудено да се откаже от оръжията и от жените. Постепенно, макар с цената на неизбежни конфликти, се установява взаимно допълване между Църквата, която отговаря преди всичко за душите, и държавата на кралете и принцовете, както и рицарството, които отговарят за сигурността на лицата, на имотите и на страната.

Без да поставя изцяло под въпрос религиозните основи на държавата, нито помазването на кралете, това разграничение все пак крие в себе си началото на десакрализацията на държавата. Развилата се през XII в. в руслото на григорианската реформа богословска схоластика, особено в Париж, се стреми да докаже, че помазването не е тайнство, а обикновен обред. Тя отхвърля всяка възможност кралят да бъде смятан за свещеник, без при това да го представя като обикновена светска личност!

Как в подобен климат би могла да бъде възприета една християнизация на церемониите по посвещаване в рицарство?