Доминик Бартелеми
Рицарството (60) (От антична Германия до Франция през XII век)

Една епопея на отмъщението и прошката

Както знаем, във война между близки, перспективите за помирение винаги са налице. Дори най-непримиримите врагове в този белязан от отмъщението свят постоянно говорят за тях (пък макар и на думи ги отхвърлят), защото за тогавашното общество те са в реда на нещата. В не едно отношение героите от епическите песни напомнят идеализираните от Тацит древни германци. Защо тогава и те да не притежават известна доза добродушие?^[1] И ако на тях действително не им липсва такова, какво подсказва жонгльорът или по-скоро какво подсказва очакването на публиката? Осъждане на непримиримото чувство за чест или възхищение от него?

Песента Раул дьо Камбре до голяма степен издържа на сравнението с тази за Роланд: тя притежава почти същата красота и е по-интересна от историческа гледна точка. Раул дьо Камбре е прекалено „сърцат“, тоест в плен е на крайна войнственост. Той представлява един Роланд, който не е имал възможността да насочи силите си срещу сарацините и поради това жаждата му за отмъщение носи страдания на френската земя: при Орини той изгаря граждани и монахини и се отдава на пиршество на Разпети петък. В нашите учебници по литературна история това се нарича „феодална“ епопея в същинския смисъл на думата, сурова и мрачна.

Общо взето, един Роланд или един Гийом имат само принципни различия със сарацините. Защо да ненавиждат конкретно някого от тях и защо в определен момент да не го нарекат „братко“? Раул дьо Камбре, напротив, се бори, за да изтръгне своето наследство от синовете на Ербер дьо Вермандоа. Берние иска да си отмъсти за нанесеното от Раул оскърбление… Нима това не са достатъчни причини за разгаряне на омразата? А всичко се случва между християни, между съседи, които биха могли да се сродят, без да се налага да правят компромиси или да се отричат от вярата си. Прошката се оказва колкото необходима, толкова трудна за постигане. Именно на това се дължат драматизмът на повествованието и нравствената поука, достигаща измеренията на трагедия от Корней.

Ръкописите на Раул дьо Камбре датират от XIII в. и съдържат три елемента (същинската история на Раул и две продължения), между които има чувствителни различия в съдържанието и формата. Историята на Раул, сърцевина на песента, несъмнено е по-стара и е подложена на преработка, за да се съчетае с останалите и да включи темата за несправедливостта на краля. В нея на преден план стои отмъщението, докато в първото продължение (историята на Готие), напротив, се появява прошката, а второто е изцяло посветено на любовта и приключенията, с изключение на последния епизод, в който трагизмът се завръща.

Раул дьо Камбре е син на Раул Тайфер, смел рицар, останал сирак още невръстен. Именно тогава крал Луи отстъпва неговия феод на един възрастен рицар, Жибюен льо Мансел, и е готов дори да го ожени за вдовицата Аале (майка на Раул), ако тя няма нищо против. Когато дамата вижда, че синът й е вече възмъжал и може да носи оръжие, решава, че той трябва да бъде посветен в рицарство от краля, което, както е известно, през XII в. предполага връщане на наследството. Все пак в продължение на няколко строфи песента избягва да спомене пречките, които стоят пред новопосветения младеж, и описва подробно възхитителните му доспехи и великолепния му кон. „Нашият император много обичал този младеж и му връчил шлема, принадлежал на сарацин, когото Роланд убил навремето край Рейн“,^[2] като по този начин сякаш иска да му вдъхне силата и на Роланд, и на сарацина. По повод последния императорът все пак споменава Христос. „И тогава Раул отвърнал: «Приемам го и давам обет да бъда лош съсед на вашите врагове. От мен да чакат те война всеки Божи ден.»“ Сетне кралят му препасва меча и му дарява боен кон, който Раул гордо яхва и показва умението си, като най-напред препуска, а след това дръпва юздите и спира на място. По този начин дава доказателство както за физическата си сила, така и за умението си на водач. Ето защо французите казват: „Какъв прекрасен младеж! Той ще съумее да изиска бащиното наследство.“^[3] В края на това по-скоро светско и скромно посвещаване в рицарство, но в пълно съответствие с феодалната си функция, всички решават, че междуособицата е неизбежна. Опасни са настоятелните претенции на новопосветените рицари! Епическата песен не оставя никакво съмнение по този въпрос: тя съвсем ясно дава да се разбере какво ще бъде продължението и какъв ще бъде краят, сякаш за да привлече вниманието на слушателите върху измеренията на справедливите и несправедливи действия на героите и да пробуди у тях съответните емоции.

В случая посвещаването е представено само и единствено като обред, свързан с феодалните отношения. Не се споменава за какъвто и да било рицарски кодекс; рицарят ще бъде оценяван от околните, от своите сеньори, родители и васали, дори от жените, и ще трябва да се съобразява с конкурентни и противоречиви напътствия.

Не се говори и за голямото братство на рицарите. Когато Раул на свой ред „посвещава“ своя другар Берние, той просто му връчва „най-добрите оръжия, които могат да се открият“, като лично му слага ризницата, шлема и му препасва меча. С това обаче той не го прави равен на себе си, а по-скоро установява между двамата тясна връзка, задължава и прави зависим Берние, превръщайки честта му във важен обществен фактор за това. По-нататък в песента на няколко пъти се напомня едновременно и поотделно, че Берние е положил клетва за вярност пред Раул или че е бил посветен в рицарство от него.

На свой ред Берние яхва коня, грабва копието със знаме на върха и отново бароните споделят помежду си: „Колко му отиват оръжията! Макар незаконороден, той е потомък на славен и богат род.“^[4] Действително негов баща е Ибер дьо Рибмон, един от четиримата синове на граф Ербер дьо Вермандоа.

Добрата кръв не лъже. Правото да бъдеш рицар (в смисъл да бъдеш силен и храбър) винаги върви редом с благородния произход. Рицарството е наследствено качество и всеки посветен трябва да мисли за наследството, което ще остави на своите потомци: бъдещите потомци на Раул не бива да понасят упреците за неговата страхливост, нито тези на Берние за предателство.

Именно това е опасността, която дебне съответно и двамата. Всеки от тях е принуден да понася големи несгоди. По настояване на вуйчо си Раул дьо Камбре предявява претенции за своя феод. Кралят обаче не може да отнеме владението от Жибюен и обещава да даде на Раул феода на първия граф, който умре. Ето че умира тъкмо Ербер дьо Вермандоа, което противопоставя Раул на неговите четирима синове, сред които е и бащата на Берние! По този начин последният е изправен пред дилемата между васалната си клетва и семейната привързаност, напълно реална, въпреки че е незаконен син.

Впрочем положението му на незаконороден е чудесна храна за интригата в Раул дьо Камбре. То отслабва семейните връзки, които в противен случай лесно биха взели връх над васалната привързаност с Раул, комуто Берние дължи своето рицарство.

В случая позицията на краля е твърде незавидна. Той е обещал на Раул подкрепата си, посочвайки четиридесет благородни заложници, които в случай на отказ трябва да станат пленници на Раул срещу честна дума. Той обаче не предприема нищо: дали смята, че съумява успешно да разделя, за да владее? Подобна тактика, изглежда, отдавна бива прилагана от кралете и феодалните принцове, но в по-скромни мащаби. Към хилядната година, поне според Conventum, графът на Поатие възнаграждава своите барони с голи обещания, като все пак това не се отнася за техния основен феод.

Минава известно време след посвещаването, без Раул дьо Камбре да предприеме каквото и да било. Налага се вуйчо му Гери льо Сор да го подкани отново да предяви претенциите си, като му изтъква доводи от морално и обществено естество, за да го накара да действа, и по този начин влиза в противоречие с майката, която му препоръчва умереност. Все пак Раул приема предложението на краля за замяна и очаква появата на нов свободен феод. В нито една епическа песен претенциите или „отмъщението“ не са представени като импулсивно действие.^[5]

След като войната започва, Раул се отдава на порицавани неведнъж изстъпления, които обаче са необходими, за да направят приемлива неговата смърт в края, дошла от ръката на Берние и на още един рицар. Той е прокълнат от родната си майка и извършва светотатство при Орини, което води до своего рода небесно отмъщение срещу него, напомнящо разказите за чудеса. Дали опустошаването на Орини е оправдано и, ако смея така да се изразя, „дешифруемо“ като отговор на съпротивата, оказана от гражданите и като непряко отмъщение срещу синовете на Ербер, на които този манастир е твърде скъп? Овъглените трупове на монахините са „преломен момент“! Те са и ясен знак за васалите, за рицарите, които се борят срещу сполетялата ги неправда и срещу сторените им злини.

Тъкмо смъртта на своята майка Берние възприема като извършена срещу него злина. Той се оплаква на своя сеньор Раул дьо Камбре, но съвсем неочаквано последният започва публично да му се подиграва за това, че е незаконороден. По този начин Раул още повече утежнява положението си и чувства нарастващото неодобрение на французите. Нима е възможно подобно отношение към рицар?

Епизодът е кратък и не е привлякъл достатъчно вниманието на модерните критици, които се стряскат от думата „отмъщение“. След като е нанесъл подобен удар на Берние в присъствието на целия двор, Раул се обръща към бароните и ги пита какво би трябвало да предприеме. Той е умел играч на шах (предпочитана игра на рицарите), знае кога да проявява дързост, но и кога да преминава в стратегическа отбрана. Тогава „храбрите рицари отвръщат: «Сеньор Раул, той с пълно право се обиди; вярно ви служи със своя меч, а ето каква награда получи от вас…»“^[6] Ето защо Раул променя тона и предлага на Берние да го възмезди. Ред е на последния да възприеме твърда линия, като откаже. В продължение на две строфи Раул търпи унижение „пред множество рицари“. Облечен в проста туника, той коленичи пред Берние и му говори смирено, без при това да накърнява своята гордост: „Приеми възмездието, което ти предлагам, не защото се боя от твоята враждебност, а защото искам да бъда твой приятел.“ Без подобно уточнение Раул би бил унизен, защото това, което предлага да изтърпи, е сурова harmiscara по протежение на четиринадесет левги във Вермандоа, от Орини до Нел. „Сто рицари ще носят своите седла, а аз ще мъкна твоето на главата си. Ще водя моя кастилски кон Босан и на всеки срещнат пешак, на всяка девица [тоест все хора от долно потекло, което прави наказанието още по-сурово] ще казвам: «Ето седлото на Берние!» Тогава французите възкликват: «Това е истинско възмездие. Ако го отхвърли, значи не иска да бъде ваш приятел.»“^[7]

Не можем да не обърнем внимание на известно сходство в отношенията между Берние и Раул, от една страна, и Роланд и Ганелон, от друга. Между тях няма недвусмислен сблъсък на мъдрост и неумереност. Истината е, че в едно основано на отмъщението общество всичко е въпрос на съотношение между непреклонност и благодушие, а трудността се състои в това да се откажеш от напълно оправдан ответен удар, когато последен си получил оскърбление. В дадени моменти и Раул, и Берние съвсем логично могат да изпаднат в ярост,^[8] в умопомрачение, което се лекува единствено чрез заклинания.

Подобна загуба на усет за реалност никога не среща съчувствие. Тя бива заклеймявана със същата сила, както и подлостта. Въпреки драматизма на някои сцени и размяната на разпалени слова, нямаме право да твърдим, че рицарството в епическите песни е представено като диво. То дири своя път, пътеката, която се вие между две препятствия. Онази, която следва, несъмнено е по-стръмна и главоломна, отколкото в историческата действителност. Принципът обаче е един и същ, а именно да се открие точната мяра или поне възможно най-малко неточната.

По този начин епическата песен сякаш дава своя принос за устойчивостта на нормите, като в същото време служи за разтуха и развлечение на слушателите. Бихме ли могли да твърдим, че Атина от V в. преди новата ера е варварски град, само защото в него се представят трагедии за кръвно отмъщение или за наказанието и изкуплението на Орест?

Трябва ли дори да се тревожим, че християнството не осъжда отмъщението? Цялата история за Раул, всички участници в нея, включително самият той, Берние или Гери льо Сор, непрекъснато се позовават на Бога, на Христос, на Дева Мария и на светиите с техните мощи. С помощта на всевъзможни клетви те ги използват, за да стигнат докрай в своето отмъщение. „Моят сеньор Раул не ме почита, след като изгори жива майка ми в онова абатство. Нека Бог ми даде достатъчно живот, за да отмъстя за нея!“^[9] Така Берние и мнозина други са готови да проливат християнска кръв в името на Христа и на светите мъченици. Дали свещената война не оказва своето влияние върху вътрешните войни? Не ми се вярва.^[10] Клетвите са неделима част от много общества и тъй като в случая става въпрос за християнско общество, то те са напълно уместни.

В края на едно от онези величествени сражения, които се срещат единствено в епическите песни, Берние нанася на Раул дьо Камбре смъртоносен удар. По-сетнешната му съдба е описана в двете продължения. В първото за християнството се говори преди всичко във връзка с вътрешния мир и войната не е толкова безмилостна. Това ще рече, че се завръщаме към действителността във Франция от XII в.

Не такова е впечатлението обаче от сцената, когато дамата Аале среща на излизане от църковна служба своя внук Готие (племенник на Раул), когото тя убеждава да поиска на Петдесетница да бъде посветен в рицарство.^[11] Това означава, че племенникът, който до този момент играе и лудува заедно с другите деца, занапред ще трябва да спазва траур и ще може да наследи Раул при условие, че отмъсти за него. Гери льо Сор също смята, че той е „здрав и силен“, така че „скоро ще може да се срази с копелето!“ (Берние).

„Дамата Аале побързала да приготви риза и панталони, шпори от чисто злато и копринена наметка, подплатена с хермелин. Донесли в църквата прекрасни доспехи и изслушали месата на епископ Рение. После посветили в рицарство пламенния младеж Готие. Гери льо Сор препасал на кръста на доблестния воин меча от полирана стомана, принадлежал преди на Раул. «»Скъпи племеннико, казал му той, нека Бог бди над тебе. Днес правя от тебе рицар с надежда Всевишният да ти помогне да сразиш враговете и да подкрепяш и закриляш приятелите.“ — „От вашите уста в Божиите уши, сеньор“, отвърнал Готие."„^[12]

Следва описанието на една малко по-пищна и донякъде по-християнска по характер сцена на посвещаване (с вземане на меча от олтара) от тази, през която е преминал навремето Раул. Подобно продължение носи белега на куртоазния дух от края на XII в., ала напътствието на Гери льо Сор е не по-малко «германско» и напълно «феодално»! Като гледат как Готие на свой ред изпълнява ритуала с обуздаването на коня, французите възкликват: «Какъв прекрасен рицар!» Той по всичко напомня Раул дьо Камбре. Дамата Аале забелязва това и се разплаква.

Повторението обаче свършва дотук. Вярно е, че начело на камбрезийската войска Готие нахлува във Вермандоа, където се отдава на грабежи, но без да стига до изстъпления, и войната като цяло не притежава ожесточението на онази, която преди е водил Раул дьо Камбре, ознаменувана с опустошението на Орини. В резултат от поетите задължения, занапред има далеч повече пленници, отколкото убити, и непрекъснато се водят преговори за размяна и за откупи. Феодалното рицарство се държи по-рицарски и се отдава на турнири и двубои. Двамата главни противници Готие и Берние скоро дават израз на взаимното си уважение и уговарят деня на дуела. Самият Готие заявява: «От все сърце жаля за смъртта на маркиз Раул [кога ли е станал маркиз?], но защо заради него да обричаме на смърт толкова благородни барони?»^[13] Ето защо предстои дуел, а не сражение.

Младият Готие не възкресява също така и безбожието на своя чичо Раул дьо Камбре. Вечерта преди двубоя той прекарва в молитви, както се полага преди Божи съд, а не толкова преди посвещаване.^[14] Така той се разделя със смеха и с безгрижието на детството. Настъпило е времето на кървавите двубои; никой герой на епическа песен не може да избегне смъртните опасности и страданията. След два последователни дуела Готие и Берние в крайна сметка се разделят. Та нали и двамата са ранени, накълцани и кървящи? Все пак са живи и вече са налице условията, при които единият (Берние) предлага мир при унизителни отстъпки,^[15] а другият (Готие) ги приема.

Това се случва в Париж, при двора на краля, който единствен, може би заедно с Гери льо Сор, не държи чак толкова мирът да бъде постигнат. За щастие абатът на Сен Жермен-де-Пре пристига навреме (подобно на монасите от Сент Юрсмер на панаирите във Фландрия), за да вразуми неотстъпчивите. Той ги заплашва с пъкъла и им напомня, че прошката е подражание на Христа, който простил на Лонгин удара с копие, и че с нея ще си осигурят вечно спасение.

Една епическа песен обаче не е Житие на светия. Нашите двама рицари не са нито монаси, нито отшелници; след като се сприятеляват, те се и съюзяват срещу лошия крал. Техните войски разграбват и опожаряват Париж, тоест «оръженосците» са тези, които палят. Чия е вината Париж да гори? Със сигурност не на рицарите. Произволът, съпътстващ една мръсна война, никога не е тяхно дело и биха ли могли те да обуздаят бойците си?

Второто продължение на Раул дьо Камбре започва с внезапното влюбване на Беатрис, дъщеря на Гери льо Сор, в Берние, за чиито добродетели тя слуша похвали от устата на своя баща, който е негов някогашен неприятел. След това го вижда нагизден в хермелиновата си наметка и копринени панталони; от друга страна, «кожата му е протрита от носенето на двойна ризница по време на безброй големи битки (estour plegnier)». Тя се влюбва до полуда в младия рицар и мисли само как да преспи с него.^[16] Ето как една вендета приключва с мирен брак, който е освен това твърде изгоден за Берние, който, макар наследил владенията и славата на своя баща, все още носи петното на незаконния си произход. Последвалите приключения вземат нова насока, макар по същността си да са доста класически (похотлив крал, преизпълнени със спортен дух сарацини, които винаги са готови да отвърнат на удара). Накрая обаче Гери льо Сор убива своя зет Берние, за да отмъсти за Раул дьо Камбре.

Въпреки честите позовавания на Светото писание и на любовта към ближния, тази песен, в достигналия до нас вариант, не съумява да преодолее отмъщението между християни. За нея, както и за останалите френски епически песни, би могло да се повтори казаното в епилога на ръкописа от XIII в. на Жирар дьо Русийон: «Всички любят песента [за херцог Жирар и за херцогиня Берт], и радостните, и печалните: първите заради подвизите, които им разказахме, за да им подражават; другите, за да опознаят по-добре живота и да не захващат война, която ще донесе подобни беди. Затова тази песен е полезна за всички: в нея има всичко, и как да се води войната, и как да бъде избегната тя.»^[17] В това се състои цялата амбивалентност на посланието.