Доминик Бартелеми
Рицарството (17) (От антична Германия до Франция през XII век)

Войната между братя

Може би Каролингите действително се нуждаят от истинска войска за основаването на една империя, достойна за това название и която да просъществува във времето. С теорията за двете войнства обаче автори като Йонас от Орлеан или Агобард от Лион с нищо не допринасят за укрепването на каролингската държава. Те по-скоро се дистанцират от нея в полза на привилегированото отношение на духовенството.

Вярно е, че по това време висшето духовенство взема активно участие във вътрешните борби, които без всякакво съмнение постепенно се активизират след края на франкската експанзия от 800 г. насетне. То дава своя принос като „войнство на словото“ чрез проповеди и полемики. Царуването на Людовик Благочестиви силно се отличава от това на неговия баща Карл Велики с честото свикване на събрания (по няколко на година), докато свикването на войската става все по-рядко или се отнася до отделни войскови части. Мобилизация се извършва само в близост до границите за тяхната защита или за прекосяването им при ограничени операции. В действителност под знамената се свикват все по-малко войници. И дали посещението на Харолд в Ингелхайм (826 г.), представено от Ермолд Черни като триумф на Людовик Благочестиви, действително има положително значение? Датчанинът получава кръщение и оръжие, той полага ръце върху ръцете на императора, като по този начин Ермолд ни показва един от най-ранните примери на клетва за вярност чрез докосване на ръцете.^[1] Какво дава обаче Харолд в замяна? Той не е в състояние да утвърди своята власт в собствената си страна, нито да наложи там християнството, което ще стане два века по-късно. В същото време една датска групировка установява връзки с каролингския дворец, където синът и племенникът на Харолд се учат да боравят с оръжие и възприемат франкските нрави. В краткосрочен план резултатът от всичко това е един: въоръжените нормани се осведомяват за богатствата и за слабостта на франкската държава и не след дълго се завръщат, като започват да извършват системни нападения. Достатъчно е приятелските връзки и кръстничеството между двама мъже, Лотар и сина на Харолд, да получат конкретен израз по време на франкските междуособици и ето че датският кръщелник започва да опустошава земите на гордите противници на Лотар по негово желание или с негласното му одобрение…

Едиктът (наречен ordinatio imperii) от 817 г. между тримата синове на Людовик Благочестиви, Лотар, Пипин и Людовик, създава необичайна асиметрия;^[2] той скъсва с франкските обичаи и в името на идеята за една християнска империя дава императорската титла на Лотар заедно с цяла Франкия, докато другите двама получават периферни владения (Аквитания и Германия), превръщайки се по този начин на практика във васали на своя брат. Раждането на четвърти брат през 823 г. обаче принуждава Людовик Благочестиви да отнеме в негова полза част от дела на Лотар, ползващ се с подкрепата на една групировка и на „имперската“ партия сред духовенството. По този начин постепенно пламват граждански войни, които само отчасти напомнят онези от времето на Меровингите.

Действително през първите десет години бащата, който все още е жив, влиза в конфликт с част от синовете си, който първоначално не се изразява във военен сблъсък, а в оживени дебати на събранията. Основните лозунги, които се изтъкват в този момент, са същите както по времето на Карл Велики: граждански мир чрез правосъдие, отказ от отмъщение и преданост (на войската) към общото дело. По време на почти цялото трето десетилетие на IX в. се свикват ежегодни общи събрания във Франкия. Людовик Благочестиви остава в средището на своята империя, същинска Франкия, сновейки от дворец на дворец, от един ловен излет на друг, от събрание на събрание, докато Лотар и първите му двама братя, Людовик Немски и Пипин Аквитански, събират край себе си конна свита от верни хора, които ги подкрепят по време на свикваните във Франкия събрания. Тези техни периодични странствания из страната са придружени от грабежи над селячеството^[3] и пазарлъци за земи и длъжности. Все още не се стига до въоръжени схватки и преки сблъсъци с някои изключения, които вземат известен брой знатни жертви.^[4] Борбата се води и чрез обвинителни речи, съставяни от духовници, с цел да бъде привлечено мнозинството от събранието, като се уязви донякъде победеният или победените. В същото време гражданският мир се потвърждава официално чрез декларации и церемонии, а в този момент се появява и harmiscara. Отправят се взаимни обвинения в клетвопрестъпничество, измяна, алчност, недостойно поведение и победеният е принуждаван да приеме християнско покаяние и публично признаване на простъпките. Същият този „победен“ (на няколко пъти това е бащата) запазва добри възможности само след няколко месеца да преобърне ситуацията, внасяйки раздор между тримата си синове. Подобни поврати разкриват наличието на общество, основано на личното възмездие, в което те са предназначени да съхранят равновесието и да наложат едно по същество „рицарско“ поведение, отказът от което води до отрицателно отношение от страна на почти всички. Тонът се променя бързо: оскърбленията биват последвани от помирение, но скритата вражда си остава и е готова всеки момент да избие на повърхността.

Така например през 833 г. папа Григорий V лично се явява на север от Алпите, за да помири бащата с неговите синове, но в действителност по-скоро оказва подкрепа на последните. Той се позовава на формулировката на свети Августин за справедливостта и прошката: до отмъщение може да се прибегне само за благото на държавата.^[5] По този начин благо на държавата се оказва онова, което може да послужи като повод за отмъщение… Редом с това е налице стремеж да се избягват кръвопролитни сражения, както това става на 24 юни при Люгенфелд (Елзас), където войските на Людовик Благочестиви и на неговите синове се изправят една срещу друга. Преговорите продължават няколко дни, докато накрая бащата установява, че голяма част от неговите воини са преминали в другия лагер… Остава му само да се предаде на милостта (в случая задължителна) на Лотар и да се оттегли на християнско покаяние в Сен Медар край Соасон. Там на 1 октомври му е отправено обвинение, че е използвал религията за лично отмъщение, че е подтикнал народа си към братоубийствена война и е лишен от „военен презрамник“.^[6] Шест месеца по-късно той отново поема кралската власт благодарение на разногласията между неговите синове-победители. От този момент нататък обаче позициите му са силно отслабени и през 840 г. той умира, без наследяването да е окончателно уредено.

Последвалият период е предмет на поучителен разказ от Нитхард, внук на Карл Велики по майчина линия и плод на полуофициална извънбрачна връзка. Той подкрепя и оправдава Карл Плешиви, като с определено пристрастие описва свиканите от него събрания и походите му.

Отношенията между братята Каролинги си остават все така тягостни, белязани от войни или по-скоро от отделни схватки, както и от събрания или по-скоро пазарлъци. Синовете на Людовик Благочестиви се различават от тези на Хлотар с по-голяма умереност, но същевременно с по-голяма велеречивост (използвайки свои думи или написаното от духовници). На дело те не проявяват по-малка жестокост, но греховете им са от друго естество: не изпращат верни люде, за да се избиват взаимно, и не колят невръстните си племенници. В този смисъл отхвърлянето на човекоубийството между християни (които до един са братя и сестри) е по-ясно изразено. При тях има най-често обезсилване по законов път на неудобни бракове с помощта на християнското право (като например по-късно бракът между Лотар II и Валдрада). Не липсват обаче убийства от засада и преди всичко търсенето на помощ от норманските пирати, чиито набези струват скъпо на страната и на които в крайна сметка по времето на Меровингите липсва аналог.

Ако се вярва на Нитхард, синовете на Людовик Благодушния се опълчват един срещу друг, съжалявайки, че са принудени да го сторят. Те взаимно си прехвърлят отговорността за раздора. През май 841 г. Людовик Немски и Карл Плешиви обединяват войските си и се стремят да ги попълнят с още подкрепления. Те свикват събор от епископи и знатни, изпращат при Лотар делегация, която да му напомни, че Бог е всемогъщ и че между братята християни трябва да цари мир. Пратениците трябва дори да му предоставят от тяхно име „всичко ценно, което може да се намери в лагера, с изключение на коне и оръжия“.^[7] Така те проявяват готовност да отстъпят по всички въпроси, освен по най-важния.

Междувременно Лотар протака нещата. Той очаква подкрепа от Пипин II Аквитански. Двамата му братя са наясно с това, но очевидно преценяват, че трябва да приемат риска, вместо да изпаднат в неприятно положение, като поемат инициативата за същинско сражение. Така или иначе, на 25 юни 841 г. при Фонтеноа-ан-Пюизе се разразява битка. Тя протича доста разпокъсано: част от войската на Лотар смело влиза в боя, докато друга изчаква, а малко по-далеч Бернард Септимански със своите отряди така и не взема страна. Очевидно Людовик и Карл постигат надмощие, но решават да проявят милост към победените и прекратяват преследването. На тях им стига, че са господари на полесражението,^[8] където лежат голям брой убити и са започнали грабежи. Те остават на място и в неделя погребват по християнски както своите, така и противниците. Дават прошка на бегълците и по този начин им предлагат мир, свиквайки събор, който обявява, че такава е волята Божия. По този начин получават опрощение както свещениците, които са се били с оръжие, така и останалите участници в сражението с изключение на онези, които чрез тайнството на изповедта признават, че са били водени от „гняв, омраза и суетна слава“. Постановен е тридневен пост за упокой на душите на загиналите. Нима трябва да се подчертава, че по този начин те се проявяват като далеч по-добри християни от Меровингите през VI в.? Всъщност по отношение на покаянието тяхното християнство силно се отличава от това на късната Античност… След 600 г. определено взема връх нова система на покаяния и остойностени и повторяеми изкупления при всеки отделен случай. В стремежа си да наложи морални норми на обществото Църквата определя същинска скала на прегрешенията според тяхната тежест с възможно изкупление и опрощение според обстоятелствата. По този начин тя може да се намесва с повече гъвкавост и целесъобразност при цивилизоването на нравите… освен в случаите, когато допринася за тяхната суровост, тъй като всяко нещо си има определена цена! В случая с битката при Фонтеноа вечерта всички се отдават на християнски чувства, но имат възможност също така да си дадат сметка, че ако са ги изпитвали сутринта, могло е битката и жертвите да бъдат избегнати. Ето защо съвсем логично изниква подозрението, че средновековното християнство проповядва Евангелието по-скоро когато му е изгодно, отколкото навреме, поради което му се налага да приспособява своя морал към нравите на воините благородници (действащи в защита на своите класови интереси), а не толкова да ги променя. Това подозрение почти никога не напуска историка, който изследва рицарството, и дори го кара да дири други исторически фактори, от които зависят описваните от него промени — фактори, далеч по-решаващи от „християнския натиск“, който действа с променлива сила…

Битката при Фонтеноа така и не дава решение на конфликта между братята Каролинги. Това би могло да се случи при евентуална победа на Лотар. Ала след своето поражение той полага усилие да разбие лагера на победителите и предлага преговори на Людовик Немски. Последният обаче дава израз на своя съюз с Карл по време на прословутата среща между двамата в Страсбург на 14 февруари 842 г. Докато техният по-голям брат се отдава на „палеж, грабежи и убийства“,^[9] както отбелязва пристрастният Нитхард, двамата говорят само за любовта към Бога и за всеобщото спасение.

Така Людовик Немски и Карл Плешиви стигат до споразумение, представяйки се за въплъщение на красотата, мъжеството и мъдростта. Те не могат да включат войските си в обичайния лов, както това става между знатни в запазените за тях ловни полета. Налага се да ги увлекат в обхватни маневри и ето че действително организират зрелищно „сражение“ без ранени и убити, без хули, пленници и откупи. Пехотата на Карл и на Людовик последователно извършва нападения, след които се оттегля, следвайки сякаш предварително определена хореография, като към нея от време на време се присъединява някой от кралете с конницата, която преследва бегълците.^[10] Всичко това неизбежно напомня бъдещите големи турнири от XII в., но все пак преобладават различията: не може да се говори за зрелище в същинския смисъл на думата, а за развлечение в паузата между две истински сражения; и отличилите се конни воини не получават нито почести, нито награди. Следователно липсва устройството на турнирите, чиято поява по-нататък ще установим в конкретен исторически контекст. Дали става въпрос за разпространен при Каролингите обичай или за изолирана проява, измислена за конкретния случай, без бъдеще по липса на сходни обстоятелства? Все пак ние знаем толкова малко за военните традиции при Каролингите, че се налага да оставим този въпрос без отговор, също както сторихме и при „посвещаването“ през IX в.

На следващата година между тримата братя е постигнато тройно помирение чрез Вердюнския договор (843 г.), с който те си поделят поравно каролингския свят: на всеки от тях се пада по един дял от Франкия заедно с допълнителни територии. През последвалия половин век (по-точно четиридесет и пет години) между братята не се водят истински войни. Нападението на Людовик Немски срещу кралството на Карл през 858 г., след преминаване през Лотарингия, е политически акт, който не се увенчава с успех въпреки подкрепата на „Ганелон“ (архиепископа на Санс Венилон). Истинска битка между Карл и синовете на Людовик се разиграва едва през 876 г. при Андернах.^[11]

Ала през 843 г. Карл Плешиви, така или иначе, взема своя дял от владенията и трябва да се справя с центробежните сили в придадените към Западна Франкия територии: Аквитания на Пипин II — неговият „забравен“ при Вердюн племенник, Гаскония и Бретан. В същото време кралството му е най-силно изложено на норманските нападения.