Доминик Бартелеми
Рицарството (58) (От антична Германия до Франция през XII век)

Героят, предателят и сарацините

В света на епическите песни ние можем да влезем единствено чрез взлом и в крайна сметка без значение откъде. Защо започваме с героизма на Роланд, а не с крайностите на Раул дьо Камбре, който му е като роден брат? Просто защото посветената на него песен е една от най-древните, а нейната красота и богатство са до голяма степен изключителни. За успеха, който тя жъне през XII в., свидетелстват множеството ръкописи, в които се споменава за нея. Този успех намира продължение в една написана на латински История на Карл Велики, белязана от силно роялистко и клерикално влияние, която се приписва на архиепископ Тюрпен, наречен „Псевдо-Тюрпен“,^[1] и която не след дълго е преведена на френски език.

Тя представлява колкото описание на една християнска война, толкова и разказ за омразата между Роланд и „Ганелон“^[2] и за предателството на последния. Множество събития се развиват в сарацинска Испания, конструирани на основата на материал от XI в. (названия на градове, предмети на разкоша), макар в действителност облеклото на сарацините да препраща по-скоро към феодална Франция, отколкото към действителния испански ислям. Освен това в прохода Ронсевал пред прага на смъртта героите размахват оръжията и говорят езика от 1100 г. При развръзката Карл Велики отмъщава на сарацините, като ги сразява в битка, а на Ганелон чрез процес, който го изправя пред Божи съд. По този начин е възстановен редът и е спасена честта на Франция и на християнството.

Подобно на древните германци и подобно на Карл Велики според описанията на Айнхард и Жеро д’Орийак, героите от епическите песни са подчинени на морала и на честта. Посвещаването им в рицарство е важно събитие в техния живот, но не представлява някакво „ръкополагане“, което твърде лесно би могло да ги постави над всякаква възможна критика. Важно е по-скоро при всяка значима ситуация те да се изявяват, да се изразяват и да се държат „като рицари“ (a lei de chevalers), като проявят своята храброст (vasselage). В противен случай ще си навлекат укорите на останалите франки. Никак не е лесно непрекъснато да поддържат своето рицарство, тъй като околните предявяват към тях високи изисквания, а и защото самите изисквания са кумулативни и понякога взаимно изключващи се. Епическите песни, особено Роланд и Раул дьо Камбре, ни дават възможност да оценим сложността на един основан на честта морал.

В действителност героите са подвластни на две повели: те трябва едновременно да проявят своята храброст и да не стигат до крайности. Всяко в една или друга степен миролюбиво поведение ги излага на опасност да бъдат обвинени в страхливост, докато упоритото отстояване на честта и правата рискува да ги доведе до изстъпления и до неистова ярост.^[3]

В сравнение с Раул дьо Камбре, който участва във феодална война, Роланд е поставен в по-изгодна позиция: и той като него е изпълнен с гордост, но борбата срещу неверниците позволява по-голяма жестокост и дава възможност за изкупление чрез мъченичество. Ако трябва да се направи една цялостна оценка на героя (каквато посветената на него Песен не предполага), би могло да се каже, че той има сериозни провинения: именно Роланд принуждава Ганелон да извърши своето „предателство“ (както ще видим, не чак толкова сериозно) и по вина на неговата горделивост загива воденият от него ариергард. Защо всъщност отказва да надуе рога навреме и да призове на помощ Карл Велики, както го съветва Оливер?

Величието на диалога между двамата и на последвалата го сцена на сражението обаче налагат на слушателя единствено представата за неговия героизъм. За разлика от обикновените графове, той не желае да избегне битката; изобщо не може да става въпрос за бягство, нито за вземане на пленници, а още по-малко за слагане на оръжие.^[4] Роланд заявява на своя другар Оливер, че „за сеньора трябва ний без страх да претърпим студ, пек, дори беда“^[5] и даже „кръв и плът да губим“.^[6] С други думи, да умрат, ако се наложи. Според него именно това е цената за избягване на безчестието. Още повече, че лайтмотивът на Песента за Роланд е: „вината е на езичниците, правото е на страната на християните“.^[7] Ето защо, насърчавани от графовете, „французите“ се провикват в отговор: „За бягащите — срам! До смърт ще бъдем всички верни вам.“^[8]

Ала докато при реално съществуващите васали, за които говори Рихер от Реймс, като контрапункт на подобни речи веднага се търси изход и се обсъждат възможностите да се избегне смъртта, граф Роланд прави всичко тя да го постигне. По време на прочутата сцена на спора с Оливер той отказва да надуе рога, за да не пострада името му, това на неговия род и дори на Франция. На това Оливер възразява, че „ако кралят дойде тук, жертви няма да дадем“.^[9] Нека си спомним, че през 889 г. изненаданият от превъзхождащи сили на норманите граф Одон лично свири с рог, призовава своята войска и печели сражението без каквото и да било безчестие. По същия начин постъпва Боемон при Дорилея, като извиква на помощ останалите кръстоносци. Дали Роланд не стига до крайност, проявявайки прекомерна дързост, която свети Бернар би осъдил у тамплиерите? И дали не дава зловещ пример, последван в саксонските гори през 782 г., и който става причина за сериозни поражения по време на Седмия кръстоносен поход (по всяка вероятност при Мансура през 1250 г.)? Ала при това героят се проявява като безупречен храбрец, също както всички негови бойци.

Последвалата битка, въпреки неравновесието на силите, за което се говори, започва с поредица двубои на коне. Всички тези схватки завършват със смърт: Аелрот, племенник на сарацинския крал Марсили, излиза пред войската и отправя думи на предизвикателство. Тогава Роланд пришпорва коня и с копието си разбива щита му и пробива бронята. След това идва ред на Оливер, на архиепископ Турпин и на седмина французи, които пред погледа на останалите сразяват своите противници. На всяка строфа се пада по една жертва, французинът приема поздравления за своя „удар, достоен за барон“,^[10] а понякога „езичникът“ е обсипан с подигравки… Само един от враговете, Маргариц, успява да отбие удара и призовава своите към всеобщо сражение.^[11]

По време на това сражение Роланд, без да слиза от коня, измъква своя меч Дюрандал, „сече той сарацините без жал“ и вражата кръв тече като река. По въпроса за този меч трябва да се обърне внимание на две подробности.

Най-напред, както отбелязва Д. Дж. А. Рос, с мечовете се действа по-малко, отколкото с копия, тъй като в Песента за Роланд те решават съответно 13 и 31 от общо 44 двубоя. В случая копието има знаменце на върха, държи се много по-стабилно от боеца и с него се борави по нов начин, въведен в края на XI в. Така че в известен смисъл „песента за Роланд е песен за копието“.^[12] Това е така, но само в известен смисъл, защото в края на краищата копието на Роланд няма име, не съдържа мощи и не с него се сбогува воинът, преди да умре, както постъпва с верния си меч Дюрандал, към който отправя прочувствени слова. Още преди това на меча е отредено по-голямо внимание, отколкото на копието и дори на коня (който при това носи името Вейантиф). Ето защо Роланд е песен за меча, който доминира в символичен план, а това е твърде необичайно, предвид статистиката на ударите, според която технически преобладава копието.

На второ място мечът Дюрандал, макар съдържащ мощи, не е талисман, който пази от смърт. Поради свещената му същност обаче Роланд не успява да го строши, за да не го остави в ръцете на врага, като преди това мечът нито го прави неуязвим, нито му носи победа. Ронсевал не е една от онези съпроводени от чудо битки, за които бленуват хрониките и Чудесата към хилядната година, когато Божието войнство и светиите не допускат нито една жертва в собствените редици. Роланд и неговите другари са по-правдоподобни и убедителни като славни рицари, тъй като Небето не им оказва кой знае каква помощ и те умират като герои.

Със смъртта си те печелят вечно спасение по подобие на кръстоносците от 1100 г. Самият архиепископ Турпин, който им опрощава греховете и им обещава спасение на душите, лично се сражава, както през юли 1098 г. постъпва папският легат пред стените на Антиохия. Освен това неговите слова печелят популярност на героите по-скоро в замъците, отколкото в манастирите. Когато вижда как Роланд разсича с Дюрандал двадесет и петима противници, архиепископът възкликва: „Чудесен сте сега! За всеки рицар нужно е това — от кон да бие с копие в ръка. Свиреп и силен да е в бой голям, че инак пет пари не струва сам: калугер в манастир да иде, ням, за всички прошка да измолва там.“^[13]

Песента за Роланд е сътворена скоро след 1100 г. и в нея не се споменава за благославяне на оръжията. Карл Велики е този, който дава на Роланд меча-мощехранителница, тоест по-скоро оръдието на неговото рицарство, отколкото „званието“ рицар. За героя Дюрандал е „добрият меч, що кралят ми е дал“, с който той е завоювал много страни, и като предвижда бъдещето, заявява: „Умра ли — който би го овладял, ще каже: «Меч бе той на смел васал.»«^[14] На старофренски думите му са nobile vassal. Според историците васал в случая означава чисто и просто мъж. В епическите песни vassal е абсолютно качество и не обозначава никаква форма на подчинение. Като герой-конформист, Роланд не е в състояние да обича »рицар, който не е добър васал“^[15]: храбростта винаги върви редом с доспехите и осанката на рицаря. Може да се каже, че думата васал притежава по-силно нравствено значение от думата рицар, но така или иначе двете са твърде близки и почти взаимозаменими.

В същото време Песента за Роланд нито за момент не допуска, че един добър васал може да не бъде верен на краля. В нея ясно личи връзката между воинската доблест и васалната вярност, установена при Каролингите, но останала в сила през двата периода на феодализма.

Песента не допуска също така издигане в обществото благодарение на заслуги, дори когато става въпрос за една само степен по-високо, като Ингон у Рихер от Реймс, който от простосмъртен става граф, или като Анжьоже в Историята на анжуйските графове, който възвръща изгубената от едно или две поколения благородническа титла. При това Тиери д’Анжу, когото Карл Велики определя за участие във финалния двубой, изглежда, е негов близък родственик.^[16]

Както в повечето случаи, посветената на Роланд епическа песен е пропита с презрение към крепостните и към всичко, свързано със селячеството. Най-позорящата част от наказанието на Ганелон е, че е предаден на слугите от „кухнята“, които до един са крепостни. Напротив, славните рицари, дванадесетте перове са от високо потекло; те привличат вниманието на жонгльора и на публиката в ущърб на общата маса бойци, сред които са и наемните рицари, в случая нито възхвалявани, нито порицавани. Тези герои са „барони“, но важното е, че се бият смело и в това отношение са достойни за своите предци и за франкския народ. Смъртта на героя при Ронсевал разпалва във втората част Карл Велики и цялата войска за отмъщение, осъществяването на което дава на всеки представител на елита правото след войната да властва редом с краля и да се радва на жена си и на своя феод. Жонгльорът твърде уместно представя героите като защитници на френското кралство, което присъства съвсем осезаемо, тъй като по този начин тяхната саможертва придобива още по-висока стойност.

Представяйки мюсюлманите като езичници-идолопоклонници, Песента за Роланд и други епически песни им нанасят дълбоко оскърбление, тъй като им приписват религиозните убеждения, които те най-много ненавиждат, при положение че техният монотеизъм е по-строг, отколкото този на християните. В тези творби звучат обиди по адрес на сарацините, наричани „презрян народ“ (pute aïre), подвластен на демоните. И не на последно място стоят описанията на сражения на живот и смърт срещу тях, на бойни полета, осеяни с накълцани на парчета трупове, без никога или почти никога да е налице някакво съчувствие.

Трябва да отбележим все пак, че повечето от тези упреци и удари са от същото естество, както при войните за отмъщение между християните във Франция. Раул дьо Камбре е богохулник, а Ганелон е обвинен, че се намира в плен на демони. В епическите песни обиди като „презрян“ и „предател“ са обичайни между рицари. А мрачните истории на Раул дьо Камбре и на Жирар дьо Русийон са белязани от същите кланета и също както по време на сраженията, водени от Роланд и Вивиен, навсякъде се валят обезобразени трупове, плувнали в кръв и вътрешности.

Сарацините (или „езичниците“) и турците постоянно получават признание като храбри противници. Това се дължи на факта, че те много напомнят франките: като тях имат горда осанка и бляскави доспехи: „Езичниците са въоръжени с дебели брони — тройно подплатени; със сарагоски шлем красив снабдени, с валенциански копия, с виенски стоманен меч — и ето ги, поели под знамена червени, сини, бели.“ Те притежават също така щитове, мечове, знамена и яхат бойни коне и тогава „денят е ясен, свети слънце меко, доспехите им — ярко бляскат цели“.^[17] Като противници те се отнасят почтено към християните: по време на сражението не прибягват до подли удари и не използват измама, за да победят Роланд и хората му (с изключение на сведенията, получени от Ганелон, за да се сдобият с числено превъзходство и да изберат предварително мястото на сражението). В тази песен, както и в песента за Гийом не се споменава дали от нападенията им има пострадали селяни: очевидно жонгльорът изобщо не го е грижа за това. Единствено в Песента за Антиохия (в цикъла за кръстоносните походи, който е доста по-различен) на турците се приписват някои прояви на жестокост и се намеква за подобни, извършени от християните.

Като цяло епическите песни потвърждават интереса на Ермолд Черни, а след него и на кръстоносците към противниците със същото обществено положение, в ущърб на селячеството в коя да е страна. В тях не личи ненавист към различията, а напротив, те остават на втори план и дори биват напълно пренебрегвани. На доблестните партньори почти не се гледа като на чужденци. Като се изключи религията, те по нищо не се различават от франките. В Сарагоса на кралица Бранимонда е отредена ролята на дама от следкаролингския период (което предполага брак по майчина линия). Има сарацински кръстници, които са „вдигнали“ своя кръщелник над купела! Правилата на васалитета и на феода са добре известни, както и изкуството да бъдат заобикаляни. В действителност всеки християнски барон може да срещне своя двойник в лицето на сарацин. При вида на емира Балигант и гордата му осанка жонгльорът възкликва: „Такъв барон! Да беше християнин!“^[18] Впрочем той приготвя оръжията си с намерението да се срази със самия Карл Велики: „Той меча си на хълбок ляв препасва. Горд, име му намери, за да властва; по Карловия меч, покрит със слава, той своя «Драгоценен» назовава.“^[19] Към всичките качества по-нататък се прибавя и неговата ученост: той е „познавач в неверния закон“. При това положение никак не е чудно, че синът му е достоен да бъде рицар, а самият той знае, че много епически песни говорят с почит за Карл Велики.^[20]

Става ясно защо в много от тези песни се описва как сарацини приемат християнството или пък млади християни, попаднали в плен, се превръщат в чудесни сарацински рицари,^[21] до деня, когато отново открият пътя към Франция и тръгнат по стъпките на Реймон дю Буске. С изключение на християнството, тяхното възпитание е безупречно. Дали рицарят, предложил към 1140 г. на Усама ибн Мункид да вземе със себе си във Франция неговия син за оръженосец,^[22] не е бил страстен почитател на тези истории?

Може да се каже, че след като подобни побратимявания (както и преминавания в другия лагер) са възможни в действителността, това означава, че войната не ще да е била толкова безмилостна, колкото я описват епическите песни. Подобно несъответствие откриваме и в песните, посветени на гражданските войни и на отмъщенията между християни.

Що се отнася до гледището за религията на сарацините, то разкрива пълно непознаване на исляма и дори една карикатурна представа за това, какво представлява истинското езичество. Така например след поражението кралят на Сарагоса Марсили и неговата жена Бранимонда обръщат гнева си и изразяват недоволството си към мнимите божества, на които се кланят (те са три: „Аполон“, „Тервагант“ и „Мохамед“). „Притичват после в капище сред рози, при Аполон и го ругаят грозно. «Ах, бог проклет, измами толкоз хора!»“ След това му отнемат кралските инсигнии, обесват го за краката и го строшават на парчета. Същата съдба сполетява и останалите две божества.^[23] Тази сцена очевидно няма нищо общо с действителността при сарацините, но, от друга страна, напомня до известна степен някои прояви на примитивното християнство от хилядната година и XI в. В случая Марсили и Бранимонда извършват нещо подобно на поругаване на светиите: начинът, по който подлагат на унижение „Аполон“, напомня наказанието, с което през X в. монахът Жимон заплашва статуята на света Фоа от Конк…^[24] Именно подобни практики се опитва да премахне григорианската Църква. Сякаш Песента за Роланд си поставя за задача непряко да осъди пълзящото идолопоклонство, свързано по християнските земи с култа към светиите: поврага подобни нелепи и „сарацински“ постъпки!

Подобно отношение към светиите във Франция към хилядната година се вписва в една система, която предполага отмъщение от тяхна страна, тоест разказ за тяхното отмъщение. В крайна сметка такива сцени са за предпочитане пред диренето на изкупителни жертви, съпроводени с погроми. По-добре сарацините да потъпкват своите (предполагаеми) кумири, отколкото да изливат гнева си върху своите еврейски и християнски поданици… Сарацините не са ксенофоби, тъй като създателите на Песента за Роланд ги рисуват по свой образ и подобие, а те самите не изпитват подобни чувства.

Ако под влияние на образите от епическите песни французите от Третия и от следващите кръстоносни походи през XIII в. следват примера на участниците в Първия кръстоносен поход, като се стремят да спечелят почитта на сарацините и да постигнат известно разбирателство с тях, то е защото в самите песни подобно отношение не се порицава. В тях няма омраза към Другия, а по-скоро пренебрегване към самата му другост. Те внушават уважение към общите черти, което означава нарцисизъм, но в никакъв случай ксенофобия.

Престъпленията срещу евреите в началото на Първия кръстоносен поход, срещу мюсюлманите в Маарат и Йерусалим в неговия край, нямат точни еквиваленти в епическите песни. В тях почти не става въпрос за евреи (освен като министериали или като представители на буржоазията^[25]), а колкото и кърваво да е превземането на Сарагоса от Карл Велики, то приключва „само“ с насилственото покръстване на сто хиляди души, като единствена кралица Бранимонда получава позволение да го стори доброволно, „от любов“ (към Бога).^[26] Подобни случаи на абсолютен реванш са редки в епическите песни: за предпочитане е да останат колкото се може повече сарацини по света, тъй като те са твърде ценни като повод за изява на рицарската храброст от страна на християните и като причина последните да забравят от време на време за свадите помежду си и да се обединят срещу общия враг.

Отношенията между рицарите от епическите песни и сарацините не могат да бъдат изразени с прости понятия. Ожесточението на битките е страховито, а в хулите, отправяни към поваления или мъртъв неприятел, се съдържа жестока насмешка. От друга страна, внимателният анализ на образа на неверника и на някои сцени с негово участие създава обратното впечатление, че на него се гледа като на близък, с когото си струва да се общува. В началото на Песента за Роланд слушателят би могъл в крайна сметка да трепери за съдбата на Ганелон, изпратен от Роланд на опасна мисия. След това заедно с него съзерцава сарацинското великолепие на Сарагоса, изслушва предизвикателното му в началото послание, което после се смекчава под влияние на любезното посрещане, на красивите доспехи, които му даряват… Оказва се, че гостите знаят как да подкупят един френски рицар, известна им е слабостта му към разкошните, бляскави и качествени оръжия! Ето как Ганелон стига до „предателството“ и предлага на сарацините да убият Роланд. Той ги превръща в оръжие на своето отмъщение, без при това да им оказва повече каквато и да било помощ. В известен смисъл подобно предателство не е чак толкова тежко, тъй като Ганелон не отправя каквито и да било хули по адрес на французите и не става „езичник“. Подобно на почтения Яго, той не крие коварството си. Напълно логично е да се очаква подобно поведение от негова страна. Нещата се развиват така, сякаш жонгльорът вижда в не един свой слушател потенциален Ганелон, готов да влезе в съглашение със сарацините. Ето защо е нужно да му бъде противопоставен героизмът на Роланд и на хората му, както и да му бъде наложен Божи съд.^[27]