Доминик Бартелеми
Рицарството (10) (От антична Германия до Франция през XII век)

Посвещаването на Хилдеберт II

Салическият законник не определя аристокрацията като такава, освен когато един франк или римлянин се радва на кралско покровителство като антрустион или сътрапезник: в такъв случай тяхното убийство се прощава по-трудно и откупът е три пъти по-голям. Григорий от Тур също не разполага с родово понятие за аристокрацията, ала неговите повествования, следващи свидетелствата на Житията, предполагат наличието на такава. Именно нейния престиж и мощ се стремят да защищават чрез кръвното отмъщение многобройните представители на даден род, домогвайки се до благоволението на кралете и, естествено, издигайки някои свои синове до епископски сан. У Григорий има достатъчно спорадични описания (всеки път, когато това е от полза за изложението на събитията) на красиви доспехи и красиви коне като символи на определен статут. В Северна Галия, която вече се нарича Франкия, докъм 600 г. те често съпровождат покойника в гроба. А археологията предоставя доказателства за това, че стойността на оръжията е признак на социално разслоение.

Без съмнение кралската институция и аристокрацията до голяма степен са наследство колкото от Германия, толкова и от Рим. Крале и васали разполагат с данъчна администрация и кодекси, с юридически формулировки, които следват в опростен вид римските образци, без все още да са придобили нов окончателен вид. Внуците на Хлодвиг са пристрастени към външните признаци на богатството в античен дух. Ала поне що се отнася до отношенията с едрите земевладелци, които вече могат да бъдат наречени сеньори, трябва да се признае, че при франките (поне на север) интерактивният стил и духът на институциите са по-скоро германски (варварски). Васалите се присъединяват към войската със собствени отряди, а общите събрания, макар да не са преки наследници на германските народни събрания (concilia), описани от Тацит,^[1] все пак донякъде приличат на тях. Меровингските крале прибягват до убеждението и до личния пример на воини, като смятат за свой дълг въплъщаването на добродетелите на господстващата класа, на едничкия елит,^[2] чиято същностна характеристика е подвигът с оръжие в ръка (без да се взема под внимание висшето духовенство).^[3]

Сред нашите сведения за посвещаване през VI в. няма пример за „чист“ ритуал при встъпване в пълнолетието на някой васал, който да съвпада напълно с прочутото описание на Тацит.^[4] Все пак, макар да става въпрос преди всичко за осиновяване чрез поверяване на оръжие,^[5] не можем да не споменем за връчването през 585 г. на копие на младия Хилдеберт II (син на Сигиберт и Брунхилда) от неговия чичо Гунтрамн, крал на Бургундия, на което несъмнено присъства Григорий от Тур. Съгласието, което цари между двамата мъже, изглежда, му е направило огромно впечатление, защото той го описва в своята История на франките и го представя по-скоро като пример за подражание.

През 580 г., когато Хилперих има надмощие, неговият брат Гунтрамн кани техния все още невръстен племенник Хилдеберт II, син на Сигиберт (починал през 575 г.) и на Брунхилда, на среща на границата между двете кралства. Тъй като самият Гунтрамн няма деца, той го избира за свой наследник за голямо възмущение на Хилперих и неговите хора. В присъствието на знатните той „го поставил на своя престол и му предал цялото кралство с думите: «Нека един щит ни пази и едно копие ни брани.»“^[6] В дадения момент това означава обред за ненападение и за съюз между воини срещу трети сили, както по онова време (но не по времето на Тацит) това става между знатни без кралско потекло.^[7] Действително чичото и племенникът заедно със своите васали се съюзяват срещу Хилперих, но не предприемат нищо прибързано срещу него. Задоволяват се да пируват заедно и да си разменят дарове напълно в духа на Германия, такава, каквато я описва Тацит, а след това представят чрез пратеници на Хилперих своето искане: „Да върне онова, което е отнел от владенията на кралството (на Хилдеберт II), а ако откаже, да се готви за сражение.“^[8] В случая не може да се говори за никакви военни приготовления, дори и привидни, а за пиршества и за размяна на подаръци, достойни по-скоро за добродушните германци на Тацит, отколкото за настроените за надпревара рицари от 1100 г. Налице е същинска ритуализация на конфликтите, поставена върху правова основа, без следа от „варварска ярост“. Самият Хилперих не обръща никакво внимание на този ултиматум. Той от своя страна сякаш се е завърнал към римската Античност, защото през това време по негова воля в Соасон и Париж се строят циркове, „които да предостави на народа за зрелища“, така че отправеното предизвикателство остава без последствия чак до неговата смърт през 584 г.

При това положение, вместо да разгроми неговата вдовица Фредегунда и невръстния й син Хлотар II, крал Гунтрамн ги закриля, което обаче не му пречи през 585 г. да поднови договора с Хилдеберт II,^[9] принуден от заговорите на знатните в двете кралства. Това става по време на събрание, пред което крал Гунтрамн „поставил в ръката на крал Хилдеберт копие с думите: «Това е знак, че ти предавам цялото мое кралство.»“^[10] После го отвежда настрани, за да му разкрие имената на опасните люде, а „след това, когато всички се събрали на пир, Гунтрамн започнал да убеждава войската, като казал: «Вижте, о, мъже, колко е пораснал моят син Хилдеберт. Вижте и престанете да се отнасяте към него като към дете. Забравете вече вашата разпуснатост и своеволие.»“

По-нататък Григорий от Тур предава (или доукрасява) призива на Гунтрамн към епископите в полза на Хилдеберт II, когото представя като „умен и деятелен човек“, а също внимателен и енергичен.^[11] „Вярно е, че неговата майка иска да ме убие“, продължава той, но Бог спасява праведния от ръцете на неговите неприятели. Гунтрамн напълно може да се осланя на Него, още повече, че въпросната заплаха едва ли е реална! Важно в случая е, че след като посвещава юношата, след като става кръстник на новороденото (което все пак се колебаят дали да му покажат, да не би добрият Гунтрамн случайно да го убие!), той, заедно със своите племенници и васали съставляват едно общество на истински мъже, които поне на думи са готови да отмъстят за неотдавнашната смърт (584 г.) на техния родственик Хилперих.^[12]

Така Григорий от Тур по твърде красноречив начин описва политическите послания на Гунтрамн: германски по дух, когато говори като воин, християнски, когато се отнася до предаването на властта, и като цяло мачистки. В тях при посвещаването на Хилдеберт се очертават два неразривно свързани аспекта.^[13] То е и подчертаване на връзката между двамата крале, и потвърждаване на пълнолетието на Хилдеберт II, а оттам способността му да поеме властта. Способност, за която Гунтрамн дири признание в полза на своя племенник от „общността“, както би се изразил Тацит, която през 585 г. е съставена от васалите и епископите, оформящи представителната част на обществото в кралството чрез събранията и войската.

Залогът на този ритуал на реализация е изключително голям поради факта, че след крал Дагоберт (починал през 639 г.) меровингските крале неизменно ще бъдат смятани за непълнолетни, обречени да бъдат под настойничеството на майордомите, а след това на франкския херцог (Карл Мартел), потомък на един от тях, чак до падането на последния техен представител (Хилдерих III през 751 г.). След това кралските династии възприемат ритуала на избора и коронацията, редом с този на посвещаването, и по този начин осигуряват пълномощията на своите наследници.

Подобно на бегло споменатото от Тацит посвещаване при германците, това връчване на оръжията на Хилдеберт II има различни аналогии с феодалното посвещаване, което, както ще видим по-нататък, е от голямо значение както за спояване на връзката между посвещаващия и посвещавания, така и за придобиването от втория на статут на пълнолетен воин. От друга страна, в много случаи посвещаванията на рицари през XI и XII в. са придружени от претенции както в приведения епизод. Може да се каже, че те правят по-скоро рицаря, отколкото рицарството с присъщата му мяра и куртоазност. Нерядко, особено към 1100 г., те са продължение на суровия идеал, завещан от Античността и от ранното Средновековие, преди те да бъдат възприети от същинското рицарство.

Междувременно при Меровингите е налице както еволюция на римския дух, така и постепенно изграждане на един германски по своята същност мироглед. Символичното значение на оръжията води до появата на нови обичаи (погребване заедно с доспехите). Така у Григорий от Тур постепенно придобиват очертания ритуали като отнемане на оръжието и предизвикателства, непознати в антична Германия, но напълно действени в меровингска Галия, където юридическата система и обществените взаимоотношения са несъмнено по-сложни. През 576 г. крал Хилперих дава заповед да бъде обезоръжен неговият син Меровей заради проявено непокорство.^[14] Следвайки същия ритуал, през 587 г. крал Хилдеберт II лишава от оръжие херцог Гунтрамн Бозон и по този начин временно го сваля от длъжност.

Малко преди това същият добре познат на Григорий от Тур интригант се представя пред крал Гунтрамн за пратеник на Хилдеберт II. Кралят му отправя тежко обвинение, задето е насърчил претендента Гондовалд да направи опит да узурпира неговия престол (585 г.), на което Гунтрамн Бозон отвръща: „“Ти седиш на престола като крал и господар и никой не смее да те прекослови. Аз заявявам, че съм невинен в това дело. Ако се намери някой равен на мен, който тайно ме обвинява в това престъпление, нека излезе сега напред и да каже открито това. А ти, благочестиви кралю, предай това дело на Божия съд, който да отреди правда, когато ни види да се сражаваме в единоборство." След тези негови думи всички запазили мълчание."^[15] Доколкото ми е известно, това е първото свидетелство за дуел между знатни при франките.^[16] Налице е най-малко предизвикателството. Значи ли това, че този обичай е нов и наскоро утвърден? Едва ли, тъй като нито един друг извор не притежава богатството на детайли, с което се отличава История на франките на Григорий от Тур, особено когато авторът говори за своето време (царуването на синовете на Хлотар I, 561–592 г.). Въпреки това този епизод е важен етап в историята на воинските обичаи, защото от гледна точка на 1100 г. при всички случаи е налице много повече рицарски дух в двубоя, отколкото в посвещаването.