Доминик Бартелеми
Рицарството (42) (От антична Германия до Франция през XII век)

Кръстоносният поход и огрубяването на рицарството

Пишейки през четиридесетте години на XII в. своето Жизнеописание на Луи VI, абат Сугерий от Сен Дени говори за бившите кръстоносци не само като за набожни рицари на Христа, но и като за мъже, покрили се със земна слава и спечелили уважението дори на неприятеля. „Сарацините дори хвалели благородния подвиг“ на Боемон Антиохийски, който обаче „нямало да бъде възможен без намесата на Божията десница“.^[1] А фландърският граф Робер II, наречен „Йерусалимски“, е „забележителен във всяко отношение мъж, прочул се сред християни и сарацини още в самото начало на похода към Йерусалим заради умелото си боравене с оръжие“.^[2] Вероятно едните го обичат повече от другите, които пък се боят от него, но след малко ще видим противоречивите чувства, които френските рицари предизвикват у един сирийски емир от XII в. Французите се отнасят по същия начин към турците и към сарацините като цяло, а това тяхно отношение е отразено в не една епическа песен. Изобщо не става въпрос да представяме тук кръстоносните походи като някакъв приятелски мач между Изтока и Запада, тъй като още по време на първия от тях са извършени две масови кланета. В същото време те изобщо не представляват някакъв сблъсък на цивилизации, за каквито понякога са смятани в наши дни. Една книга, посветена на рицарството, която дири навсякъде прояви на съучастие между благородни противници, може обаче да ги разглежда и от такъв ъгъл.

По принцип Църквата изисква кръстоносният поход да бъде съпроводен с обръщане на рицаря към вярата. Той се откъсва от своите имоти, за да „следва Христа“, отказва се изрично от облагите, които са една от обичайните му цели, и имплицитно дори престава да жали живота си и да е готов да умре за правото дело. Полагането на клетва за въоръжено поклонение до Йерусалим, приемането на кръста като емблема и отказът от дългите коси превръща рицаря в същински воин, който трябва да забрави навиците, присъщи на „войните“ между събратя по потекло.

Една от най-показателните хроники на кръстоносния поход принадлежи на анонимен автор, който, по всички личи, е представител на „средната класа сред рицарите кръстоносци“, освен ако съзнателно не се представя за такъв. Той се разграничава от бедните и духовниците и се чувства франк, макар да потегля от Южна Италия под водачеството на нормандеца Боемон Тарентски, когото възхвалява, както би трябвало да постъпва всеки добър васал по отношение на своя сеньор.

Той знае, че през ноември 1095 г. Урбан II е отправил към тях призив да „поемат смирено по пътя на Господа нашего Исуса Христа“, за да спасят душите си. Освен това папата е добавил: „Братя, трябва да понесете много мъки в името на Христа: нищета, оскъдица, голота…“ и всякакви форми на страдание и лишения, които Христос е предсказал на своите ученици, за което всеки от тях ще получи награда. Следователно първоначалният тон не е толкова войнствен; по съвсем същия начин един Еврар дьо Бретьой би описал своето призвание на Божи въглищар. На пръв поглед човек изобщо не би казал, че тези франки се готвят да заминат на война. „Щом чули тези слова, те побързали да пришият кръст към дясното си рамо и до един се врекли заедно да тръгнат по стъпките на Христа, който ги бил избавил от мощта на татарина.“^[3] Нима те не оставят замъците, жените си и всичко останало, за да последват Христос подобно на богатия младеж от Евангелието?

След края на похода някои от тях несъмнено ще си възвърнат имотите, макар понякога не без усилия. Тяхното заминаване не е окончателно. Мнозина залагат имуществото си пред манастири срещу определена сума пари за екипировка, запазвайки си възможността да го „откупят“, ако един ден се завърнат от Йерусалим. Опасността да изгубят живота си обаче е съвсем реална: Църквата изобщо не им обещава, че всички ще се завърнат здрави и читави, тя просто благославя оръжието им според ритуала от Камбре, който вече разгледахме. В нито един източник не се споменава този обред да има за цел да осигури победа или неприкосновеност. Цялата атмосфера в този момент е белязана от чувството на саможертва. Очакваната печалба е по-скоро от духовен, отколкото от светски характер. Всичко това силно отличава кръстоносния поход като свещена война от в една или друга степен сакрализираните войни от хилядната година.^[4]

Представяйки въодушевлението на християните от Франция и преди всичко на рицарите като един духовен порив, Анонимната нормандска хроника първоначално следва линията на самия папа Урбан II. В неговия клермонски декрет се казва: „Ономува, който потегли за Йерусалим само от благочестие, без да дири почести и пари, за да освободи Божията църква, този поход ще бъде зачетен като покаяние.“^[5] В действителност едно покаяние не означава винаги и непременно трайно обръщане към вярата и изправяне на нравите; напротив, понякога то е най-добрият начин човек да избегне подобна необходимост! Ала за да се отърсят от греховете си, през 1095 г. на рицарите не се налага да се разделят с оръжията, както прави това Людовик Благочестиви през 833 г. или както постъпват онези от тях, които стават монаси или отшелници. Макар временно да изоставят своите феоди във Франция, на тях изобщо не им се налага да се отказват от статута си на рицари. Ето защо твърде бързо пред тях се открива възможността в случай на победа да се сдобият както със слава, така и с пари, без при това да накърнят по какъвто и да било начин християнското си благочестие.

Вярно е, че в случая тези рицари са изправени пред далеч по-голяма опасност да загинат, отколкото при провинциалните войни във Франция. Нито в декрета от Клермон, нито в пролога към Анонимна история не се намеква за това, но и в двата документа имплицитно се съдържа принципът за борба на живот и смърт. Ако кръстоносците започнат безмилостна битка срещу Неверника и той не се изплаши, те, естествено, трябва да очакват същото от негова страна. Малко по-нататък анонимният нормандец разкрива истинското положение на нещата, представяйки багдадския халиф като папа (apostolique) на мюсюлманите, който изрично им е дал разрешение да убиват християни.^[6] Какво може да бъде това, освен защитна мярка? Анонимният автор приписва на противниковия лагер готовност, която в действителност е налице при християните. По този начин става ясно, че папата е разрешил на кръстоносците да убиват и е обещал спасение на душите за онези, които загинат. Действително, когато става въпрос за падналите при Никея, тонът в хрониката става доста отмъстителен: „Докато тържествено се възнасяли към Небето, мъчениците в един глас повтаряли: «Отмъсти, Боже, за пролятата в Твое име кръв!»“^[7]

До този момент обаче нито тази, нито останалите хроники не съдържат някакъв патетичен призив за проливане на кръв. Папа Урбан II призовава за закрила на християните от Изтока срещу потисничеството на сарацините, тоест да бъде оказана рицарска защита на слабите. „Със сълзи на очи и болка в сърцето той описал до какво окаяно положение е доведено християнството на Изток, разказал за страданията, на които сарацините подлагат тамошните християни; като прочувствен оратор започнал да лее сълзи пред множеството за поругаването на Йерусалим и на Светите места, които Божият син бил обитавал телом.“^[8] Така кръстоносният поход се явява защита на църквите и на бедните срещу сарацинската тирания,^[9] описана по начина, който се използва по адрес на недостойните рицари и сеньори-потисници като Робер дьо Белем и Тома дьо Марл. Също както при тях, сторените злини съвсем целенасочено биват преувеличавани.^[10] Нека си припомним обаче, че поначало патосът на подбудителя към война е насочен не само към „защита“ на Църквата и на слабите, а предполага също така тази война да бъде водена без милост и без корист от „добрите“ рицари. Ето защо не бива да се подвеждаме от варварското и кръвожадно звучене на понятие като „отмъщение“: във феодалното общество то представлява форма на правосъдие и служи също така като довод за претенции към Светите земи, изконно наследство на християните, което им е било незаконно отнето.^[11]

Всички тези речи използват теми, понятни за френските рицари от XI в., които не ги схващат непременно като призив към изтребление на противника, тъй като в техния свят отмъщението първоначално се разпалва с високопарни изрази, последвани от враждебни действия, които обаче скоро биват изместени от изкуството на преговорите и компромисите. Тази последователност е налице още от времето на Тацит! За отмъщение се говори по повод какви ли не войни, водени с различна степен на жестокост, но неизменно белязани както от враждебни действия, така и от пазарлъци. Когато Урбан II призовава християните да дадат отпор на сарацинското нашествие, той е напълно в тон с Кралските анали, оправдаващи войните на Карл Велики през VIII в., които включват, както видяхме, и прояви на действителна суровост, и съглашения с противника.

Ново в случая е, че ролята на подбудител на войната играе лично папа Урбан II, почти толкова непримирим реформатор, колкото и неговият предшественик Григорий VII, а залог са самите Свети зами на християнството. От друга страна, проповедта на Урбан II и на неговите глашатаи, сред които има пламенни и понякога необуздани отшелници, отеква в разгара на борбите на григорианците и на комуните. Най-сетне възмездието е от духовно естество и това прави войната свещена в същинския смисъл на думата, безспорно твърде близка по своя характер до джихада на самите мюсюлмани, макар самият папа да не знае това.

Тази свещена война не е изцяло сакрализирана. Папата не поема прякото командване, което Григорий VII има намерение да направи през 1075 г. Урбан определя като легат за потеглящата към Йерусалим войска Адемар дьо Монтей, епископ на Пюи-ан-Веле. Последният взема участие в съвета на принцовете („барони“) с право на глас, но без да налага мнението си. Той играе ролята на пастир на кръстоносния поход, като в същото време осигурява заедно с тулузкия граф Реймон дьо Сен Жил (когото дори замества известно време) командването на окситанския контингент. Подобно на експедицията в Англия през 1066 г., тази от 1096–1099 г. представлява обичаен поход, но в силно разширен мащаб, по време на който сцеплението се осъществява както по време на коя да е феодална война, тоест под водачеството на принцовете. Кръстоносците дават обет за поклонение, но не и за подчинение на едно общо командване, което по-нататък неизбежно предизвиква търкания между тях. Нито един от контингентите не е финансиран пряко от папата или от Клюни, нито пък е подчинен на особена дисциплина — орденът на Тамплиерите ще се появи едва тридесет години по-късно.

От друга страна, действително ли кръстоносната войска е разширена от социална гледна точка по онзи едва ли не революционен начин, за който понякога говори модерният романтизъм?

Според Фуше дьо Шартр папата действително е разпоредил на епископите: „Убеждавайте всички, към която и обществена класа да принадлежат те, рицари или пешаци, богати или бедни, с непрекъснати проповеди да се притекат незабавно на помощ на християните и да отблъснат този злокобен народ далеч от нашите земи.“^[13] Според Робер Монаха той все пак изключва от това число негодните да носят оръжие и изисква от богатите само да помогнат на бедните, като всичко става под надзора на духовенството. Според този автор словата на папата са насочени преди всичко към рицарството, тъй като той заявява: „Нека вашите сърца трепнат и душите ви се изпълнят с въодушевление при спомена за подвизите на вашите предци, за доблестта и славата на Карл Велики и на неговия син Людовик!“^[14] А по време на следващия кръстоносен поход (втори поред, през 1146 г.) папа Евгений III, напомняйки опрощението, което очаква бойците, държи реч в напълно феодален дух: „Нека всички онези, които принадлежат на Бога, и преди всичко най-могъщите и най-знатните, смело грабнат оръжието!“ После на свой ред призовава синовете да проявят храбростта на своите бащи, да смажат гордостта на враговете (като дадат израз на своята собствена гордост) и да прославят християнското име: „Това ще бъде най-доброто доказателство за вашето благородство и храброст.“^[15] Той сякаш знае, че се обръща към почитателите на Песента за Роланд, най-древният ръкопис на която датира от тридесетте години на XI в. и чиято етика дължи много на кръстоносния поход. Ала през 1095 г. в проповедите за кръстоносен поход се прокрадва и пауперистка нишка: в него вземат участие много пешаци, далеч по-многобройни в сравнение с обичайната войска на принцовете. Трогната до сълзи от Урбан II, тази християнска войска е в състояние да прояви жестокост, сравнима с клането през 1038 г. при Beneciacum. Пиер Отшелника пък насъсква хората срещу евреите, тези врагове на Бога, обитаващи сърцето на френските градове (особено в Руан), и на които може да бъде отмъстено незабавно за страстите Христови, или поне да им бъде отнето онова, което е необходимо за подготовката на кръстоносния поход. В резултат започват погроми и изнудвания.

Първият кръстоносен поход се възприема по различен начин както от преките участници в него, така и от страничните наблюдатели. Той се обосновава ту чрез присъщите на феодализма понятия, ту чрез изпълнени с истински фанатизъм речи. Различна е гледната точка и на самите принцове: Годфроа дьо Буйон и Реймон дьо Сен Жил например са по-религиозни от Боемон Тарентски и неговия племенник Танкред, а дори и от Балдуин дьо Булон (роден брат на Годфроа) и от братовчед му Балдуин дю Бург. Като цяло старите учебници с основание разграничават „кръстоносния поход на бедните“ от този на бароните, но нито една хроника не прави това по такъв категоричен начин. „Бедните“ са по-скоро дребни рицари, отряди от младежи и „барони“ на принцовете с техните рицари и придружаващите ги както обикновено пешаци. Този кръстоносен поход на бедните започва през 1096 г. с избиване на евреи и бързо се отправя на Изток, опустошавайки областите, през които преминава, като в края на краищата още в първата схватка с турците бива разгромен при Киботос (Civetot). Оцелелите (сред които е и Пиер Отшелника) се присъединяват към войската на бароните, която до пристигането в Антиохия (1098 г.) се намира под строгото и умело ръководство на нормандеца Боемон Тарентски, тъй като той знае как да преговаря с византийците, как да се възползва от раздорите между мюсюлманите и да печели съюзници сред източните християни.^[16]

Дори след провала при Киботос пехотата, а не рицарите съставляват мнозинството, като Клод Ге говори за 4000 конници и за 20 000 пехотинци, а накрая, след понесените загуби и допълнителните подкрепления, до Йерусалим достигат около 1200–1300 конници и 20 000 пехотинци.^[17] Според Фуше дьо Шартр в конницата по изключение има бойци, които по статут не са рицари. Във всеки случай пешаците през цялото време са мнозинство и дават най-много жертви както по време на сраженията (понеже не могат да се спасят с бягство), така и от глад и болести (поради недостиг на припаси и на помощ от страна на богатите), но в същото време приносът им във военно отношение е решаващ.

Нека прелистим хрониката на анонимния нормандец. Войската прекосява наскоро завоюваната от турците Мала Азия. Тя трябва да се раздели на две части и Боемон, който познава тези области и тактиката на турците, оглавява челния отряд, съставен от нормандци от Франция и Италия. На 1 юли 1097 г. при Дорилея той не се поддава на клопката, устроена от противниковата конница, чиято тактика, характерна за степните народи, предвижда неприятелят да бъде увлечен в преследване, а след това да бъде разгромен от засада. Напротив, той и неговите съратници избират фронтален удар, който дава техническо предимство на тежките им копия. Ето защо предпочита да не проявява излишна дързост, а да изчака пристигането на подкрепления. „Мъдрият Боемон незабавно прикани другите, сиреч граф Дьо Сен Жил, херцог Годфроа [дьо Буйон], Юг льо Мен [граф на Вермандоа и брат на отлъчения крал], епископът на Пюи и всички останали рицари на Христа да побързат към бойното поле. И каза, че ако искат в този ден да вземат участие в сражението, трябва храбро да пристигнат на мястото.“ Ето един пълководец, който не се е увлякъл по пагубния пример на Роланд от епическата песен. Негова цел е победата и той я постига, като споделя заслугата за нея с останалите благородници. Той препоръчва само „единодушие в името на Христа“, тоест преди всичко строго придържане към неговия план на сражението, защото „ако е угодно Богу, днес всички вие ще станете богати“.^[18] И действително победителите кръстоносци награбват огромна плячка. На хрониста дори през ум не му минава, че ако решенията на събора в Клермон се приемат буквално, по този начин те могат да изгубят благодатта на покаянието. Ала дори Адемар, епископ на Пюи, който присъства на мястото, очевидно няма никакви възражения. Истината е, че кръстоносците отчаяно се нуждаят от тази плячка под формата на припаси и коне, за да могат да продължат похода.

А какво мислят те за противника? Първоначално кръстоносците са стъписани при вида на това „гъмжило от турци, араби, сарацини“ и всякакви други представители на тази „отлъчена от Бога раса“, които се явяват пред тях и крещят като дяволи. Някои съвременни изследвания^[19] напълно основателно подчертават факта, че в хрониките на кръстоносния поход сарацините често са представяни като дяволски изчадия (поради виковете си) и са подлагани на оскърбления (като езичници), но без при това да се внасят необходимите нюанси и условности. В действителност това доказва преди всичко, че кръстоносците не знаят нищо за исляма. И не е ли удивително, че една толкова дълга и трудна военна експедиция, с цената на толкова много жертви и усилия, не довежда до ксенофобски изстъпления? Нормално е те да изпитват ненавист към който и да било народ, изпречил на пътя им… Учудващо в случая е, че тази омраза не е безрезервна и Анонимната хроника съдържа искрена възхвала на бойните качества на турците, а с това подчертава качествата на самите кръстоносци, които в крайна сметка излизат победители с Божията помощ (впрочем по-дискретна от онази, която оказват светиите през хилядната година).

„Дали ще се намери толкова мъдър, толкова учен човек, пита се анонимният нормандец, който да се осмели да опише мъдростта, бойните умения и храбростта на турците? Те си мислеха, че могат да изплашат народа на франките със заплахата на своите стрели, както са изплашили араби, сарацини, арменци, сирийци, гърци.“ Според други хронисти това са все изнежени народи, които тепърва започват да изучават историята на мимолетната селджукска „империя“. В лицето на турците франките откриват мъже, които не стоят по-долу от самите тях! Впрочем йерусалимската войска не след дълго започва, подобно на византийците, да набира „туркопули“ като наемници.

Ами ако те си имат работа не с действителни чужденци, а с далечни роднини, с братовчеди като обитателите на Бретан! „Те [турците] уверяват, че са сродни с франките, и твърдят, че никой друг народ няма рицарско призвание, освен франките и самите тях.“ В случая хронистът ги представя като отстъпници. Те са сгрешили, като са се отклонили от християнския Бог с неговото триединство, защото „ако бяха повярвали, че Той царува както на небето, така и на земята, едва ли някой щеше да може да се мери с тях по могъщество, смелост и воинско умение. Благодарение на Бога те бяха победени от нас в сражението, което се състоя на 1 юли“.^[20] Подобно родство с франките биха могли да приемат, тоест да си представят, единствено читателите на Историята от Емон дьо Фльори, който дължи много на Фредегарий. В митологията за троянския произход има епизод на раздяла между двама братя, Франсион и Торкват, като първият се отправя към дунавските области, а оттам към Германия и Галия, докато вторият остава в Мала Азия и неговото име може по силата на мнима етимология да се свърже с названието на турците. Ала дори и да няма действително родство, възможна е известна общност на благородните идеали и аналогия в общественото поведение, към която кръстоносците веднага проявяват интерес.^[21] Същата гледна точка откриваме и в начина, по който Песента за Роланд, както и други епически произведения представят сарацините: признанието за доблестта на противника още повече увеличава заслугата на френските рицари.

Хрониката смесва воинската гордост и религиозната вяра, така че кръстоносците трябва да бъдат едновременно смели и вярващи (но в същото време тщеславни, пресметливи и жестоки). Ала как след победата да се присъди на франките онова, което принадлежи на франките, а на Бога онова, което принадлежи Богу? Хрониката отрежда значителен дял на Бога с твърдението, че що се отнася до човешките възможности, турците са щели да спечелят.

Най-трудното обаче предстои. Започва обсадата на Антиохия, която продължава през цялата зима на 1097–1098 г. и е белязана от глад и непрекъснати излази в опит за деблокиране на града. Кръстоносците се опитват да вселят ужас в душите на обсадените, като излагат на показ отрязаните глави на пленниците по подобие на норманите пред стените на Париж през 885 г. По време на обсадата мнозина пешаци умират от глад, без да получат достатъчно помощ от рицарите, въпреки призивите на епископа на Пюи.^[22] Някои принцове и сеньори, които имат възможност да избягат, го правят. Сред тях са виконт Дьо Мелюн, Гийом льо Шарпантие, а заедно с него самият Пиер Отшелника. Ала Танкред, племенникът на Боемон, ги застига и позорно ги връща обратно. Те се явяват на съд не пред духовниците, а пред „сеньорите“. На разсъмване Боемон започва да хули без всякакви задръжки посрамения виконт: „Нещастник! Ти си позор за Франция!“ След което сипе укори върху му: „Защо побягна така безчестно? Може би искаш да предадеш тези рицари и войската на Христа така, както предаде други като тях в Испания?“^[23] Гийом льо Шарпантие действително е отстъпил пред врага в Испания и това е известно на всички. Много бързо, дори твърде бързо, упреците в страхливост прерастват в обвинения в предателство. Все пак Боемон не може да му припише някакво конкретно злодеяние. Французите (от кралските владения) се намесват и той му прощава, без да му наложи каквото и да било наказание с условие занапред да следва вярно войската. Ала Гийом льо Шарпантие окончателно е изгубил достойнството си и разяждан от срам, отново избягва, като този път никой не го преследва. След завръщането си във Франция не е подложен на някакви особени притеснения, не му е отнето рицарското звание и не е отлъчен. Подобно на други французи, сред които е и графът на Блоа, той става единствено предмет на критика от страна на съперничещи фамилии.

На 3 юни 1098 г. кръстоносците влизат в Антиохия. Остава им да превземат цитаделата, да отблъснат на 5 юни пристигналата на помощ турска войска начело с Кербога („Корбаран“) и да устоят на глада! При това положение те все пак се опитват да преговарят. Ако се вярва на Фуше дьо Шартр, на тях им идва наум идея, достойна за майордома Бертоалд или за Гийом Завоевателя. Техният пратеник Пиер Отшелника обяснява на турците, че основното им искане е да си върнат християнските земи, и затова предлагат спорът да бъде решен чрез битка между равен брой рицари (пет, десет, двадесет или сто), излъчени от противниковите лагери. Турците, естествено, отказват, тъй като смятат, че предимството е на тяхна страна. Според анонимния нормандски хронист преговори действително се водят, но той ги представя по различен начин. Изтъквайки отнетата християнска земя, Пиер Отшелника иска от турците да се изтеглят от нея, освен ако не са дошли на нея с намерение да се покръстят. Турчинът Корбаран отвръща, че, напротив, ако християните се отрекат от своя Бог, ще получат земята, градовете и замъците като феоди, „и никой от вас не ще остане без кон, а всички ще станат рицари като нас, и ние ще живеем в голямо приятелство“.^[24] Ако ли не, ги очаква смърт или робство.

Ала една следкаролингска войска, поела по пътя, начертан навремето от Карл Велики, не може да смени религията си така лесно, както постъпват норманите през 911 г.! Освен това дали на рицарите им се иска пешаците да се изравнят с тях по ранг?

В действителност това е начин да се изпита противникът. Малко по-късно решимостта на кръстоносците укрепва с „откриването“ на Светото копие. Установява се атмосфера на свещена война и самите изпитания дават сили на християните. На 28 юни 1098 г. те разкъсват блокадата. Същия ден турците допускат грешка, като встъпват в открит бой с франкската конница, чиято сила е фронталната атака с копия. Тя жъне победа, без да даде много жертви, докато пехотата, която прикрива тила й, понася сериозни загуби. Случилото се през този ден от социална гледна точка е далеч по-успокоително от перспективата, която би открило евентуалното приемане на исляма! Освен това кръстоносците се възползват от някои слабости в противниковия лагер, където има две групировки, водени от двама враждуващи помежду си халифи. Единият от тях е владетел на Египет, от династията на Фатимидите, а другият, владетел на Багдад, се радва на подкрепата на турците. Вместо да се притече на помощ на последните, на 26 август 1098 г. фатимидската войска им отнема Йерусалим. Остава открит въпросът дали всъщност тя не е влязла в тайно съглашение с Боемон.^[25]

Битката при Антиохия допълнително се ожесточава и придобива религиозен оттенък с откриването на Светото копие и отслужената по този случай литургия за свещена война (пости, шествия, нравствена реформа на войската).^[26] През февруари и март 1098 г. анонимният хронист преминава от темата за мъченичеството на християните към тази за проклятието, което тегне върху убитите турци, и описва излагането на показ на отрязаните им глави пред погледите на обсадените. След това главите са изстреляни с катапулти вътре в стените на града, за да бъде сломен окончателно духът на неговите защитници. Войната се затяга. Въпреки това твърде рядко хора като Танкред и като неговия съперник Балдуин дьо Булон, брат на Годфроа дьо Буйон, пропускат възможността да извлекат материална изгода. Кръстоносците непрекъснато спорят кой пръв да започне пристъп срещу обсаден град или крепост, защото първият, който побие своето знаме на стените, има право да претендира за владението на сеньорията или на пленниците, срещу които може да се вземе откуп… В същото време се отбелязва личното мъжество на лимузенския рицар Голфие дьо Латур, потомък на знатна фамилия.^[27]

През последния етап на похода, по време на прехода от Антиохия към Йерусалим кръстоносците извършват кланета, едното в Маарат, а другото в самия Йерусалим. Вече са извън византийската орбита, в сарацинските владения, и полагат усилия да разчистят трайно пътя на бъдещите поклонници. На няколко пъти те дават на своите противници избор между покръстване или смърт, също както в края на Песента за Роланд, изпадат в ярост от съпротивата, срещната при Маарат, която превземат на 11 декември 1098 г. и избиват голяма част от нейните жители. След това, обзети от ужас, останалите градове капитулират един след друг, като обещават покорство и изплащане на данък. Ала превземането на Йерусалим на 15 юли 1099 г. завършва с „най-страшното клане на неверници“.^[28] Създава се впечатлението, че фанатизмът взема връх над рицарското отношение и пресметливостта през този завършващ етап, когато присъствието на духовниците е по-осезаемо, а молитвите им екзалтират войската. Освен това се чувства отсъствието на легата Адемар, починал през лятото на 1098 г., който би могъл да охлади страстите, както и на прагматично настроените военачалници, заети да затвърждават властта си над своите нови сеньории в Сирия. По-късните мюсюлмански хроники, по-конкретно тази на Ибн ал-Атир, описват жестокостите на кръстоносците, а включените в текста поеми призовават за отмъщение на поруганата чест.^[29] Дори християнските хроники не скриват тези масови човекоубийства, а Албер д’Екс изрично ги порицава, както вече е направил по отношение на погромите срещу евреи, извършени през 1096 г. при потеглянето на „кръстоносния поход на бедните“.

Извършените в Маарат и Йерусалим престъпления би трябвало да направят по-сериозно впечатление на френските историци от колониалната епоха и да ги възпрат да представят кръстоносците като предшественици на „цивилизационния принос“ на модерна Франция, тоест на нейния империализъм. При условие, че се отхвърли позоваването на тях по какъвто и да било повод и се прекрати срамното честване на Пиер Отшелника и на Годфроа дьо Буйон, би могло (и дори би трябвало) вниманието да се съсредоточи върху характера на отношенията между кръстоносци и мюсюлмани в зависимост от конкретните обстоятелства. Двата града оказват съпротива на кръстоносците и ги принуждават да осъществят пристъп, несравнимо по-труден от обичайните за феодалната война. И в двата случая, както при Маарат, така и при Йерусалим, първоначалният замисъл не е да бъде избито цялото население. При Маарат Боемон най-напред дава убежище на богатите видни жители на града, като обещава да запази живота им, разчитайки да получи откуп. Впоследствие обаче не удържа докрай дадената дума: „Той изловил всички, на които наредил да влязат в двореца, отнел им всичко, което притежавали, злато, сребро и всякакви накити, едни от тях заповядал да убият, а други изпратил в Антиохия, за да бъдат продадени [откупени?].“^[30] Описанието, което прави анонимният хронист на разграбването на града, в още по-голяма степен подчертава алчността на победителите и стръвта, с която се нахвърлят върху храната. В Йерусалим, най-големият и преди всичко свещеният град, клането на евреи и мюсюлмани е още по-голямо, като хронистите до един говорят за реки от кръв.^[31] То все пак не засяга цялото население. Особено силна съпротива оказват мюсюлманите в „храма на Соломон“ (джамията „Ал-Акса“), като накрая „нашите заловиха там голям брой мъже и жени и убиха или оставиха жив когото намерят за добре“.^[32] И отново неяснота относно съдбата на намерилите убежище на покрива, на които Танкред обещава да пощади живота, разчитайки да получи откуп. Някои съвременни историци изтъкват трудността да бъдат държани в плен толкова много хора, както и проблема с онези, които продължават да слагат оръжие в момент, когато приближава нова мюсюлманска войска (победена по-късно при Аскалон на 12 август 1099 г., преди всичко от „Божията сила“). Тези факти не оправдават по никакъв начин извършените от кръстоносците жестокости и ни карат да си задаваме отново и отново едни и същи въпроси за същността на християнството от 1100 г., чиито защитници претендират, че вървят по стъпките на Христос, а се отдават на кланета, които не се налага да изкупват с покаяние. Трябва да се признае обаче, че планът на похода ни най-малко не предвижда изкореняване на исляма.^[33]

Няма никакво съмнение, че кръстоносците са извършили военни престъпления, но последвалата реакция от страна на мюсюлманите не е единодушна. Дори когато известно време след това вземат в плен Боемон и други принцове (сред които и Балдуин дю Бург), те ги оставят като заложници и започват да преговарят за откуп. Техните емири проявяват същия прагматизъм, както и въпросните принцове, в резултат на което не след дълго се стига до споразумение. Установяването на някои „франкски“ сеньори в Близкия изток напомня заселването на норманите във Франция към 900 г. За тях обаче е по-трудно да приемат официално новата вяра и можем да имаме само догадки за съществуването на известен брой отстъпници.