Доминик Бартелеми
Рицарството (66) (От антична Германия до Франция през XII век)

Любов, брак, съперничество

И така, най-напред се появява историята на Ерек (1170 т.). Първата трета от произведението е жизнерадостна и весела. По време на лов рицарят среща едно джудже, което го шибва през лицето със своя бич. Той не отвръща на удара, защото джуджето принадлежи на един страховит рицар (Идие), «въоръжен» (тоест защитен с броня) и «известен със своята невъздържаност и коварство», поради което героят се бои «да не бъде убит на място», тъй като е «без доспехи». Понеже «храбростта и лудостта са различни неща», Ерек първо се въоръжава и едва тогава се впуска в преследване на Идие. По пътя стига до някакъв chastel (укрепено градче), където живее негов васал, колкото беден, толкова и гостоприемен. Той има само един слуга и за дома се грижат жена му, потомка на граф, и дъщеря му Енида, по-прекрасна от русокосата Изолда. В същото врече обаче той разполага с доспехите, тъй необходими на Ерек, за да (се) сражава на предстоящия турнир: «Имам чудни и здрави доспехи (ризница, набедреници, шлем, кон, меч и копие), и на драго сърце ще ви ги заема.»^[1] В този chastel са се събрали много рицари, дами и оръженосци, всъщност цялото баронство от околността (семействата на владетелите на замъци), за празненството, по време на което всеки рицар може да се бори за «наградата и за честта на най-голямата красавица»,^[2] като я помоли да приеме един красив ястреб, който всъщност е и самата награда. Освен ако друг рицар не се противопостави в полза на своята любима… Ерек получава съгласието на васала да се надпреварва за ястреба от името на неговата прекрасна дъщеря и в крайна сметка печели, като побеждава тъкмо наглия Идие.

При подобни обстоятелства в двора на крал Артур възниква същият проблем. Според обичая кралят трябва да целуне най-прекрасната девойка при двора, а това събужда сериозни разногласия между рицарите, всеки от които изтъква качествата на своята любима. В този момент Ерек пристига тъкмо навреме, тъй като води със себе си Енида, на която Артур дава целувка. Ерек се жени за нея и тъй като е кралски син, дарява на своя тъст, васала, два замъка в знак на признателност и като лек срещу неговата бедност. Това ще рече, че изисканите обноски могат да бъдат от полза в живота, особено когато човек има щастието да е баща на млада красавица.

Без всякакво съмнение Енида е възхитителна и тепърва доказва своето целомъдрие и любов към Ерек. Кретиен дьо Троа с видимо удоволствие описва колко светло е челото й, колко бяло и румено лицето й и всички прелести, с които природата и Господ са я сподобили, за да бъде «радост за очите».^[3] «Тя е по-прекрасна от светлината на слънцето.»^[4] Същите изрази използва Бернар дьо Вентадур, когато говори за своята любима. Ала в действителност Енида получава наградата за красота не поради своята прелест, а благодарение на храбростта на Ерек, на неговото копие и на неговия меч. Първенството си тя дължи на любовта на най-доблестния рицар, който показва качествата си по време на турнира след Петдесетница, организиран от крал Артур и неговите рицари «сред полето в подножието на Данеброк», по време на който са раздадени «много везани нагръдници и ръкави в знак на любов».^[5]

Колкото и добре разработени да са женските образи в романите на Кретиен дьо Троа, що се отнася до издигането на жените в обществото, те не стигат по-далече от Романа за Еней и Романа за Троя.

Главни герои си остават изключително рицарите, поели на път в дирене на подвизи. В крайна сметка чувствата на тяхната любима могат да се тълкуват като предлог, който те използват, за да направят по-приемливо собственото си славолюбие и склонността си към показност. Те са като млади спортисти, готови на всичко, само и само да се говори за тях. Всеки дири трудни изпитания, опасни приключения, през които никой дотогава не е преминавал. Един прекосява непреодолим брод, друг се сразява с непобеждавани дотогава противници, тоест все «първи изкачвания», както биха се изразили алпинистите. Уловката или може би прелестта на всичко това е, че през цялото време те ангажират и доброто име на своята любима, макар самата тя да не взема каквото и да било участие.

Дали действително жената е тази, която насърчава съперничеството между рицарите? Приключението на Ерек и Енида, а след това и на Ивен показват, че не е така. По-скоро дамата е принудена поне привидно да иска онова, което самата рицарска общност начело с краля желае тя да иска.

Към края на първата трета в повечето романи на Кретиен дьо Троа първоначалният успех дава право на отдих за рицаря. Читателят се пита дали приключението свършва тук, в прегръдките на младоженката. Ерек и Енида вече са съпруг и съпруга. Съвместният им живот е толкова щастлив, че Ерек отказва да ходи занапред по турнири: той «вече нямал на сърце друго желание, освен да я целува и да получава целувки от нея».^[6] Той не е като владетеля на Ено Балдуин V или като Хенри Млади, на които бракът (сключен очевидно от политически съображения) съвсем не отнема желанието да дирят подвизи. Единствените куртоазни постъпки, които върши, са да раздава на рицарите оръжия, одежди и жълтици, а след това да ги изпраща с богати доспехи на турнирите. Ала това не е достатъчно, за да остане той на висотата на своята роля. Ето защо насърчението отново да грабне оръжието идва от самата Енида една сутрин, когато двамата са в брачното ложе: «Той спял, а тя била будна.» И тогава «тя си спомнила онова, което разправяли хората от околността за нейния съпруг»,^[7] а именно, че е recreanz, тоест че «подло е изоставил оръжията и рицарството».^[8] Тя се чувства виновна за това, обзема я срам, разплаква се и на неговите въпроси отвръща: «Славата ви вече не е същата» и още «мен упрекват за това и ето ме печална».^[9]

Лесно можем да отгатнем, че Ерек незабавно взема мерки, грабва оръжието и се впуска в дирене на приключения. Та нали Кретиен дьо Троа му отпуска още 4500 стиха, за да може да изкупи вината си? За да нанася удари, да страда и да кърви обилно. Любопитно е обаче да се види с какво високомерие посреща Ерек думите на жена си Енида. Е, щом толкова иска той да не оставя в забвение своето рицарство, нека гледа! И ето че тя трябва да язди пред него под погледите на всички, да бъде красива и да мълчи. Най-важно е обаче да не му помага с нищо, да не отронва нито дума, за да го предупреди за надвисналата над него опасност от страна на противник, скрит в засада или който вече се е устремил срещу него. А тя го обича, бои се за него и на няколко пъти спасява живота му, престъпвайки неговата воля. Той сурово я кори за това и се стреми да се покаже мачо, макар вътрешно да не й се сърди чак толкова. Изпитанията, през които преминават, са сурови, той е ранен, тя е съкрушена, той бере душа, тя с мъка се спасява от похотливостта на един граф… Този кралски син и дъщерята на васала напомнят двойка садомазохисти, ала преди всичко са мъж и жена от благородно потекло с произтичащите от това привилегии, но същевременно притиснати от данъка, който то трябва да плаща на храбростта, и двамата здраво свързани със задълженията на действеното и безупречно рицарство. Енида споделя посвоему изпитанията на Ерек, тъй като вътрешно приема обществената участ, който той с е избрал от любов към нея. Дългът ги откъсва от частния живот и се явява опора на мъжкото превъзходство.

Най-добро продължение за историята на Ерек е Рицарят с лъва (1177–1181 г.). Главният герой Ивен след брака действително е изправен пред същия проблем, макар да преминава през различни перипетии. Тази «приказка» се състои от няколко епизода, които я сближават с легендарните първоизточници, съчинени от и за благородническите фамилии от XII в. Действително Ивен дири приключения край Кипящия извор, чийто защитник ранява смъртоносно, а след това се влюбва и се жени за неговата вдовица, владетелка на Ландюк. Той спечелва сърцето й заедно с нейната сеньория благодарение на своята смелост и на нуждата от закрила, която тя изпитва за владенията си, пък било и срещу войската на самия крал Артур. Ето един красноречив пример за типична феодална идеология и практика: наследницата се нуждае от верен рицар, който благодарение на заслугите си се сдобива със съпруга и феод.

След като се жени за дамата на Ландюк, Ивен действително брани извора от Артуровата войска. Той сваля от коня самия Кей, сенешала на крал Артур. След схватката Ивен посреща краля, който гостува на него и на съпругата му в Ландюк.

Ала това е едва първата трета от романа и поради това се налага намесата на Говен, приятел на героите на Кретиен дьо Троа, който при нужда ги подтиква към действие. В случая Говен припомня на Ивен, че не бива да се размеква сред ежедневните наслади в Ландюк. «Нима сте от онези, които забравят за своята доблест заради съпругите си?», пита го той.^[10] И след това добавя: «Нека Богородица посрами оногова, който се жени, за да пренебрегне дълга си.» И още: «Може ли една жена да продължава да обича мъжа си, след като той сам не се грижи за доброто си име и за славата си?»^[11]

Какво би могъл да възрази на това Ивен? Единственото, което му остава, е да поиска разрешение от своята съпруга — «в името на вашето и моето щастие».^[12] Тя е тази, която трябва да вземе решение, защото нейният статут по отношение на него е далеч по-равностоен, отколкото този на Енида спрямо Ерек. Сеньорията принадлежи на нея, докато Ерек е този, който дарява замъци на бедния васал, чиято прекрасна щерка, за която се жени, едва има какво да сложи на гърба си.^[13] Напротив, Ивен следва повелите на господарката на Ландюк; той иска от нея позволение да замине и тя му го дава, определяйки същевременно продължителността на неговото отсъствие на една година. Ако закъснее след изтичането на този срок, тя няма да иска повече да го види, което ни най-малко не съответства на неразривния брак от XII в. Въпреки всичко далеч по-гордата от Енида господарка се прекланя пред повелите на рицарството, за които напомня и чието въплъщение е месир Говен.

По време на турнирите Ивен не престава да мисли за нея. «Телом той потегля с краля, но сърцето му остава у дома.»^[14] Той преживява онази amor de lonh, далечната любов, която възпява трубадурът Жофре Рюдел, принц на Блей, или онази, която скоро след това ще изпита труверът Конон дьо Бетюн, потеглил на кръстоносен поход като на турнир, все за честта на своята любима. Това са все рицари, чието тяло, потеглило на път в гонитба на приключения, се отделя от изпълненото с любов сърце. Случаят потвърждава, че «далечната любов» е съпътствана от странни състояния: героят се опитва да забрави своята любима, да се приспособи към раздялата до степен, която един съвременен есеист Анри Ре-Фло определя като «куртоазна невроза». И така, Ивен толкова силно мисли за завръщането, че накрая забравя да се върне. Непростима грешка! Неговата дама прекалено дълго е тъгувала по него, а той е злоупотребил с търпението й. В резултат тя му съобщава «никога вече да не се явява пред очите й и че няма смисъл да пази брачната халка».^[15]

Това е напълно достатъчно да го докара до ярост срещу самия него. Той хлътва в гората и подивява, превръща се в полугол ловец, който се храни със сурово месо. Постепенно си възвръща разума, връща се към живота и рицарството благодарение на грижите на един отшелник и на една млада девица, която заедно с други девици го моли да им помогне по рицарски (което той и прави) и дори да ги обича (което той не може). В това отношение неговият образ напълно съответства на рицар от феодална легенда. Влиза в двубой, за да защити една млада жена, несправедливо обвинена в предателство, също както Анжьоже, от когото произхождат анжуйските графове, или както Аршамбо, родоначалник на виконтите на Комборн. Ивен спасява също така един лъв, нападнат от змия, и това най-благородно от всички животни се превръща в символ на рицарството, появява се върху гербовете,^[16] става негов верен спътник, при това твърде полезен в момент, когато не дотам куртоазно героят е нападнат от трима противници едновременно. Изключителна е приликата му с Голфие дьо Латур, поне според описанието на Жофроа дьо Вижоа. При това самият той се сражава като лъв и като него е прекрасен и великодушен. Междувременно инкогнито брани извора на своята дама и пак инкогнито изтръгва от нея обещания да се застъпи за него пред дамата, в която е влюбен… Така че не след дълго радостта ще се завърне в замъка Ландюк.

Ето след Ерек и Енида още една апология на брачната любов, главната опасност за която идва не от прелюбодеянието, а от рицарството.

Едва-що приключил през 1176 г. работата си върху Клижес, своя анти-Тристан,^[17] и ето че Кретиен дьо Троа получава от Мари дьо Шампан тема (и следователно поръчение за нова творба) за роман върху извънбрачната любов. Неговият Рицар на каруцата (1177–1181 г.) описва историята на Ланселот, влюбен в кралица Гениевра, изцяло предан на нейните заповеди. Той до такава степен е заслепен от чувствата си към нея, че стига до унизителни за собственото му достойнство постъпки, като качването му в позорната каруца. Греховната любов застрашава както брака, така и рицарството.

Не е известно как е започнала тази любов. В началото на романа основното събитие е високомерното — и същевременно царствено — предизвикателство, отправено към двора на крал Артур. Рицарят Мелеаган, син на крал Бодмагю, вече е взел голям брой пленници от кралство Логр (владение на Артур). Готов е да ги върне до един, ако някой от Артуровите рицари се съгласи да се бие на кон с него и успее да защити кралица Гениевра; ако бъде победен, той ще я вземе в своя власт. Сенешалът Кей получава правото да приеме предизвикателството и тъй като той по най-безочлив начин надценява силите си, неизбежното се случва: кралицата е пленена от наглия Мелеаган. Поне не е унизена или обезчестена, защото кралят баща на рицаря бди над нея.

В края на този пръв епизод неочаквано се появява нов рицар. Той тръгва по следите на пленената кралица, която успява да зърне няколко пъти (веднъж стига дори по-далеч) и да научи от нея волята й. Действително «влюбеният знае да се покорява, той незабавно и охотно изпълнява волята на своята дама».^[18] Ала една кралица, предмет на греховна любов, има далеч по-сурови изисквания от щерката на някакъв васал или дори от една господарка на Ландюк! Тази любов трябва да надмогне дори морала на честта! Ето защо кралицата иска от своя рицар да понесе в нейно име позор. Заповедта й е Ланселот^[19] да се качи в каруцата на безчестието, предназначена за престъпници. Честта му се оказва сериозно опетнена: заклеймен е от участниците в няколко епизода на романа и е отбягван от останалите рицари. И всичко това при положение, че кралицата продължава да му се сърди само защото за момент се е поколебал! Стъписал се е, преди да се качи на каруцата… Все пак кралят [Бодмагю] заявява, че тя не е права, «тъй като заради нея се изложихте на смъртна опасност» (по време на други премеждия, освен преживяния срам).^[20] Тя самата съжалява за проявената строгост и след известно време двамата прекарват нощ, отдадени на нежна плътска любов.

Ала тази влюбена и обичана кралица си остава властна и неумолимо продължава да подлага на изпитание покорството на рицаря, тоест както неговата любов, така и храбростта му. Турнирът в Ноаз е организиран, за да може всяка от девойките сред зрителите да си намери жених. Няма съмнение, че замислената процедура е доста неясна, а и крайната победа на Ланселот слага точка на този базар за съпрузи. Преди това обаче, докато крие самоличността си, той получава от своята дама, кралицата, цяла поредица противоречиви напътствия: най-напред да се прояви колкото се може по-добре, след това да отстъпи (но не и дотам, че да загуби конете и доспехите си), а веднага след това отново да се бори за победа.^[21] Така в името на любовта той всеки път е принуден да стига докрай и в доблестта, и в посредствеността. Същевременно не става въпрос да защищава своята рицарска чест и тази на своята дама, давайки израз на любовната си връзка по подобие на Ерек, а напротив, да крие по всякакъв начин своя плам.

Тази изгаряща отвътре страст се превръща във фикс-идея. Рицарят изглежда умислен, изпада във фетишизъм пред гребена на кралицата, във възторг от притежанието на един от нейните коне. Той до такава степен е обсебен от нея, че по време на двубоя срещу Мелеаган трябва непрекъснато да се намира в такава позиция, че да не я губи от поглед. Очевидно е, че за разлика от други герои Ланселот не може да разчита на отдих в края на първата третина от романа! Дори развръзката не слага край на неговата история. Не го очаква брак, който да му даде известна сигурност, не може да разчита и на отказ от рицарството. Съдбата на Ланселот си остава отворена, недовършена, поради което графиня Мари с пълно основание отбелязва, че тази книга има успех и продължения. Все едно, че недотам робуваща на морала, публиката одобрява в по-голяма степен куртоазното прелюбодеяние, отколкото феодалния брак!

Кретиен дьо Троа не позволява на своя герой Ланселот да стигне до окончателно падение. Той продължава да проявява своята доблест в различни изпитания, храбростта си в битките, така че споменът за каруцата постепенно избледнява. Та нали той стабилизира положението в кралство Логр? Нали неговата десница дарява свободата на кралицата и на всички останали пленници?

Чисто и просто Кретиен дьо Троа и неговата публика се разтушават с тази греховна любов, с противоречието между нея и рицарството на Ланселот, принуден да приеме срама с каруцата, с този негов антиподвиг и с абсолютната власт на дамата. Нима самата тя не се стреми да превърне любовта, на която е предмет, в същинска тирания, като прави от Ланселот воин на любовта? Налага се той да доказва, че държи на нея повече, отколкото на уважението от страна на другите рицари, макар, водена от необходимостта да бъде закриляна, тя не след дълго да го връща на пътя на славата.

Дали всичко това е признак за нарастващото влияние на жената? Нека ми бъде позволено да направя една вариация по тема на Жорж Дюби, която се отнася за дамата, сдобила се с клетва от страна на рицаря за сметка на своя съпруг. Не смятам, че описаните събития укрепват позициите на крал Артур, ала все пак един автор от XII в. показва образа на изпаднал в пълно подчинение рицар. Кралицата не се отнася към своя рицар така, както един сюзерен би постъпил със свой васал, искайки от него да страда и дори да загине, ако това е необходимо. Тя иска от Ланселот нещо повече: да приеме доброволно безчестието, и то без нито миг колебание. Кралицата се проявява не като сюзерен, а като истински владетел. Така във Франция, в името на любовта, а не на морала, намира място нечувания дотогава принцип на сляпо подчинение от страна на благородник. Ами ако всичко това не подготвя по коварен начин почвата за превръщане на рицарството в кралска войска, за което тъкмо през втората половина на XII в. говорят някои дворцови духовници?