Доминик Бартелеми
Рицарството (51) (От антична Германия до Франция през XII век)

Граф Балдуин и опасностите, свързани с турнирите

Вероятно Хенри Млади първи от своя род започва през седемдесетте години на XII в. да посещава турнирите. По всичко личи, че неговият дядо Жофроа Плантагенет не го е правил, а твърдението на Жан дьо Мармутие в неговата История за подобен случай е измислица. Той твърди също така, че Жофроа бил направил това „в покрайнините на Фландрия“,^[1] което също не е вярно, но все пак е правдоподобно, тъй като това е едно от местата, където най-често биват организирани турнири, като първото сигурно свидетелство за тях дава Галбер от Брюге през 1127 г.^[2] В същото време Фландрия е областта, където градовете преживяват бурно развитие под властта на един принц-умиротворител, успял до голяма степен да се справи с феодалните войни и кръвните отмъщения. Нали именно тя първа навлиза във „втория период на феодализма“, изпреварвайки дори Нормандия?

Би ли могла областта Турен да й отнеме палмата на първенството и да претендира за честта да бъде още през шестдесетте години на XII в. люлка на първите турнири? Боя се, че не. Подобна претенция почива върху една игра на думи, свързваща самото название „от Тур“, „от Турен“ с tournois на старофренски. Такова твърдение се появява в две хроники на Пеан Гатино, каноник на Сен Мартен в Тур, писани между 1200 и 1220 г. по повод ненадейната смърт през 1062 или 1066 г. на „Жофроа дьо Прьойи, който измислил турнирите“.^[3] Става въпрос за един барон, който действително е живял по границата на Турен и Поату (сеньор на Прьойи-сюр-Клез). Ала ако тези игри наистина се появяват най-напред в Турен, защо автори като Гийом дьо Поатие и преди всичко Ордерик Виталис не споменават нищо за тях в подробните и увлекателни разкази за сблъсъците между рицари през периода 1060–1100 г. в райони, разположени по границата с Нормандия, Анжу и Мен? Те обаче говорят само за „joutes“, двубои с копия, зрелищни, но импровизирани.^[4] Освен това бихме могли да се запитаме защо през 1170 г. Жан дьо Мармутие има съвсем смътна представа за това какво представлява турнирът, макар да свързва понятието с Фландрия, и защо за турнирите не се споменава нито дума в интересната История на сеньорите на Амбоаз, писана по същото това време.^[5]

Жалко за Турен и за Жофроа дьо Прьойи. Поради каква причина все пак името на този човек се радва на подобна известност? Твърде възможно е неговите потомци да са измислили някаква фамилна „традиция“ по подобие на свързаните с родовете Ардр и Гин, превръщайки го ретроспективно в участник в турнири, както постъпва Ламбер д’Ардр по отношение на един граф и на един сеньор от хилядната година и от XI в.^[6] Не е изключено освен това въпросният Жофроа да си е спечелил име на любител на рицарските двубои по подобие на Гийом Завоевателя, какъвто го описва Гийом дьо Поатие. И въпреки всичко би ли могло да се твърди, че турнирът е измислен от определен човек? Възможно ли е в даден момент чрез декрет на един или на неколцина принцове и барони той да е бил създаден, както навремето епископите налагат на християнската войска формулировки като „Божи мир“ и „Божие примирие“? В действителност турнирите са резултат от определено, доста ускорено развитие на най-разнообразни военни игри както за благородниците, така и за простолюдието, за конни или пеши бойци, с копие или с друго оръжие, и то по времето на „рицарската промяна“ през XI в. (1060–1140 г.).^[7] Съществува вероятност една и съща игра да достигне до нас под различни названия и при това положение у Галбер от Брюге „турнир“ означава чисто и просто двубой.^[8] При това става въпрос вече за 1128 г., малко преди Църквата за пръв път да осъди турнирите като „презрени позорища“, тоест като многолюдни и организирани сборища.

Освен това всякакво съмнение по въпроса се разсейва, когато Галбер от Брюге разказва как Шарл Добрия организира „турнири с двеста рицари“ във Франция и в Империята, и по този повод се налага да умилостивява Църквата чрез дарения.^[9] Интересен е фактът, че за тези турнири се споменава в разгара на френско-нормандските войни, белязани от двубои, за които свидетелстват Сугерий и Ордерик Виталис. Двамата автори действително говорят за фламандски рицари начело с техните графове Балдуин (при Анш), а след него Шарл Добрия и за началото на конфликта през 1123–1124 г. между Хенри Боклер и съюза на бароните, сред които е и Галеран дьо Мьолан, един от първите известни притежатели на герб.

По време на тези конфликти почти липсват същински сражения, освен тези при Бремюл и при Ружмонтие (1119 и 1124 г.). Дали когато всичко приключва с празни приказки и увъртания, както при Планш-дьо-Нофл през 1109 г., младите рицари, стекли се под знамената на принцовете с надеждата да спечелят почести и пари, не се чувстват донякъде измамени? И дали няколко схватки биха могли да ги удовлетворят? Те сякаш горят от нетърпение и непрекъснато дирят случай да извоюват слава и богатство, без да се подлагат на прекомерни опасности. А какво би могло да се каже за Луи VI, който през 1124 г. вдига войската от няколко провинции за защита на Реймс, града на кралските коронации, срещу възможното германско нападение? Колко много рицари са разчитали да влязат в сражение и са останали разочаровани от неочакваното оттегляне на император Хайнрих V, надявайки се след това поне да бъде организирано неговото преследване, осуетено обаче по волята на епископите и на самия Луи VI! Имам предвид една среща между рицари и християни без човешки жертви, както при Бремюл. По всяка вероятност турнирите получават разпространение, за да заместят липсата на истински сражения и в същото време за да утвърдят сдържаното отношение към противника: действително по време на тях не биват убивани дори конете, а целта е да бъдат заловени заедно с ездачите.

При това положение как би могло да се обясни отрицателното отношение на Църквата към турнирите? Нима благодарение на тях не се избягват феодалните войни и следователно постоянно заклеймяваните щети, които понасят църквите и бедните? През 1130 г. провинциалният събор в Клермон издава следния декрет: „Ние забраняваме тези презрени позорища, на които се стичат рицари, за да изложат на показ своята сила. Те се събират на тях с дръзко предизвикателство и често подлагат на опасност живота си и спасението на душите си. На онези, които намират там смъртта си, ще бъде отказвано християнско погребение (но не и покаяние и помазване).“^[10] Тази формулировка е препотвърдена на общите събори в Латран през 1139 и 1179 г. А през 1149 г. свети Бернар от Клерво порицава с присъщата си разпаленост този „дяволски обичай“, наложен от принцовете, по силата на който участниците „се бият до смърт“,^[11] като поради високопарния си стил придава изопачена и едва ли карикатурна представа за явлението.^[12]

Дали наистина падат толкова много жертви? Самият дух на турнирите изключва подобно нещо. Това би могло да се провери в документите от седемдесетте години на XII в. (които са най-подробните), тъй като винаги са възможни нещастни случаи и изключения. Като цяло обаче възмущението на духовниците и монасите е насочено срещу суетното лекомислие и преди всичко срещу стремежа към печалба на рицарите. Именно в това отношение са прави епископите, като говорят за „панаири“ и за „презрени позорища“. Действително става въпрос за представления и именно алчността, изострена в случая до краен предел, е основната спирачка пред стремежа към убийство. На турнирите се печели бързо и се губи бързо, тъй като пленяването и освобождаването срещу честна дума може да доведе до придобиването или загубата на няколко откупа само за един ден. По този начин турнирите се родеят едновременно със света на зрелищата и със света на търговията и не случайно тяхната люлка се намира някъде между Фландрия и Шампан.

Граф Шарл Добрия е праведен християнин и не без угризения взема участие в турнирите. Още преди официалното им осъждане през 1130 г. неговите духовници му напомнят, че това са суетни дела, и се налага той да се спогажда с тях, като изкупва греха си чрез дарения. Впрочем санкцията на Църквата е белязана от известна условност чрез призива към покаяние: тя се съдържа в декрета на съборите и напомня отношението при нарушаването на Божието примирие. Дали наистина е налице воля за пълната забрана на турнирите? Дали те са толкова зловредни предвид кръстоносните походи например, след като благодарение на тях рицарите се намират в подчинение поради сторения грях и едновременно с това поддържат формата си? В действителност ролята на турнирите за боеготовността изобщо не е за пренебрегване.

През периода от неговото посвещаване в рицарство (1168 г.) до 1182 г. графът на Ено Балдуин V води по отношение на турнирите политика, сходна с тази на Шарл Добрия петдесет години преди това. Именно турнирите допълват усилията му за преодоляване на войните между бароните и се редуват с войни между принцовете, с оглед на които прерастват в мащабни маневри. Те дават възможност на владетеля, който държи в подчинение своите васали, но не може непрекъснато да воюва в служба на Бога или на императора, или пък да се притичва на помощ на своите сеньори и роднини, да предоставя поле за изява на рицарите. Благодарение на тях той може да извлича финансова изгода от градовете. Това е казано недвусмислено или се подразбира от подробния разказ на неговия нотариус-канцлер Жизлебер от Монс, който като духовник изпитва все пак известно неудобство.

През седемдесетте години на XII в. в Северна Франция се водят малко войни и именно това е времето на най-големите турнири. Въпреки определено конвенционалния си характер, те са сравними с истински сражения и подобно на въоръжените стълкновения се провеждат в гранични зони („марки“) и в осеяните със замъци покрайнини на горите. Отделни епизоди от тях могат да се наблюдават от крепостните стени, но все пак не до такава степен, както по-късно при схватките в оградено пространство, което е напълно видимо за зрителите от трибуните. Твърде малко се знае за големите турнири, които през периода 1130–1170 г. получават широко разпространение в Рейнска Германия. И ето че изведнъж се появяват романите на Кретиен дьо Троа (в областта на художественото творчество) и малко по-късно две пространни повествования за действителни турнири: Хрониката на Жизлебер от Монс (1196 г.) и Историята на Гийом льо Марешал (около 1219 г.). И двете съчинения се отнасят приблизително за едно и също време и описват едни и същи места, на няколко пъти споменават за фландърския граф Филип (1168–1191 г.), макар в нито едно от тях да не се казва и дума за главния герой на другото: Гийом льо Марешал отсъства от Хрониката на Жизлебер, а неговата История пък не отделя никакво внимание на графа на Ено Балдуин V. Те описват едни и същи епизоди и опровергават идеализираната картина, пресъздавайки една реална обстановка, в която куртоазията и изисканите маниери присъстват само наполовина. По време на големите турнири любезността и рицарските жестове се редуват с не дотам почтени постъпки. В същото време между двата източника съществува фундаментална и доста поразителна разлика: Жизлебер от Монс споменава за участието на голям брой пехотинци и за многобройни смъртни опасности, докато Историята на Гийом льо Марешал отрежда място единствено на рицари, които без съмнение са жадни за печалба, но в същото време нямат никакво желание да проливат кръвта си.

Как би могло да се постигне помирение между тези две гледни точки или поне да се обясни контрастът между тях? В устните разкази, които са чули двамата автори, може би не става въпрос за едни и същи турнири или, което е по-вероятно, не са взели под внимание едни и същи аспекти на турнирите. Жизлебер от Монс ги представя от позициите на принца, чийто служител е самият той, поради което премълчава донякъде направените разходи, опасностите (физически и политически), на които се подлагат участниците, както и съпътстващият ги морален проблем. Напротив, Историята на Гийом льо Марешал почива върху разкрасените спомени, които самият герой на стари години е разказал пред своите близки; на тази основа тя очертава житейския път на един прославен рицар, който се чувства на турнирите като риба във вода, хвали се със своите успехи, със спечеленото благодарение на тях богатство и място в двора, с безспорните си качества, като смелост и бойно изкуство, а също така се брани срещу някои инсинуации по негов адрес, и то пред публика, която предварително е настроена положително към него и към турнирите.

Нека започнем с турнирите, в които взема участие графът на Ено. Това са все обещани битки, тоест предварително уговорени по време и място с тази разлика, че програмираните истински сражения между принцовете, както видяхме, така и не се осъществяват. Боже опази подобно нещо да се случи с турнир! Тъй като от него не се очакват важни политически резултати, няма никакъв смисъл той да бъде отлаган. Ето защо турнирите са много повече на брой от битките и именно това е единствената причина за реалната опасност, която тегне над участниците. Освен това редовното им провеждане води до определена професионализация на рицарите в ущърб на общата култура на някои техни предци от каролингско и следкаролингско време. Колко ли са били вещи в латинския Балдуин V и Гийом льо Марешал?

По този начин големите турнири много скоро стават „редовни“ и се провеждат ежегодно като същински панаири на определени места и с предварително определени участници. Ако пък в продължение на няколко години се прояви твърде голямо неравенство, то бива компенсирано, за да се избегне недоволството на едната или другата страна. През 1168 г. Филип, граф на Фландрия и на Вермандоа, „кани неколцина французи на турнир срещу него“ в пограничния район между френското кралство и Вермандоа, тоест „между Гурне-сюр-Аронд и Ресон-сюр-Мац“, и „както е обичаят за всички тамошни турнири, рицарите от Ено са на страната на тези от Фландрия и от Вермандоа“.^[13] През 1175 г. пък многобройни, превъзходни и славни рицари от Шампан и от Франция „прогласяват“ турнир срещу графа на Ено Балдуин V между замъка Брен и град Соасон.^[14] И в двата случая силата, която кани, има превъзходство в числено отношение. Очевидно никому не идва наум да стори обратното и сам да се постави в губеща позиция! Все пак и при двата турнира неколцина се отделят от своя лагер и се присъединяват към противника, така че неравенството отчасти е изгладено, но не напълно. Причината за това изобщо не е от спортно естество. През 1168 г., недалеч от Гурне-сюр-Аронд, вероятно поради недоволство, предизвикано от неотдавнашна война, рицарите от Ено, пристигнали заедно с наскоро посветения Балдуин V, се присъединяват към французите. През 1175 г., недалеч от Брен, от френско-шампанския лагер се отделят и се присъединяват към същия този Балдуин собствените му зетьове, сеньорите на Куси и на Монморанси. Три години по-късно обаче, през 1178 г., на турнир между Вандьой и Ла Фер, отново сеньор Дьо Куси е пленен от Балдуин дьо Ено, но трябва да се има предвид, че междувременно двамата са се сражавали в Лане на истинска война (честно казано, обикновена военна разходка, съпътствана с грабежи, но не и с битки), единият на страната на френския крал (Раул дьо Куси), а другият заедно с графа на Фландрия (Балдуин дьо Ено). Светът на турнирите не е някаква кула от слонова кост встрани от превратностите на едно основано върху отмъщението общество.

Именно това се стреми да разкрие негласно Жизлебер от Монс. Отношението му към турнирите е белязано от скрита враждебност или поне до голяма степен е нееднозначно. Затова той изтъква на преден план личности, отклонили се от правия път, и подбира сцени, белязани от жестокости и груби обноски.

Тези жестокости често са свързани с набирането на пехотинци и се вършат напълно целенасочено. Това личи особено ясно на турнира в Тразени през 1170 г. На него застават едни срещу други граф Балдуин с рицарите си от Ено и херцогът на Лувен със своите рицари. Последният постоянно бива побеждаван от Балдуин в истинските феодални войни, когато се притичва на помощ на своя чичо, графа на Намюр, с надеждата един ден да го наследи. „Ето защо херцогът на Лувен Годфроа го ненавиждаше и той [Балдуин] за по-голяма сигурност бе принуден да доведе със себе си близо три хиляди пеши бойци.“^[15] Тази предпазна мярка се оказва съвършено уместна и дори недостатъчна, тъй като Годфроа от своя страна довежда „голям брой рицари, колкото бе могъл да събере“, както и „около тридесет хиляди пехотинци, тоест цяла войска, сякаш бе тръгнал на война“. Възможно е Жизлебер или неговите осведомители да преувеличават, но това поне дава възможност на автора да подчертае смелостта и хладнокръвието на своя господар. Балдуин се оказва в затруднено положение, още докато прекосява горите, защото лувенската войска го напада, а той няма път за отстъпление. Тогава той слиза от коня, за да покаже, че е готов за истинско сражение и „като го видят хората му, да не го изоставят, а конници и пешаци да се сплотят около него и да се подготвят за бой“. Така на гордостта и жестокостта на противника те, „с Божията помощ“, противопоставят мъжествено упорство и ето че заклеймената от Църквата игра е на път да прерасне в нещо далеч по-сериозно, достойно за вниманието на Всевишния в името на справедливостта. Според Жизлебер от Монс противникът е разбит, като оставя след себе си „около две хиляди убити и шест хиляди пленници“, докато на Балдуин не се налага да оплаква „почти никого“ от своята войска.

Може ли този епизод да бъде довод в полза на диатрибите, отправени от свети Бернар от Клерво срещу турнирите, които според него са един пагубен обичай? В случая обаче става въпрос по-скоро за смесване на въпросния обичай със същинска война между местни владетели. Турнирите се редуват с подобни войни и никак не е чудно понякога да се стига до преливане на едното с другото, като и в двата случая е налице една и съща жестокост и липса на каквато и да било лоялност въпреки наложените относителни граници на насилието.

Балдуин V никъде не е представян като извършил подвизи воин с копие и щит в ръка, а винаги като военачалник, когото неговите противници заварват неподготвен в резултат чрез ненадейно нападение или числено превъзходство, от което се възползват без всякаква милост. Ето защо той дава отпор по-скоро като насърчава своите бойци, отколкото сам да влиза в схватка.

Така през 1172 г. той бива изненадан посред Бургундия, след като една сутрин излиза от замъка Ружмон, придружен само от петима свои рицари. „И ето че срещу него се появил голям противников отряд начело със самия бургундски херцог Анри.^[16] Те били изпълнени с гордост, а с тях имало и многобройна пехота. Графът на Ено предприел смело и същевременно ловко действие. Той превърнал своите оръженосци и слуги в пехотинци и всички негови хора заели отбранителна позиция, за да могат да се опрат на многобройните вражески рицари.“^[17] В този случай авторът не прави равносметка на сражението, освен че Балдуин все пак се спасява от плен.^[18]

През 1175 г. френско-шампанските противници на Балдуин, макар и „горделиви“, не се впускат безразсъдно срещу него. Разразява се една от онези обещани битки с предварително определени време и място, при които предизвикателството в действителност се оказва клопка. През целия ден графът на Ено стои в готовност на една покрита с лозя „планина“ срещу замъка Брен. Редом с него са двеста рицари и хиляда и двеста пехотинци. По залез хората му започват да се изморяват, призовават го да се оттегли към Соасон и без да го дочакат, си тръгват сами. Балдуин очевидно в името на своята чест продължава да чака чак до здрач, когато повечето негови рицари вече са се прибрали в Соасон, а по-бавната пехота е изминала половината от пътя. Самият граф решава да се оттегли, но тъкмо в този момент шампанци и французи излизат от замъка Брен и се втурват да го преследват. С него са останали една шепа бойци, но той успява да вдъхне кураж на своите пехотинци, които обръщат в бяг противника и на свой ред започват да го преследват. В резултат „пред самите стени на Брен били избити мнозина вражески пехотинци, други се удавили, а някои попаднали в плен“.^[19] Този път не е сигурно дали противниците са били по-многобройни, поне що се отнася до пехотата. Все пак резултатът е една чудесна победа на лунна светлина, а хрониката на Жизлебер подчертава качествата на пехотинците от Ено (и от съседните провинции Фландрия и Брабант). Известен брой от тях графът продава на крал Филип Огюст във връзка с войната в Оверн. Могат ли турнирите да се приемат като витрина за наемниците от Север? Във всеки случай присъствието на пехотинци, засвидетелствано в харти от Ено и от съседните области, по всяка вероятност придава толкова кървав характер на турнирите, тъй като именно те са които убиват или умират.

Липсват сведения за начина, по който отрядите от другите области гледат на бойците от Ено. При прочита на Жизлебер от Монс обаче възниква въпросът дали неговият господар Балдуин с неговите рицари от Ено не всява донякъде страх по турнирите във Франция. Нали именно той води със себе си компактни маси пехота? При това положение напълно обяснимо е защо се налага „клетият граф“ да бъде представян като жертва на различни заговори и да му се дири извинение…

През 1168 г. от действията му пострадва фландърският граф Филип, но след като предварително е нахлул между Гурне и Ресон, разполагайки своите рицари и пешаци „като за война“… И тъй като, противно на традиционното отношение на Ено, Балдуин се опълчва срещу нето, Филип изпада в ярост или поне привидно проявява признаци на гняв. Бойците от Франция и Ено са подложени на натиск и в даден момент „един от най-смелите и верни рицари на Балдуин на име Жофроа Тюлан [в действителност барон] видял, че неговият господар и хората му са изпаднали в затруднено положение. Той се устремил срещу графа на Фландрия и с върха на копието му нанесъл удар с онова, което на простонароден език се нарича плъст“.^[20] Наскоро Клод Ге даде обяснение в какво се състои този удар. „Плъстта“ е натъпканият с кече преден лък на седлото. Ако ездачът опре в него основата на копието в момента на нападението, то действа като таран и силата на удара често го прави смъртоносен.^[21] В случая „графът на Фландрия, подкрепян от своите хора, дълго време останал на седлото като мъртъв“. Впрочем, въпреки неотдавнашната свада с обичайния му съюзник от Ено, съвсем неуместно би било той да бъде сериозно наранен или унизен. Ето защо се полагат усилия да се омаловажи неговото поражение. „Мнозина твърдят, че по време на битката Филип бил заловен и пленен, но един смел рицар на име Жил д’Оноа му позволил да избяга.“ Всъщност това е главният чашник на Ено, висш сановник, приближен на графа, който въпреки стореното не изпада в немилост… „В края на краищата Балдуин дьо Ено и французите излезли победители над фламандците.“^[22] И авторът не споменава нищо повече за последвалите събития.

Все пак подобно свидетелство е твърде ценно за нас със своята точност, ако не и безпристрастност за турнирите, видени през погледа на един принц, още повече, че с друго подобно не разполагаме. Естествено е Жизлебер съвсем съзнателно да подчертава някои характерни черти на турнирите, особено тези, които ги обвързват със сериозни дела, като войните между местните владетели или браковете между благородници, без да обръща внимание на други, по-конкретни, като суетната жажда за подвизи или, напротив, пазарлъците около откупите и понякога не дотам чистите сметки, свързани с тези „позорища“. Така или иначе, творбата на този канцлер на Балдуин V разкрива най-пълно политическите залози, които се разиграват по време на турнирите. Най-напред те дават възможност на един млад владетел да се почувства отчасти независим още докато баща му е жив. Ала дори след смъртта на Балдуин IV (1171 г.) Балдуин V продължава да води със себе си голям брой рицари и пехотинци, дирейки както слава, така и изгода. От негова страна това е проява на щедрост към тях, тъй като „поема издръжката им“ за четири или за шест седмици. Изпадналите в немилост фламандски рицари или разорените благородници от Ено и други подобни разчитат единствено на него, за да се сдобият с приходите от някой феод (1184).^[23] Той твърде ловко съумява да привлече на своя страна тези благородници, като им отпуска помощи и неизменно ги взема със себе си по време на войните срещу съседните владения, а турнирите се явяват като тяхно допълнение, което крие донякъде по-малко опасности и не изисква толкова усилия, колкото походите през различните области, които не биват или почти не биват подлагани на грабежи. В този смисъл турнирите биха могли да играят определена роля при смекчаването на войнствените нрави. Ала понеже те представляват също подготвителни маневри за местните войни и едва ли не пазар за наемници, бихме могли да се запитаме дали в действителност умиротворителната им роля е чак толкова голяма. И дали Църквата няма определени основания да ги заклеймява? Твърде възможно е също така избухнали по време на тях свади да прераснат в същински войни.

През 1182 г. Балдуин действително започва да се готви за война срещу херцога на Лувен в резултат от конфликт, възникнал по време на турнир. Решава да попълни войската си и какво предприема? Връща се на мястото на победата си на лунна светлина, между Брен и Соасон, където се провежда поредният турнир. Този път обаче той не носи оръжие, а се задоволява да привлече към себе си „колкото се може повече рицари“.^[24] Обществото на участниците в турнирите е благоприятна среда за набиране на бойци за истинска война или за нейната подготовка, без действително намерение да бъде водена, тъй като в крайна сметка Балдуин решава, че е по-разумно да не напада Филип Фландърски!