Доминик Бартелеми
Рицарството (25) (От антична Германия до Франция през XII век)

Борбата срещу маврите

Адемар от Шабан одобрява мирните договори между аквитанци под егидата на херцога, но дори не се сеща, че те биха могли да послужат за основа на съвместен поход за изтребване на неверниците. Представляват ли последните истинска заплаха? Едно спорадично нахлуване в Нарбон през периода 1008–1019 г. става повод за християнска война, предшествана от причастие на бойците (за спасението им тук, на земята, или след смъртта?).^[1] Ала дали вестта за разрушаването на Божигроб от халифа ал-Хаким (1009 г.) трогва херцог Гийом и неговите васали, като въпросния Юг, който се кичи с библейската титла „хилиарх“? Ни най-малко! Адемар и неговите съвременници дори не се сещат, че биха могли да отвърнат на това с кръстоносен поход. При това, откровено казано, моментът е далеч по-подходящ, отколкото през 1095 г. Впрочем решението на този халиф шиит, чиято религиозна политика излиза извън обичайните норми на исляма, малко по-късно е последвано от рязък обрат, който Адемар от Шабан със страхопочитание представя за чудо.^[2]

Твърде любопитно е, че идеята за християнски поход на Изток, макар и плахо, се появява под перото на Адемар. Според него евреи от Галия и сарацини от Испания били внушили на ал-Хаким мисълта за някаква мнима заплаха и това го накарало да разруши Божигроб!

От друга страна, Адемар от Шабан не без вълнение описва отделни кървави сражения по време на феодалната война и се стреми да събуди тревога у своя читател. В същото време с известно задоволство говори за избиването на сарацини, без да премълчава факта, че в ал-Андалус (мюсюлманска Испания) християните водят същинска грабителска война. Така например Адемар от Шабан приема като напълно нормален факта, че френски нормани начело с Роже дьо Тони извършват нападения и вземат пленници, някои от които изяждат, за да вселят ужас в душите на мавърските крале и да измъкнат от тях откуп!^[3] Той дори приветства храбростта на Роже, който на връщане от Испания попада в засада с четиридесет души срещу петстотин, дава отпор, избива мнозина нападатели и оцелява. Въпросният Роже напомня донякъде Роланд от Песента, сътворена към края на XI в. и белязана от колорита на мюсюлманска Испания. За разлика от Роланд обаче той остава жив, а и походът си е негово начинание без опеката на франкския крал.

Дали и аз на свой ред, като мнозина други, се оставям на въображението си, докато чета между редовете на тази Хроника от Адемар от Шабан? Така или иначе, всеки път, когато той говори за маврите, човек остава с впечатлението, че както събитията от хилядната година, така и начинът, по който ги описва, умението му да гради напрегната фабула, силно напомнят френския епос. Вярно е, че последният се появява най-малко сто години по-късно и не може да бъде само и единствено плод на древната устна традиция. Тази традиция все пак съществува, за което се убеждаваме, между другото, от една „бележка“ за манастира Сан Милан де ла Когола.^[4] Тя кристализира около имена и случки от каролингската история,^[5] претърпява развитие и понякога обновление, свързани с последвалите събития, или пък митичните спомени от каролингски времена се преосмислят във връзка с борбата срещу маврите около хилядната година.

Така например през 1010 г. (още преди премеждието на нормана Роже от 1024 г.) граф Ерменгол д’Юржел се завръща от Испания като победител. Според Адемар от Шабан той е изтребил безброй сарацини, докато историческата истина е, че е вършил отделни нападения за откуп и сплашване. „По време на победното си завръщане той се сблъскал с друга мавърска войска и настъпил срещу нея с част от своите бойци. Накрая изгубил сили и след като убил мнозина противници, сам погинал. Сарацините прибрали главата му като същинско съкровище. Техният крал я балсамирал и я покрил със злато, а по-късно винаги я носел със себе си на война като залог за победа.“^[6]

Също както Задун у Ермолд Черни, в случая сарацините стават свидетели на мъжеството на „франките“, което предполага, че и последните от своя страна се отнасят с известно уважение към сарацините. Това не са народи, които книжовниците от хилядната година биха могли да опишат в една импресионистична етнография, както постъпват през Античността Тацит по отношение на германците и Амиан Марцелин по отношение на хуните или аланите, охотно изброявайки различията между тях. Напротив, белязаното от воински добродетели християнско общество не обръща твърде внимание на подобни различия. То до голяма степен приема норманите от 900 г. и маврите от хилядната година като твърде сходни с неговия собствен елит, но изповядващи друга религия, и ги използва като фон и в същото време като основа на своите собствени проекции. Така при Ерменголд е налице твърде особен случай на рицар, превърнат в светец. Той в действителност до голяма степен е такъв, понеже главата му се превръща в реликва и става предмет на преклонение. Все пак не става дума за християнски култ към мъртъв светец, а за въображаемо сарацинско идолопоклонство. Всъщност в Аквитания към хилядната година почти нищо не се знае за исляма като религия и на сарацините, смятани за „езичници“, се приписват какви ли не условни „суеверия“. Те ту правят магии, чиято сила бива преодоляна благодарение на светото причастие, ту се кланят на напълно измислени идоли, които все пак странно напомнят аквитанския култ към статуите реликварии, като тези на свети Жеро и на света Фоа!

В крайна сметка обаче защо човек да не носи със себе си подобни „велемощни“ образи като залог за победа, след като е християнски воин, потеглил за Испания, за да обсажда градове и замъци? Просто защото тяхната чудодейна сила се проявява само срещу близки противници, които принадлежат към същото общество и същата религия. Същинска дързост е, че те биват изнасяни извън родната им земя, извън седалището на епархията или църковната област по време на съборите за „Божия мир“, за които ще стане дума по-нататък.

Със сигурност е известно, че към средата на XI в. монасите от Конк не отказват да връчат хоругвата на света Фоа на жители от Осона в Каталуния. Те вземат замъка Калаф под свое покровителство, като в замяна получават обещание за дял от откупите и плячката от сарацинските земи, взети при това без помощта на хоругвата. Твърде вероятно е тази връзка на религиозна основа да е съпътствана с изпращане на подкрепления и парични средства. Що се отнася до способността на света Фоа да оказва ефикасна закрила, тя се потвърждава, когато един сарацин, обитаващ близо до „границата“, осъществява отвличане, което напомня междусъседски конфликт в контекста на феодалната война. И така каталунецът Олиба попада в плен у неверника. В този момент светицата му се явява, строшава веригите, но той не се осмелява да избяга въпреки подробно описаните мъки, на които е подложен. В края на краищата „след сключеното примирие с християните угнетителят го изпраща у дома.“^[7]

Ето защо, дори когато по време на кървавата и епична война в Испания християнската войска отправя молитви за закрила към Христос, към архангел Михаил или към Дева Мария, това става чрез слова, много по-близки до библейските текстове от обикновено. В тази християнска война вземат участие истински герои и не всички от тях се завръщат живи. Те не се радват на непосредствената закрила от страна на мъртвите светии и на техните мощи и поради това в още по-голяма степен проявяват мъжество — бих казал, германски дух — пред лицето на противник, когото оскърбяват като „женствен народ“,^[8] но който в началото ги е карал да треперят от страх. Андре от Фльори е монах от долината на Лоара, който към 1040 г. пише хроника за барселонската война на християните, по време на която граф Бернар дьо Безалю призовава християнските рицари да излеят своята ярост срещу сарацините, тези „нови филистимляни“, като ги уверява, че Христос, Дева Мария, архангел Михаил и свети Петър са на тяхна страна. Поради това те са длъжни да предпочетат смъртта пред безчестието, да бъдат сигурни в победата, да избият колкото се може повече врагове (сред които и един обезглавен халиф^[9]) и да вземат колкото се може повече плячка и пленници.^[10]

Андре от Фльори и Раул Глабер свидетелстват, всеки по свой начин, за отзвука от някои сражения в Испания, който достига чак до франкското кралство и до Бургундия. Раул Глабер твърди, че монасите и духовниците, грабнали оръжието и загинали на бойното поле, са спечелили по този начин вечно спасение, макар да са нарушили правилата на своето съсловие — или може би именно поради това си нарушение. А един монах ги е съзрял във виденията си.^[11] Тези факти често се представят като прелюдия към същинската свещена война, тоест кръстоносните походи, но се забравя, че към хилядната година въпросът се поставя единствено за монасите. Бойците (commilitones), водени от Бернар дьо Безалю, със сигурност не рискуват душите си, докато се бият с неверниците, но и не спечелват опрощаване на греховете. Папите Лъв IV и Йоан VIII, съответно през 846 и 878 г., дават същото обещание на защитниците на Рим,^[12] което обаче не среща кой знае какъв отклик. След тях повторение на подобно предложение до този момент все още няма.

Трябва да кажем, че на испанския и изобщо на средиземноморския фронт християнският рицар може и да обрече душата си на вечни мъки… като премине в противниковия лагер! Сякаш като контрапункт на разказите у Адемар от Шабан, на епичните описания у Андре и Раул, бихме могли да се спрем на едно от „чудесата на света Фоа“, написани към 1070 г. от Бернар от Анже. Романтичният патос на повествованието силно напомня третата част от Раул дьо Камбре.

Реймон дю Буске, богат сеньор от областта на Тулуза, разказва същинска Одисея от хилядната година. След петнадесетгодишно отсъствие той дири застъпничеството на света Фоа (но, изглежда, без нейната хоругва) във войната срещу своята съпруга, която се е омъжила повторно и му е отнела замъка. Почти всеки ред от този разказ предизвиква усмивка поради хвалебствията по негов адрес, на които много често е трудно да се повярва. Въпреки това подробностите в тази история остават изключително интересни!

Реймон потегля на поклонение в Йерусалим (след какво ли зловещо феодално премеждие?), но корабът му потъва и, в резултат от твърдението на неговия оръженосец, всички го смятат за мъртъв. Вдовицата му е силно опечалена. Дали обаче скръбта й е искрена? Едва ли, защото не след дълго „тя започва да се кипри, да кани гости на пиршества, отдава се на наслади и открито [значи законно] се омъжва за своя приятел, комуто прехвърля всичко, включително замъка на своя съпруг [дали обаче преди брака той е бил негово или нейно владение?], както и наследството, което той е оставил на двете си дъщери“. За щастие Юг Ескафред, стар приятел на Реймон, се заема да брани интересите на момичетата, тоест да им спести „позора от недостойния брак“, като успява да изтръгне от ръцете на майката половината от бащините им имоти, за да могат един ден да вземат равни по обществено положение съпрузи. Какъв рицар е този Юг! Той действително е такъв, но без да е напълно безкористен, защото „жени за тях собствените си синове“…

През това време оцелелият от корабокрушението Реймон с помощта на света Фоа достига бреговете на Северна Африка. Там попада на „варварите“, които го разпитват за потеклото му „от алчност“, защото имат намерение да искат за него откуп, ако се окаже благородник. Той признава, че е християнин, но твърди, че е прост земеделец. Ето защо го пращат да работи на полето в „Турландия“ (Тунис?). Уви, той не умее да върши нищо и затова го наказват. В края на краищата се налага да признае, че може да си служи само с оръжие. Той им показва умението си. „Никой не може по-добре от него да борави с оръжието, да се прикрива с щита, да отбива ударите и да остава неуязвим“ — очевидно на първо място стои отбраната. „Тогава те го вземат в своята войска“, където той се отличава с храбростта си, и дори му е поверено командването на бойна част, макар и малка. Докато разказва това, този отстъпник и по всяка вероятност наемник уточнява, че е загубил паметта си, след като е пил някаква отвара, действието на която е премахнато отчасти благодарение на намесата на света Фоа.

Реймон очевидно не предприема нищо, за да види отново родината, и се завръща в нея само поради стечение на обстоятелствата. След като попада в плен на сарацините от Берберия, която се намира на запад, той преминава на служба при тях. Отново е пленен и този път служи на сарацините от Кордова. Всички се удивляват на смелостта му, но дали в действителност този човек проявява всеотдайност? Той очевидно умее не само да държи щита, но и да се пазари, за да премине при нови господари. В крайна сметка е пленен от кастилския граф и се завръща у дома, където най-сетне се присъединява към Юг Ескафред и търси покровителството на света Фоа, за да прогони натрапника и да живее в мир до края на дните си. За щастие получава исканата подкрепа, в противен случай самият той би се видял принуден да убие един християнски герой като граф Ерменгол (без да превръща главата му в реликва). Така Реймон все пак бива приет от своите, след като е направил признание, украсено с приказки за избликващата на моменти у него почит към света Фоа от Конк, и след като разказва съшита с бели конци история за своите премеждия, където видно място заемат епизодите с възхитата на сарацините от неговата доблест и с победите му в редица, впрочем, доста съмнителни сражения!^[13]

Сборници като Чудесата на света Фоа са особено интересни с това, че хвърлят лъч светлина върху доста тъмен участък от живота на обикновените аквитански благородници. В тях се описват действителните грижи на дребните и средните рицари. Един от тези рицари е измамен от своя сеньор, който му дава назаем сокол с надеждата той да го изпусне и в резултат ще бъде лишен от имота си; друг изгубва конете си и поради това бива низвергнат от своята класа.^[14] Мнозина не разполагат с достатъчно средства, за да изплатят взетите назаем коне и мулета, измрели по пътя. И благодарение на света Фоа от Конк всеки от тях си възвръща изгубения имот, честта и следователно живота, без при това тя да им чете морал или да поставя под въпрос обичаите на собствената им класа. Нерядко те се обръщат за помощ към светицата по настояване на съпругите си и това ни предоставя ценно сведение за социалната роля на жената.

От друга страна, за грабежи из църковни владения, извършвани от рицари, се споменава съвсем мимоходом, както и за един събор за Божи мир.^[15] Дали свикването на подобен събор не бележи началото на някаква значителна промяна? Оказва се, че все още за такава промяна не може или почти не може да се говори. Онова, което ние наричаме „Божи мир“, не налага нито в Аквитания, нито където и да било другаде всеобщ мир между християните, който би им дал възможност да потеглят на поход за завладяване на Испания или на Йерусалим, водени от крал Роберт или от херцог Гийом под покровителството на свети Жеро д’Орийак и под хоругвата на света Фоа от Конк. Васалите продължават да се дебнат взаимно и от време на време да влизат в стълкновения помежду си пред очите на своите сеньори и светии-покровители. Но нека видим все пак какво представлява „Божият мир“.^[16]