Доминик Бартелеми
Рицарството (33) (От антична Германия до Франция през XII век)

Копието, бронята и гербът

Нека най-напред се вгледаме по-внимателно в прословутия (везан, а не тъкан) гоблен от Байо с неговите две части: пътешествието и клетвопрестъпничеството на Харолд в Нормандия (1064 г.) и Божият съд срещу него при Хейстингс (1066 г.). Почти със сигурност ни е известна самоличността на човека, който е поръчал изработването му. Това е епископ Одон от Байо, доведен брат на крал Уилям. За пореден път Гийом дьо Поатие насочва вниманието ни към отричане от светския живот: той твърди, че въпросният прелат, комуто Гийом поверява властта в Кент, внушавал страх и управлявал, но сам никога не препасвал оръжие.^[1] Ала какво прави Одон върху гоблена? Той присъства в разгара на битката с бляскава броня и великолепен шлем. Вярно е, че не напада пряко противника, не му нанася удари, не се привежда към гривата на коня, както постъпват бойците в стремежа си да поразят някой англичанин, но е вдигнал над главата си боздуган на върха на своя посох и ако не друго, то поне насъсква нормандците.^[2] След това той спокойно може да поръча изработването на гоблена, който представя Хейстингс като Божи съд, и от край до край превъзнася красотата на бойните коне и оръжията, разкрасявайки Франция от 1064 г., както и английския бряг от 1066 г., без да показва пролятата кръв, вземането на заложници и участието на простолюдието…

Къде и кога е бил изработен този гоблен? Днес преобладава мнението, че това е станало през осемдесетте години на XI в., към края на управлението на Уилям Завоевателя, в работилница на монахини в Кент. Везбата се смята за произведение на изкуството и интересът, който тя представлява като исторически документ, не подлежи на съмнение.^[3] Нима върху гоблена не са изобразени хълмовете с дървени кули върху тях? По време на археологически разкопки край Кан бе открито точното им местоположение. Гобленът представлява несравним източник на сведения, като нерядко предизвиква спорове и изумление. Върху централната ивица са изобразени сцени от живота на рицарите и са показани всички подробности на одеждите им. По другите полета виждаме, както се полага, селяни, които сеят, брануват, орат, а също така сцени от прочути по онова време басни, чийто смисъл днес не винаги е ясен.

Това забележително произведение на изкуството представлява за нас важен документ по три, свързани помежду си пункта: боравенето с копието, естеството на броните и на гербовете.

Тук-там сред рицарите са показани без особено презрение неколцина нормандски пехотинци, въоръжени с лъкове. Почти всичкото място обаче е отредено на рицарите, които са изобразени особено старателно. Въоръжени са с едноостър меч от онази разновидност, която все още е новост по времето на Карл Велики. Дължината му е деветдесет сантиметра, служи преди всичко за сечене и рицарите го държат вдигнат над главата (вж. илюстрацията от стр. III) или насочен напред. Не всички препускащи ездачи имат мечове, като вероятно той е притежание само на най-знатните. Мнозина обаче го използват за близък бой пешком, особено във върховия момент, когато се канят да убият братята на Харолд и неговата свита, други са все още на седлата (с риск да паднат оттам) или тъкмо слизат от конете. В първата част (Харолд в Нормандия) мечът е символ на власт в сцените на езда или на преговори в просторните зали на замъка-дворец, особено когато се намира в ръката на Ги дьо Понтийо, а след това и на херцог Гийом (ил. стр. IV). Признавайки се за пленник на Ги, Харолд сваля своя меч и по възхитителен начин ни показва своя пояс (ил. стр. III). В замяна на това по време на действителното или мнимо посвещаване в рицарство той пъхва в един процеп на ризницата меча, връчен му от Гийом.

Гоблен от Байо, Сцена 52 (HIC CECIDERUNT LEWINE ET GYRD FRATRES HAROLDI REGIS): Смъртта на братята на Харолд.

Гоблен от Байо, Сцена 14 (HIC DUX WILGELM CUM HAROLDO VENIT AD PALATIU[M] SUU[M]): Херцог Гийом води Харолд в двореца си.

Гоблен от Байо, Сцена 9 (UBI HAROLD ET WIDO PARABOLANT): Харолд се признава за пленник на Ги дьо Понтийо.

Редом с меча и дори в по-голяма степен от него копието е основно оръжие на рицаря. Нима то не засенчва меча дори в Песента за Роланд именно в ръцете на най-благородния от всички рицари? Самото му название, произхождащо от романските говори, през осемдесетте години на XI в. си пробива път в средновековния латински (под формата lancea), замествайки думи като hasta, telum, contus. То привлича вниманието на историците особено след майор Льофевр де Ноет (1912 г.).^[4] Новото, което привлича нашето внимание в описанията на Гийом дьо Поатие от 1073 г. за отделните схватки от периода 1049 и 1054 г., се отнася до боравенето с копие, както и до ездата и фехтовката на кон. Промените, свързани с утвърждаването на рицарството, са промени при използването на копието в боя. Преди това конниците носят по две копия. Едното е предназначено за мятане срещу противника и трябва да бъде леко, тънко, а летежът му не бива да бъде препятстван от закрепено на него флагче. Такива копия от сцена 18 (ил. стр. I) бойците на Гийом запращат срещу Дол. По подобен начин Ермолд Черни описва как Людовик, Вилхелм и другите „свирепи“ франки, майстори на копието, са обсипвали с тях маврите при Барселона през 800 г. През IX в. копието се използва вече и за пряк удар при близък бой отдолу, както това е показано в една сцена от Утрехтския псалтир, или отгоре, според изображението в ръкописа на Пруденций от края на X в., съхраняван понастоящем в Брюксел. Тези два вида удари присъстват и върху гоблена от Байо. Често обаче копията са по-тежки от някогашните, върху тях има флагове и се държат по нов начин: със спусната ръка, дръжката под мишница, както правят това французите на английския бряг в сцена 40 под надписа „festinaverunt“, в сцена 48 под „ad prelium“ и под „contra“ (ил. стр. III). Този нов способ става възможен в резултат от някои нововъведения при ездата, които трудно могат да бъдат датирани, но несъмнено са повлияни от обществената логика. Подковите позволяват преминаването по твърди терени, а седлото, амуницията, опасът придават на ездача повече устойчивост редом с получилите разпространение през IX в. стремена. Благодарение на тези нововъведения тежкото копие може да бъда държано в края и с него да се нанасят по-силни удари и на по-голяма дистанция, способни не непременно да пронижат противника, но да го зашеметят или да го съборят от коня. Ала върху гоблена от Байо подобни сблъсъци са представени само непряко. Според гоблена при Хейстингс стремежът е преди всичко да се прониже противникът, като смъртоносния удар, който получава Гирд, брат на Харолд (ил. стр. V^[5]). Вярно е, че в случая не става въпрос за единоборство, за турнирна схватка между две конници, а за атака на нормандската конница срещу пехотата на английските благородници. Дали пред лицето на добре въоръжената пехота тази кавалерия е успяла да преодолее недостатъците на алеманската конница при Страсбург през 357 г., след като разполага със стремена, по-добри седла и истински брони? В действителност английските отряди от thegns и housecarls първоначално понасят загуби от стрелите и секирите на нормандските пехотинци. Конницата прониква след това в широките пробиви, така че гобленът не показва масирана конна атака, която да постигне победа чрез решаващ удар (такива атаки се прилагат едва през XVIII в.^[6]), а поредица от сблъсъци, „дива и жестока сеч“.^[7] Все пак на него се виждат и паднали коне (ил. стр. V), което без съмнение съответства на епизода с вечерното преследване (със сигурност много по-добре известно на тогавашните зрители, отколкото на нас), по време на което „французите“ попадат в ров, както при Конкрьой (992 г.), а също на аквитанския бряг между 1003 и 1013 г. по времето на друг един херцог Гийом, не толкова забележителен, колкото нормандският…

Гоблен от Байо, Сцена 18 (ET VENERUNT AD DOL ET CONAN FUGA VERTIT): Битката при Дол.

Гоблен от Байо, Сцена 40 (ET HIC MILITES FESTINAVERUNT HESTINGA UT CIBUM RAPERENTUR): Французите на английския бряг.

Гоблен от Байо, Сцена 40 (HIC MILITES EXIERUNT DE HESTENGA ET VENERUNT AD PR[O]ELIUM CONTRA HAROLDUM REGE[M]): Французите в битка срещу Харолд.

Гоблен от Байо, Сцена 53 (HIC CECIDERUNT SIMUL ANGLI ET FRANCI IN PR[O]ELIO): Паднали французи и англичани.

Като цяло върху гоблена има много изображения на коне, до един мъжки, дребни (метър и петдесет при холката), тоест ръстът им е някъде между този на едро пони и дребен кон за лов. Конниците обикновено ги яздят с изпънати крака, стремената са максимално отпуснати, което осигурява стабилност върху седлото. Самите седла, както се вижда върху изобразената сцена (ил. стр. VI^[8]), са с висок преден и заден лък. Те придават на ездача забележителна устойчивост и всичко необходимо, за да се почувства той едно цяло с коня… или да си счупи гръбнака или хълбока, както се случва през 1048 г. със сваления от седлото противник на бъдещия Завоевател Гийом. Най-сетне ездачът води коня с помощта на шпори, които тук са изобразени с един шип. По-късно се произвеждат шпори с все по-остри шипове, а това предизвиква порицанието на Ордерик Виталис, който вижда в тази подробност една от причините за наказанията, налагани на рицарите на онзи свят.^[9]

За тяхната защита на този свят през XI и XII в. с цената на огромни усилия са осъществени много нововъведения в друга една област — бронята. Върху първата част на гоблена се виждат „цивилните“ одежди на благородниците, тясната, прилепнала туника на Ги дьо Понтийо, която е или жюстокор, или гамбезон. Върху гамбезона конниците при Хейстингс обличат кожена броня, сходна с тази от каролингски времена, но при наличието на някои усъвършенствания, които донякъде личат върху гоблена от Байо. Трябва ли вече да се говори за метална ризница? Специалистите спорят по този въпрос. Някои от тях днес са склонни да се откажат от подобно название, тъй като то предполага наличието на железни халки, покриващи традиционната кожена броня, които са свързани, вплетени помежду си и по този начин вече не се нуждаят от кожена или платнена основа. Върху гоблена обаче се виждат само метални пластини, подредени като люспи върху кожената основа. Те са излъскани и блестят ту в синьо, ту в кафяво и са с различно съвършенство на направата в зависимост от притежателя. Възниква въпросът до каква степен тази броня оставя краката на ездача подвижни, за да може той да яха и да слиза от коня. Засега конниците не изглеждат прекалено непохватни. Ала не след дълго (през XII в.) ще настъпи момент, когато същинската ризница с тегло от десет-дванадесет килограма, следователно прекалено тежка и прекалено скъпа, ще даде на рицаря по-голяма сигурност и в същото време ще го направи до такава степен тромав, че ще бъде изцяло зависим от един или повече оръженосци.

В същото време гобленът от Байо показва други негови приспособления: наръчници, наколенници, които предпазват и глезените, както и правоъгълен пластрон, заради който напоследък е изписано толкова много, служещ по всяка вероятност да покрие отвора на бронята и да позволи свободно движение на главата. Може да се каже, че това е междинен етап по пътя към същинската ризница (halsberg ил. стр. VII^[10] като стремеж към предпазване от удари по шията и от отсичане на главата).

Шлемът, който пази главата, е поставен върху качулката на ризницата. Той е съставен от четири свързани помежду си метални пластини с предпазител за носа, което прави лицето почти неразпознаваемо. Ето защо в решителния момент Гийом сваля шлема си, за да покаже на своите бойци, че е сред тях, а не е побягнал или мъртъв. В случая на Йосташ дьо Булон се пада честта като херолд и знаменосец да го посочи с ръка, което навежда на мисълта, че гобленът е изработен непосредствено след битката и преди той да се разбунтува през 1067 г., а освен това впоследствие името му не е нито разкъсано, нито заличено по някакъв начин…

Сцената с разпознаването на Гийом повдига един важен въпрос, на който трудно може да бъде даден отговор поради оскъдицата на документи, а именно за произхода на класическите гербове.^[11] Мишел Пастуро охотно твърди, че гобленът от Байо е важно свидетелство за „предхералдическия“ период.

Върху него личат щитове от нов тип, въведен в употреба към края на X в. поне при благородниците. Направени са от варена кожа, опъната върху изпъкнала дървена основа, имат бадемовидна форма с овал като елипса и могат едва ли не да служат за носилка, защото прикриват почти изцяло човешка фигура. В замяна на това кръглият щит става отличителен белег на пехотинеца от обикновено потекло, по-слабо защитен и по-слабо ценен. Рицарят може да окачи своя щит на врата си за ремъка или да прикрие с него тялото си, като го държи за вътрешните ръкохватки, наречени енарми (ил. стр. XVIII^[12]), докато нанася удари на противника. Украсата, която го покрива обаче, е твърде примитивна и като цяло не е фигуративна. В Библията от Рода в началото на XI в. продълговатият щит е изобразен дори без каквато и да било украса. Щитовете с гербове се появяват половин век по-късно, като най-старите известни образци са може би щитовете на Галеран дьо Мьолан и на Жофроа Плантагенет, като и двамата са посветени в рицарство от Хенри Боклер.^[13]

Класическата система на гербовете, която започва да се утвърждава през XII в., почива върху два принципа: първо, една и съща емблема се свързва с определен човек, като по този начин го отличава от останалите; второ, емблемите с техните цветове и композиция са разработени според система от точни и широко разпространени правила, определяйки личността в дадена група според родови или феодални връзки. Към средата на XII в. тези две условия се спазват при печатите с изображения на конници, монетите, а не след дълго и при шлемовете с гребен, но за края на XI в. те все още не са в сила.^[14] Все още един и същ щит може да бъде видян и в двата лагера, френския и английския, а освен това един и същ човек може да носи няколко щита. Освен това рисунките върху тях са прекалено прости.

В същото време изображенията върху знамената са доста по-добре разработени. Тяхното значение идва от древността. Още в древна Германия те са достатъчно впечатляващи, за да привлекат вниманието на Тацит. За изображенията от времето на Меровингите поне според мен не знаем нищо, но в замяна на това нараства ролята на знаменосеца, за когото в изворите се споменава още през IX в. Важно място заема драконът върху знамето в миниатюрата върху подвързията на псалтира от Сен Гал. В случая нарастващото значение на знамето се съчетава с това на копието. Последното вече служи не само за оръжие, но и за носене на знамето. Върху гоблена от Байо то е или високо вдигнато, или е сведено в знак, че войската слага оръжие, както в Динан при „предаването на ключовете“.

С изключение на хоругвата на свети Петър, в останалите знамена няма нищо християнско. По-късно класическата хералдика започва ясно да се отличава по своя чисто светски характер.

Колко по-късно? Дълго време не се приема наличието върху гоблена от Байо на някакъв особен белег на дадена личност или група (родова принадлежност или отряд) и чак през 1981 г. учените откриват, че граф Йосташ дьо Булон носи върху копието си знаме с три пити (ил. стр. II), които към 1200 г. се появяват върху герба на неколцината съпрузи на графиня Ид дьо Булон, видна кокетка, с която ще се запознаем по-късно. Следователно през втората половина на XI в. истинската хералдика вече прави своите първи стъпки и се ражда от срещата между личния щит и знамето на феодалната група.

Гоблен от Байо, Сцена 56 (E[USTA]TIUS): Йосташ дьо Булон.

Нерядко историците дават твърде просто, рутинно обяснение за нейното формиране: тя била обусловена с нуждата да бъде разпознат рицарят, чието лице вече е скрито от предпазителя за носа и от наличника на шлема. Подобно механично свързване на фактите е не дотам задоволително. Нима не е налице нарастващ стремеж рицарят да получи признание за извършения от него подвиг? Впрочем, дори когато носи шлем без наличник, един воин благородник трудно може да бъде разпознат от онези, на които е известен само по име, и в крайна сметка твърде показателно е, че още при Каролингите получават разпространение знамената и нараства ролята на знаменосеца, около който се сплотява бойният отряд. Това е времето преди всичко на колективните подвизи. Феодалната индивидуализация на личния подвиг, утвърждаването на рицарството през XI в. несъмнено са важен фактор за обновлението на емблемите.

Ала тези лични подвизи се извършват в рамките на особен затворен кръг със спортно и социално значение, съставен от войни, двубои, а не след дълго турнири, характерен за Северна Франция от XI в. Мнозина младежи от знатно потекло стават бойци срещу определено възнаграждение и са далеч по-подвижни от своите предци. Те обитават един рицарски свят, който води затворен, изолиран живот и минава отвъд етническата принадлежност, която до този момент непременно се подчертава (аквитанци, нормандци, фламандци). Именно в тази доминирана от парите и от всевъзможни условности среда може да получи развитие „универсалната“ и рационално устроена система от хералдически знаци.

Този рицарски свят бележи дванадесетото столетие с цяла поредица уникални по своето естество черти, които предстои да разгледаме с оглед традициите и приемствеността с Ранното средновековие в аристократичен и военен аспект. Той се проявява много по-ясно при синовете на Уилям Завоевателя, отколкото при самия него.