Никола Русев
Приказка за Стоедин (9)

9

Конят на Жеко, намазан и с третата, последна боя, бил уморено, жалко подобие на Звездалията. Разхождали го на слънце пред конюшните, да изсъхне по-бързо, и трескаво заличавали следите от чернилката: миели четки и съдове, изгаряли парцали, засипвали с пясък разлятата боя. На високия стълб при коневръза се покатерил Остроликия и гледал към нивите и лозята като от корабна мачта.

— Идат!… — и бързо се спуснал.

На мегданчето пред колибите най-напред нахълтали стражи с копия и секири, пръхтели изпотени коне, бляскали шлемове. Стражите оградили конюшнята и колибите, един от тях огребал с копие простряното пране и го тръснал под навеса. Пристигнали и слуги с шест коня, натоварени с вързопи. Вълкашин, на тежък червен кон, предвождал писаната каруца със свирачите. Връхлетял на мегданчето, измъкнал меч и го размахал.

— Жекооо, камо те, бре! Живооо, ръгам и не гледам!

Че като кипнала една суматоха — и слуги, и коняри, и старци, и жени — всички се хвърлили да разтоварват вързопите, вадели от тях китеници, свилени чадъри с топки и пискюли, изкуствени цветя в саксии, огледала, златно седло и златна юзда, сърмени възглавници и лъскави гирлянди… Из навесите и колибите домъкнали дървени магарета, дъски и тарги, стъкмили малък подиум, застлали го, украсили го, проточили гирляндите. Покачили и две бурета, отрупали ги с възглавници и забучили до тях чадърите.

Готово.

Прекарали каруцата със свирачите до подиума и се подредили: на една страна слугите, на друга — конярите. Зад тях се скупчили жените и старците. Жеко застанал най-отпред, а зад него, в тълпата — Съгледвача.

Приближила богато украсена каляска, край нея яздели Боню и Мушан. Следвал ги кабриолет с Парапун и болярките, а зад него — още слуги и стражи, въоръжени с мечове и боздугани. Боню скочил от коня, каляската направила кръг и спряла. Двама слуги се втурнали и разстлали шарена черга-пътека от вратичката й, та до подиума.

Всички притаили дъх. Прозорчето на каляската паднало с трясък и Параскева подала любопитно ухилена глава. Боню ударил камбанката, обявил:

— Нейно! Пресветло! Величие!… Нашата обичана! И до снощи силно угрижена! А днес вече — щедро обнадеждена! Царица! Параскева! Да й дари небето…

Вълкашин замахнал с меча, свирачите накъдрили кратка бодра свирня. Боню тържествено отворил вратичката на каляската, подал ръка и Параскева скочила на чергата.

— Жекооо, дръвникооо, ликуваш ли? — ласкаво огледала тълпата царицата.

Жеко, тласнат от Съгледвача, политнал напред и се проснал по очи:

— Па къде повече, пресветла!

— Ликувай!… И аз ликувам. Всички ликуваме. И принцът ликува — и нетърпеливо погледнала Боню. — Ха де!

Боню пак ударил камбанката.

— Внимание!… Нашият ненагледно-слънчев и нежно-жизнерадостен престолонаследник принц Пулейко!… В деня на неговото! Дългоочаквано! Пълнолетие!…

Вълкашин замахнал, свирачите пак накъдрили бодро-оглушителна свирня…

Но от каляската не слязъл никой. Параскева почакала, покачала, ощипала Боню и той ревнал, сякаш преди малко не си бил довършил обявлението.

— И!… Пред неговото! Още по-дългоочаквано! Възмъжаване!… — Пак не слязъл никой.

— Чрез яхване на вълшебно-прочутия! — надигнал глас до вик Боню. — И до снощи неуловим! Кон Звездалия!

Не слязъл никой.

— Което чудо! След малко! Ще се извърши! Пред нашите смаяни очи!…

Не слязъл никой.

— Като с това се изпълни! Прокобата на орисниците!…

Не слязъл никой.

— Които имаха честта да го орисат на времето!

Не слязъл никой.

— Когато се пръкна за обща, спонтанна, неописуема, бурна, безкрайна, та чак продължителна! Радост!

И пак не слязъл никой.

Боню млъкнал, защото вече не се сещал какво да извика. Параскева ловко ритнала най-близкия слуга и усмихнато изсъскала:

— Аз ли да го смъквам?

Вълкашин съобразително замахнал, бодрата свирня гръмнала и повтаряла, повтаряла, повтаряла… Слугите се напъхали в каляската като в бърлогата на звяр. Веднага отчаян вопъл надвил свирнята, каляската се залюляла, клюмнала, разтресла се… И се успокоила. Изнесли Пулейко, поставили го на крака, оправили дрехите му. Един слуга се държал за темето, а Пулейко, както стискал кичур коса, посегнал да я изяде, но Параскева успяла да го хване миг преди да я налапа, опитала да отклони вниманието му… Напразно. Пулейко заритал, сборил се за плячката си, болярите го скрили с телата си. Параскева въздъхнала, мощно го зашлевила, а болярите се дръпнали и открили тълпата. Пулейко люшнал глава, сякаш я приветствал и забравил кичура коса. Качили го на подиума, свирнята секнала.

— Е, що?… — седнала под чадъра Параскева. — Да пристъпим.

— Свирачии, пригот-вис! — свирепо се опулил Вълкашин и вирнал меч.

— „Тих зефир повя, млад левент от царско ми ти коляно си чака кон! Я?“ Иииии-ат! — замахнал, свирнята гръмнала.

Жеко и конярите извели от отбора боядисаното животно, оседлали го със златното седло, сложили му златната юзда и го повели към подиума. Болярите и болярките крадливо се спогледали и щом царицата обърнала към тях разочаровано лице, един през друг наченали да ахкат престорено възхитени:

— Ау, колко бил вълшебен! Ау, не вярвам на очите си!

— Великолепен, та чак разкошен!

— А че и кротък, та дори безопасен!

— Дъхът ми спира! О, небе, колкото го гледам — по ми се гледа!…

— Я, мами! — успокоила се Параскева. — Я виж колко е разкошно-безопасен!

— На Пулейко!… Дай, вози се!… — протегнал ръце към коня принцът. — Го Пулейко яхааа, Пулейко тъгъдък-тъгъдък!

— Няма търпение, маминият — трогнала се царицата. Боню ударил камбанката и дълбоко се поклонил:

— О, принце наш! Иди яхни тоз кон и се прости с безгрижното си детство!…

— Свирачииии! — ревнал Вълкашин. — „Млад левент си кон дочакал, яхва го, а поток ромони у гора зелена“! Ааааат, два!

Гръмнала свирнята, а между Пулейко и слугите настанала нелепа борба — слугите го дърпали и ловели, защото искали да го качат на коня, а той щипел, хапел, ритал и дращел, защото също искал да се качи на коня. Най-сетне го настанили на седлото гордо лудостен, като огромна ухилена кукла. Жеко и Съгледвача повели коня и свирнята секнала — само тъпаните думкали бързо и напрегнато.

Параскева жадно се взирала в сина си, търсела да забележи очакваната промяна. Болярите пак се спогледали зад гърба й.

— Ау, почна се! — пляснала длани Зуна. — Ау, променя се теткиният! Ау, настръхвам, вижте, цялата настръхвам!…

— Ау, не вярвам на очите си! — додала Гергина.

— Бре, хора — провикнал се Парапун. — Бре гледайте колко царствено захвана да се очовечва!

Пулейко сритал коня, язденето му харесало. Опитал да ритне и Жеко, и Съгледвача — разярил се от бавния ход на помагачите.

— Пъгггпулейко тичка! На кон-конски! Ного-ного тичка, тъгъдък тичкааа!

Затичали, повели коня в тръс край човешкия пръстен и Пулейко, успокоен, си намерил добавъчно забавление — гордо ритал, когото достигне, а другите щедро плювал. Болярите продължили да внушават на Параскева старателно и търпеливо:

— Ау, чуйте как му укрепна гласът!

— Очевидно възмъжава!

— Да, ето — и осанката му стана по-властна…

— И погледът — по-твърд…

— И заплювките — по-точни! Като с ръчица умерва!

— Нали? — повлияно се зарадвала царицата. — И аз го забелязвам. А как левентски се смее, мамин юнак!… Мамин лъчезарник, божке!… — и размахала кърпичка. — Пулейкоооо!… Слънце и надеждо нашааа!… Ха още едно кръгче, мами.

Но какво правел Пулейко?… Нещо далечно привлякло вниманието му, тялото му се обръщало заедно с коня, а очите му оставали вперени в гората. Протегнал натам ръце, изревал зло и завистливо, тръснал се на коня и го сритал, сякаш го пъдел изпод себе си:

— Дааа, пъгггффф!… Го него иска, пъггг… Ихругонски-ного-ного! Го иска на Пулейко дии-дии!… Искааааа!

Луд ли?

Всички обърнали глави — и се втрещили. На хълма, облян от слънцето, се появил Звездалията със Стоедин и Невянка. Разиграл, плавно затичал и приближил. Болярите изтръпнало се спогледали.

— Я, те били два, Звездалиите! — пръв се опомнил Парапун.

— Ясно!… — веднага додал Боню. — Сега вече е ясно защо беше чак толкоз неуловим! Докато ловели, та омаломощавали единия — другият в това време сбирал сили!… Е, пресветла, имаме си два.

Човешкият пръстен се разкъсал и пропуснал Звездалията. Невянка уплашено се сгушила в Стоедин, а той любопитно огледал подиума, тълпата и приветливо свалил капа:

— Добра среща, хора!

— Кои сте вие, бре? — сърдито се изправила Параскева. Конярите, жените и старците чак сега познали Невянка, уплашили се, че ще ги издаде и викнали в един глас, та да попречат да се чуе и дума от нея.

— Защо ги питаш, царице! — надвикал врявата Жеко. — От хвърлей място се вижда, че са лъжци, тия лъжци с лъжци ние дни!… Хеле пък момичето — хем лъжливо, хем улаво!

— И лъжливо, и улаво! — ревнала хорово тълпата.

— Ни сме я виждали досега, нито я знаем, ама се види, че е от улава по-улава и една дума истина няма да изрече! — пак надул гърло Жеко.

— Ни дума истина няма да рече! Ето, чуй! — изревала тълпата.

Невянка изломотила нещо умолително и неразбираемо… Ломотила-обяснявала, ломотила-обяснявала… Конярите, жените и старците я слушали потресено, не вярвали на ушите си — нищо не й се разбирало, нищо-нищичко.

— Чакайте, хора — обадил се Стоедин. — Щом си царица — поклон. И вам, люде, поклон. Па знайте — не сме лъжци. Аз съм Стоедин, а невястата ми е Невянка. Хляба си гоним, ама щом ни не щете — оставайте със здраве. — И обърнал Звездалията. — Хайде, дий!…

— Стой! — скочила от подиума Параскева, по нея и болярите, и стражите. Заградили ги. — Чий кон яхаш, голтако? Ау, ще ги изям с парцалите!

— Успокой се, пресветла — задържал я Боню и се извърнал към Стоедин.

— Слизайте! Веднага!

— Този кон е наш, хора. Невянка го улови! — опитал да обясни Стоедин, но Парапун яростно посегнал да го удари.

— Ще го улови я! Като го пратихме да се напасе с кротко биле — и недъгав да го беше срещнал, пак щеше да го улови! Слизайте, че…

— Недейте, хора!… — примолил се Стоедин и изохкал. Пулейко, изхлузил се от боядисания кон, се втурнал и го захапал за цървула.

— Какво чакате бре, Боню — обидено се нацупила Параскева. — Утрепете ги веднага!

Слуги и стражи съборили Стоедин и Невянка. Щръкнали мечове и копия.

— Милост, царице! — побелял като ризата си Жеко. — Дай ми ги на мене! Тука работа много! Вместо да мрат, по-харно да работят!

— А, да благодарите, че ни е празник — омекнала Параскева и се върнала на подиума. — Пулейко, ха само едно кръгче с втория Звездалия, мами. Боню, и без свирни — хайде, каквото беше — беше.

Бързо оседлали истинския Звездалия, покачили Пулейко.

Принцът се затръскал на седлото лудостно ухилен, конят чинно пристъпял, конярите крепели ездача. Внезапно Звездалията се обърнал към обора, изтръгнал се от конярите и препуснал право към високата яка дървена стена. Всички онемяло гледали как конят се носи все по-бързо и по-бързо и току пред нея спрял вкопан. Пулейко излетял от гърба му, блъснал глава високо под стряхата и паднал в подножието на стената като златен вързоп.

— Боньууу, какво стана, Боню! — изплакала Параскева.

— Не помръдва!

— Никак, пресветла — подтиснал радостта си Боню. — Оооо, да се примирим с очевидното… оооооо! — целя.

Започнал с надежда и завършил с покруса. Тълпата ахнала. Златната купчина дрехи се раздвижила, Пулейко седнал, отърсил глава и изплюл треска.

Изправил се и огледал тълпата, усмихнал се сладникаво и зловещо. Външно това бил същият Пулейко, но в движенията му се появила сила и хищна воля. Грабнал секирата на най-близкия страж и тръгнал към подиума.

— Мами, защо никой не поздравлява твоето мило слънчице с щастливото му възмъжаване?…

— Оц… оц… оцеля! — уплашено се зарадвала Параскева.

— Мамино съкровище безценно…

— Да, моя царствена мами — подигравателно се поклонил Пулейко и привързал боядисания кон за истинския Звездалия. — И се чувствувам в завидно здраве.

— …и проговори! — потресено изфъфлил Боню.

— Аха! — пресегнал се Пулейко и откъснал от пояса на Мушан тежката торба. — Което прави още по-необяснимо спонтанното мълчание на верните ни присъстващи. — Ловко възседнал Звездалията и го разиграл. — Разтурям панаира! Живо, сгледа ни чака!

Пръв се съвзел Вълкашин, вирнал меч и изревал:

— Щастливо избавление, о, принце наш — ти, кой се очовечи тъй внезапно и в пълна си изправност! Ат, два и ура!

Свирнята гръмнала оглушително, слуги и стражи викали ура с цяло гърло и докато викали, сгъвали чадърите, прибирали огледала и саксии, връзвали денкове, трескаво товарели коне и каруци, настанал хаос… Всеки бързал да се подчини на сладникавата Пулейкова усмивчица. Параскева размахвала ръце от прозорчето на каляската, нямо крещяла към Боню, Парапун и болярките тичали подир кабриолета, настигнали го, каруцата със свирачите заприщила пътя, засвистели бичове — и най-сетне процесията потекла надолу към нивите и лозята и движението й приличало на бягство. Облак прах забулил и последните стражи…

А Пулейко приближил коня към Стоедин и Невянка, навел се, сграбчил момичето, метнал го пред себе си на седлото и като ритнал Стоедин, все така усмихнато изсъскал:

— Блъскаш ли се?…

— Стой! Недей, човече! — увиснал на юздата Стоедин. — Коня вземи, халал да ти е! Невянка остави!

— Издигам я слугиня в палата! — разиграл коня Пулейко и съборил Стоедин в прахта. — Път!… Вардаааа!…

Невянка изломотила ужасено и изгубила свяст. Пулейко пришпорил, но тълпата коняри, старци и жени стояла пред него като настръхнала стена и не го пущала да премине. Но и не можела да го приближи, защото Пулейко пак разиграл Звездалията, възправил го и се бранел със страшните му копита.

— Хора, грях е, не го пущайте!… — отново се хвърлил към него Стоедин и в този миг Пулейко гребнал от торбата шепа златици, яростно ги хвърлил към тълпата, сякаш я замерил:

— Обичам виии!

Златиците ударили хората в лицата и паднали в прахта. Пулейко запратил втора шепа, трета:

— Обичам ви!… Обичам ви!… — Тълпата окаменяла.

— Не я давайте, хора! — пак понечил да се хвърли към коня Стоедин. Нечии ръце го уловили като клещи.

— Обичам вииии! — биел със злато Пулейко и пак, и пак. — Аааах, колко ви обичам!

Една жена не издържала, вдигнала ръце да хване златица и веднага цялата тълпа се превърнала в мълчаливо озверяло кълбо, Стоедин изчезнал под купището тела, които ловели и събирали златици със сляпо настървение — търкаляли се, надвивали се, сплели се във фантастично многоглаво и многоръко-крако чудовище, вдигнало се гъсто турло прах. Пулейко хвърлил последната шепа, по нея и празната торба, засмял се тихо и тържествуващо:

— Ха така, обичам да е весело!

Спокойно се отдалечил и препуснал. Примрялата Невянка висяла през седлото като мъртва.

Постепенно чудовището се разплело, разпаднало се в изподрани, омацани, пъхтящи хора. Всеки стискал златици — кой шепа, кой две. Стоедин се изтръгнал, смазан и задъхан. Огледал се и всичко разбрал. Пулейко и Невянка вече не се виждали.

Прахта осядала върху стъпкани капели. Край разнебитения подиум се веели раздрани гирлянди.

— Ти си й тетин, нали? — отлепил уста Стоедин. Жеко мълчал. Мълчали и другите.

— Е защо така, бре… Първо я прогонихте, после се отрекохте от нея… Па накрая я спасихте, колко да я продадете.

— Не те знаеме кой си, момченце — глухо проговорил Жеко, — ама лесни думи приказваш.

— Лесни думи — хорово го подкрепила тълпата.

— Ако тебе те е сиромашия гнявила, назе ни е все смазала.

— Все смазала — унило повторила тълпата.

— Хайде, просто да ти е — вдигнал една от капите Жеко. — Оставаш при нас.

Пръв пуснал златица в капата и минал край всеки. Капата се напълнила. Подал му я:

— На и твоя дял.

— Не ща — отупал дрехи Стоедин и поел към нивите и лозята.

— Къде бре, момче? — повикал Жеко. — Недей по нея, ще те затрият! — Стоедин колебливо спрял и бързо се върнал:

— Дайте си ми дяла.

Хората облекчено се раздвижили, някой кратко се изсмял.

— Ха такааа, видя ли? — оживил се и Жеко. — Майката му е, като разсъдиш, да си речеш: това, дето стана, е и за нейно добро! По-харно слугиня в палата, отколкото господарка в обора!… На, и ние сме живи… От мене да запомниш, има една стара приказка: роб се смее, гроб се не смее!… По-добре ли щеше да е, ако ни бяха затрили?… Че то — малко оставаше. А сега вече — всеки от нас е друг човек!… Колко са такива, с по две шепи златици?… — и му подал капата. — Хайде, оставаш при нас.

— А, не — пресипал златиците в пазва Стоедин и му върнал капата. — Аз няма да ви трябвам.

Повече не го уговаряли. Гледали подире му, докато се изгубил надолу към лозята, и всички, които вече били нахлузили капи, ги свалили — като при погребение.