Никола Русев
Приказка за Стоедин (23)

11

Свечерило и месечината се подала.

Спас и Спаска, коленичили насред двора, биели чела в земята и горещо се молели:

— Божке, дай му сила на момченцето, да я прерипне тая Гуджова ограда, леле, нека я мигом прерипне!… Па му благослови ръчицата, та да надвие тоя скот, тоя никаквец Гуджо и да му вземе пустата вълшебна кърпица, леле! Нека я вземе, божке, нека успее, от сърце ти се молиме!… Нека й се зарадва това харно момченце, заслужава да й се порадва някое време! И още тая нощ да си се прибере насам, да се не блъска до съмнало из тъмните гъстаци, божке, та да му трепере ризата от страх…

— А, това няма да може — прекратил молитвата Спас.

— Що?

— Далече е, драга ми невесто, пиле Спаске, няма да сколаса. Нали помня. Цяла нощ се връщах навремето.

Спаска помислила, помислила — и преправила молитвата:

— От сърце ти се молиме, божке, дай му сила и късмет още на заранта да си се прибере, че дълъг път го чака, за жива вода е тръгнало, горкото!… Помогни му, божке, не го ли видя какво е обичливо, па и добро, та чак щуро, върни го живо и здраво, леле, и с кърпица у пазвааа, па по нишаните, по нишаните, по нишаните… та — амин!

Спогледали се. Спас се прозинал широко и дълго.

— Уморих се. До заранта не ни остава друго, освен да се наспиме хууубаво и от хубаво — по-хубаво. Леле, както съм уморен, ще заспя веднага и като убит.

— И аз — прозинала се още по-широко и по-дълго Спаска.

Вмъкнала се в колибата и се завила с кожи. Скоро месечината надникнала през отворената врата. Спас захъркал с отворени очи, спрял и се вслушал. Спаска похърквала тънко и тихо. Убедил се, че Спаска спи дълбоко, надигнал се на лакът и престорено-сънен измърморил:

— Мммм… бре, жежка нощ. Невесто драга, пиле Спаске, не ти ли е жежко?

Спаска похърквала и кожата, с която била завита, спокойно се надигала и спадала при равното й дишане.

— А, ще излизам да спя на хлад, под навеса — надигнал се Спас, подхванал ремъка, с който бил вързан, излязъл навън, сврял се под сайванта и веднага започнал да го прегризва.

Но и Спаска само се преструвала, че спи. Както похърквала, внимателно се повдигнала, взряла се. Спас не се виждал. Примляскала престорено, подръпнала ремъка — и като чула равното хъркане на Спас, убедила се, че спи. Скъсала ремъка, вързала свободния му край за гредата и пак го подръпнала — както правела всяка нощ. Там, под сайванта, Спас изхъркал и се захлупил по очи. Не видял как Спаска излязла от колибата, вдигнала подострен кол и безшумно като звяр потънала в гората.

Спас се заслушал и помислил, че Спаска вече така дълбоко е заспала, та дори и звук не издава. Прегризал най-сетне ремъка, вързал свободния му край за дървената подпора и безшумно се надигнал. Надникнал предпазливо в колибата, взел неподвижното купище кожи за Спаска и се успокоил. Вдигнал подострен кол, нарамил го и на свой ред потънал в гората.

Всеки от двамата мислел, че е излъгал другия.