Никола Русев
Приказка за Стоедин (49)

6

Далече в морето, чак към хоризонта, блестял островръх стъклен остров и слънцето вадело от снагата му разноцветни бликове.

С годините на брега се разраснало селище: стари колиби, по-нови колиби, каменни къщички с дворчета, къщички с кули, с равни покриви, със стръмни покриви — кой откъдето дошел и в каквато къща израснал, такава и тук гледал да уподоби. Щъкали мъже-юнаци — едни кърпели дрехи, други потягали оръжия, трети мажели каици, четвърти просто лениво си лежели и се греели на слънце. Онези, които били тук най-отдавна, вече се заселили трайно при разбитите си надежди: копаели градинки, сечели дърва, пренареждали плочници или пасели кози и крави…

И всички наблюдавали Рижавия. Той, измежду юнаците, бил тука най-отскоро. Сега лежал на брега, сред прогнили и раздробени каици и салове — мокър, по едните гащи — и нетърпеливо отпочивал. Ето, все още задъхан станал, засилил се, бухнал в морето и заплувал към острова.

Сподирили го дружен, многоглас кикот, надигнали се подигравателни викове:

— Ха такааа!… Давай-давай, още малко!… Давай, не преставай, убре-бре-бре!… Я го, бре, юнаци, остана му сал хвърлей и малко да потича!… Давай-давай!… Оп-палаааа!

Изгубил сили, Рижавия се обърнал и заплувал към брега. Ужасено опитал да извика, нагълтал вода, успял да се хване за дъска-отломък, плувал и кашлял — усетил твърдо под краката си, стъпил и яростно се обидил:

— А бре, тутманици, защо не ме спасявате? Ами ако се бях удавил?

Насъбрала се тълпа, екнал щастлив кикот:

— Я па тоя?… Ни щеше да си първият, нито последният, главо! Що се тука давене давихме, па и колко не излязоха — до толко не знаеш да броиш!…

— Я оставете човека! — подло окуражавали Рижавия неколцина от най-старите юнаци. — Не е рекъл — не е препливал! Ааааа!… Нема да ги слушаш, плашат те! Айде пак.

— Убре-дебреее! — отново подивяла тълпата, кискали се, та чак плачели.

Навътре към сушата се надигал горист хълм. Край самотната землянка горял огън и къкрело гърне, а под нея — буйно изворче биело с ключ и се оттичало надолу по склона.

Злоокия седял под навеса на землянката, гледал кълбящата се повърхност на изворчето и разсеяно слушал далечната врява. Оттук и тълпата, и колибите, и къщите, смалени от разстоянието, изглеждали като играчки.

От изворчето, като избълван, излетял Мальо — както ревял и мятал ръце и крака, пльоснал на тревата и веднага скочил:

— Не ви лъжааа, роб до гроб ви ставам и… — с труд се опомнил, премигал, опипал се. — Дядо, жив ли съм бря?

Изворчето блъвнало и коня. Животното се разиграло, застанало до Мальо и той го възседнал.

— Само теб ли пратиха? — вдигнал очи от изворчето Злоокия.

— А че аз струвам колкото петима, старо-харо! — огледал отвисоко далечния бряг Мальо. — Там, долу ли са онез шашкъни, дето таквозят живата таквоз?… — изкискал се и пак изненадано се опипал. — Ха! През вода минах — сух останах! Как си го обясняваш?

— Изглежда такава ти е направата — бавно се усмихнал Злоокия.

— Така ще е — доволно сритал коня Мальо и го пуснал надолу, към брега.

А Злоокия отново се загледал в изворчето.