Никола Русев
Приказка за Стоедин (16)

4

Огнището било под навеса. Встрани от него се виждало купище златни капи, сребърни капи, железни капи, чизми, кондури, сандъци, съдове, оръжия… До кладенеца — златни чаши, сребърни чаши, дървени чаши. Навсякъде по дървените плочи, с които бил настлан дворът, били попилени монети, закопчалки, накити, зъби, парцали, парчета гайтани и дантели, зърна от огърлици, разбити латерни, разбити тамбури, разтрошени свирки и ръждиви острия от копия, саби, мечове, ножове.

В оградата, към задната страна на двора — две врати, ниски и тежки. Едната, кована с груби дървени пирони, била вехта и сякаш неотваряна. Другата — излъскана около залоствалото от безчет ръце.

Огънят се подхванал, Ванчо извадил ведро вода, излял го в казана и го занесъл при огнището. Станчо поливал на кокорбаши Панчо.

Гласът на гората вече затихвал.

— Не идат ли вече ужасено-изоглавената, бре? — викнал към наблюдателницата Панчо.

— Па няма ги никакви, кокорбаши! — взирал се в пътя Бишо и тъкмо изрекъл, от гората се появил Стоедин и учудено се загледал в чудноватата постройка. — Оппааа, подаде се някакъв…

Айдуците се накатерили по стобора и подали глави да видят.

— Не изглежда ни уплашен, ни нещо подобно — учудил се Ванчо.

— Тоя ще е сигур фирата на мина-дружината — допуснал Станчо. — Пратили са го напред, та ако има нещо опасно — да не им е жал, щом се затрие.

— Така ще е. А главният юнак и другите се таят и скришно наблюдават.

— Значи, не са се уплашили от гората. Ни най-малко.

— Лошоооо.

— А бре, лошо. Ама, ела лошо, че без тебе — по-лошо. Докато си шепнели така, Стоедин приближил и забелязал Бишо. Свалил капа и дружелюбно помахал:

— Ей, ха добра среща!

— Ясно — пошушнал Ванчо. — Фирата им е. Я какъв гласец. Това да го духнеш — ще го затриеш.

— Добра ви среща, хора — забелязал Стоедин и Ванчо.

— То, зависи — изръмжал Панчо.

— Какъв е тоя градеж? — любопитно оглеждал Стоедин. Айдуците пък оглеждали него. — Какво е това, рекох?

— Не видиш ли, бре? — сопнал се Ванчо. — Конак е! Конак с чардак!

— А къде са другите? — навел глава Бишо.

— За кои става дума?

— Па главният ви юнак, бре! И тристата мина-дружина! — изтежко се обадил Панчо. — Защо те пратиха напреде?

— А, в грешка сте — усмихнал се Стоедин. — Няма други. Аз съм си и главният юнак, и помощникът му, че и дружината му. Всичкото накуп. По е лесно за управление. И за наказание. И за похвала.

Айдуците изчезнали от стобора, а Бишо — от наблюдателницата.

— Бре, не давате човек едно „със здраве“ да ви рече — засмял се Стоедин и тръгнал край стобора да търси продължението на пътя.

А вътре Ванчо сърдито тръгнал по стълбата към чардака.

— Аз ще си лягам. Хайде — лека.

— Чакайте, дружино! — разтревожил се Панчо. — Тука има нещо!

— Има невещо! — разочаровано се почесал Бишо. — Аз може да съм и такъв, и онакъв, ама не съм чак толкоз ниско паднал — с такива шушумиги да се борба боря. Това — първо.

— А второ — додал Ванчо, — за тая магьосана кърпица пращахме такива юнак над юнаци и ни вест, ни кост, та…

Станчо ритнал огъня и започнал да го гаси:

— Аз го това не пущам вътре, па вие — както знаете. Прав е Бишо.

Панчо затруднено почесал гърди.

— Не съм прав — внезапно тръснал Бишо. — Ами ако е шушумига само на изглед?… Ами ако изгледът е лъжлив?… А, кокорбаши?

— Бе… да, ама… тоя, неговият изглед… много прекалената-лъжлив ми се чини — колебливо изпъшкал Панчо. — Или да пробваме? Ако е чак толкоз нищо и никакъв — защо така буча гората?

Вяло се съгласили.

А Стоедин заобиколил оградата, излязъл зад гърба на конака и смаяно застинал: пътя го нямало. Там се простирало огромно тресавище, обрасло с остра трева.

Айдуците подали глави над стобора, любопитно го наблюдавали. Панчо добродушно се окашлял:

— Сега, момченце, ние тука, като се посъветвахме, решихме: хайде, ще те пуснем да влезеш при нас, пък — какъвто ти късметът. Ама я речи по-напред, за всеки случай, да не сбъркаме: зер и ти си за жива вода тръгнал?

— Откъде знаете? — учудил се Стоедин.

Айдуците се спогледали и Станчо се изкискал:

— Охоох, барабар Петко с мъжете…

— Е ха тогава — върни се и влез през портата — подканил Панчо. — Отсам е по-кратко.

— Ей, а вие… — внимателно ги огледал Стоедин. — Какви хора сте вие?

— Па, айдуци сме. Ха върни се и влез, че да те нападнем и да ти ограбим, което носиш.

— Аха, надайте се.

— Що?… Не щеш? — учудил се на свой ред Бишо.

— Никак.

— Е какво ще чиниш бре, момченце? — благодушно се подиграл Панчо. — Зер ще се кумиш вънка неопределено време?

— Напротив. Смятам да ви заобиколя и да си хващам пътя, пък вам — друг късмет! — троснал се Стоедин и пак тръгнал край стобора.

Айдуците лениво се смеели и се местели горе по оградата заедно с вървежа му.

— Нека заобиколи. Нека му мине меракът.

Стоборът се счупил в нов ъгъл, но зад него пак се ширело тресавището. Стоедин спрял и не вярвал на очите си.

— Ей там, момченце, където си се втрещил у момента, някои обикновено се разтреперват отчаяно, па хлъцнат и побягнат диво — окашлял се Станчо.

— А след време, ако се измъкнат от тресавището, пак се върнат и омаломощено хлипат. Сега, нали, ако предпочиташ — може и ти да пожвакаш с опинци из калта. Ние бърза работа нямаме.

— Ама къде е пътят, бре? — вдигнал лице Стоедин. — До вас води, а не извежда!

— А, извежда! — обяснил Панчо. — Само че трябва да минеш през двора. Инак отвън го няма.

— Е… как така?

— Я па тоя. За жива вода тръгнал и се не чуди, а на такива прости работи се чуди.

Стоедин забързал към следващия ъгъл — и зад него ни път, ни дявол.

— Видя ли? — надвесил се Ванчо. — Колкото и да обикаляш, пак при нас ще влезеш. Далеко си стигнал, няма за тебе връщане, това е истината.

— Сега например, момченце — ухилил едноуха глава Станчо, — оттам, дето ни зяпаш с отворена уста, някои хукваха да се връщат. И щом пак стигнеха в гората…

— Не му го обаждай това — смръщил се Панчо.

— Защо? На мене това момченце почна да ми харесва. По ли е харно на дърво да стане? На дърво сухо, та чак костено?

— Хайде, прежали се най-сетне бре! — изгубил търпение Бишо. — Бутни портата и влизай — не е залостено!

— Добре — въздъхнал Стоедин. — Нека е вашата.

— Айдуци, за нападение — шавай! — изкомандвал Панчо и главите им мигом изчезнали. Стоедин предпазливо натиснал портата и тя се отворила с протяжно скърцане. Едва влязъл, и айдуците стръвно го сграбчили.

— Оууу! — изревал Стоедин. — Смазахте ме!

— Кой е крив — оправдал се виновно Панчо. — По си гърчав и от пиле — но го претърсили внимателно, сякаш е чуплив.

— А? — запитал с надежда Панчо. Но Ванчо разочаровано поклатил глава:

— Тц. Нищо-нищичко.

— Жалко — изпъшкал Станчо. — Тъкмо ми беше станал симпатичен.

— Я… проверете още веднъж — жалостиво наредил Панчо.

— Няма смисъл — разперил ръце Стоедин. — Едната гола душа — това ми е цялото имане.

Айдуците съчувствено помълчали.

— Късмет — въздъхнал Бишо. — От всичко може да избяга човек, от късмета си — не може.

— Хайде, помисли — да имаш някакво желание? — натъжил се Панчо.

— Няма какво да мисля — покажете ми пътя. Айдуците се спогледали. Панчо махнал с ръка:

— Покажете му го.

Повели Стоедин през задната част на двора. Спрели го пред тежката, оплетена в паяжини врата. Ванчо с труд я отворил и Стоедин се вцепенил от удивление: от нея продължавал пустият път и се губел през червеникавите хълмове, напечени от силното слънце — защото там не било утрин, а пладне. Понечил да се втурне, но го сграбчили и Ванчо затворил вратата.

— Е, изпълнихме му го и последното желание — умилил се от благородството си Панчо. — Хайде.

Ванчо и Станчо вързали Стоедин и го повлекли към навеса. Бишо се качил на чардака и домъкнал оттам огромен пищол с цев като фуния.

— Ей, що правите, бре!… — опомнил се Стоедин.

Все едно, че не го чули.

— Кокорбаши, прав или седнал? — подвоумил се Ванчо.

— Седнал. Да се не мъчи.

Облегнали го на стената и го натиснали да седне.

— Ей, ама вие с всичкия ли сте? — напразно опитал да се освободи Стоедин. — Това ли ви са шегите?

— Ти, ако му на това шега викаш — зле си — проверил въжетата Ванчо.

Стоедин загледал как Бишо насипва в цевта барут и как старателно го натъпква — и пак безпомощно се разритал:

— Ама… какво се каните, бре!… Зер ще ме…

— Па да, момченце — дружелюбно потвърдил опасенията му Панчо. — Няма как, при нас редът е такъв: или обираме чрез нападение, или трепеме. Трето няма.

— Нали ме обирахте?

— Е, като те обирахме — какво ти обрахме?

— От мен — толкоз. Пущайте ме, да си хващам пътя.

— Гледай сега какво му текна! — кипнал Панчо. — Ама не може това, момченце! Не-не-не-не! По никой начин! Хич и през ум да ти не минава това. Вникни малко: какви айдуци ще сме, ако започнем да пущаме току-така? Нали ще си осрамотим занаята?… А има ли нещо по-долно и по-калпаво от човек, който си цапоти занаята?

— Па няма — пак разпалвал огъня Станчо.

— Добре, хайде — вземете ми абата. Хайде и ризата ми вземете. Както с тях — така и без тях.

— А, видя ли? — лениво се засмял Панчо. — Ще ти ги вземем, ще те пуснем и ще чакаме на босия цървулите.

Бишо най-сетне приготвил пищола, вързал го за гредата и го насочил в Стоедин. Усмихнал се и любезно пояснил:

— Нам ни трябва, момченце, нещо скъпоценно. Нещо, дето да е много мило на юнака. Залог ни трябва… Мирен де!…

И премерил с конец прицела. Стоедин изревал и се разритал, отместил се от дулото-фуния.

— Бе момченцето не знае, затова лудува — раздухал огъня Станчо и сложил котела с водата. — Обясни му, да се успокои. Мене ми се види схватливо.

— Гледай сега, момченце… как те викат?

— Стоедин! — яростно се разритал момъкът и пак се отместил от дулото.

— Мене пък ме викат Панчо. Гледай сега, не си прав. Какво си викаш — тия па кютуци само гледат да трепат. Аааа — не. Ние не сме като оня, Пехливан Голям Гуджо, дето първо те трепе, пък после ти вика здрасти. Ние сме айдуци с чувство. Трепеме само в краен случай. Виж, ако ти бяхме нашли нещо скъпоценно за залог — веднага те пращаме при Голям Гуджо: надвиваш го, вземаш му магьосаната кърпица, донасяш ни я. Връщаме ти залога и късай опинци, накъде ти душа иска. А ти, според както показа пребъркването — имаш ли нещо скъпоценно? Нямаааш.

— Ето — разбра и се успокои — доволно се усмихнал Станчо.

— Бе ти си късметлия, че те трепе майстор-айдук — приятелски го потупал Бишо и донагласил прицела. — Аз не съм като някои чираци, дето ни знаят къде да те умерят, нито отведнъж да те умерят. При мене грешка няма. Пукне ли — край, изцяло и незабавно. Гледай сега какво става.

И като проверил прицела за последен път, натиснал спусък. Кремъкът секнал искра и пищолът започнал да пуши. Стоедин стиснал очи и зачакал. Ха да гръмне, ха да гръмне — не издържал, отворил око — пищолът все така пушел. Пак замижал.

— Ври с ключ — кимнал към котела Станчо. — Дай ошафа.

— Опустял и ошафът — изсипал в котела торба сушени круши Ванчо. — Ей това му е лошото на нашия занаят. Мине някакво ей такова, колкото да разбучи гората, събуди те — па хем на юнак не прилича, хем комат хляб не носи.

Айдуците приклекнали около огъня и греели ръце.

— Чак толкоз очукано досега не беше минавало.

— Аз да съм на него — хич няма да чакам пищолът да пукне — сърдел се Ванчо. — Щях да си умра от срам със собствени сили. Така ли се тръгва за жива вода, бре?

— Няма ги вече едновремешните юнаци. А, дружино? — поклатил глава Бишо. — И най-слабосилните — с дисаги манджа носеха… И варени пилета, и суджуци… Пу, не ми се говори.

— А помните ли еее на времето оня — дето беше тръгнал за жива вода, па и кревата беше си понесъл. Па и катър погачи, в блажна книга увити, да не баятеят. Па и два меха вино!

— Туршията му помня — примижал, отдаден на спомена, Панчо. — Като сега я помня. Колкото ядеш, по се разяждаш.

— Ами еее оня преди него? Дето беше покарал и двайсет брави овце, па и три крави, та си доеше мляко? — щастливо се унесъл Ванчо. — Такова да го обираш и да пееш!

— Ами оня, дето беше тръгнал с три кабриолета свирачи, па и мечкар с мечка беше пуснал напреде? — умилено щракнал пръсти Станчо.

Стоедин пак отворил око — пищолът все така пушел. Почакал още малко и кипнал:

— Е това сега — кога смята да гръмне?

Бишо се надигнал, отишъл при пищола, подухнал го, наплюнчил пръст и докоснал цевта:

— Бе… нали не е работил дълго време…

— Ами ако рече да пукне чак утре?

— Може и утре. Може и всеки момент.

— Щото, докато го чакаме, може да направим друго — облизал пресъхнали устни Стоедин. — Да ме пуснете без залог. Ще надвия Гуджо и ще ви донеса кърпицата, че да мирясате.

— Що?… — закискал се, та чак заплакал Ванчо. — Ти ли бре, шушумиго?

— Па той ще те утрепе и няма да усети, че е трепал, момченце — снизходително се засмял Станчо. — Защо да го биеш пътя?

— Нека опитаме — настоял Стоедин. — Какво губите?

— Прав е — осъзнал Бишо. — Нищо не губиме.

— Не може така, бре! — кипнал Панчо. — Няма да разтуряме реда! Толкоз му е — да отбримчиш една бримка и натам само ще се разрига! Как ще го пущаме без залог!…

— И аз не съм съгласен — размислил Ванчо. — Стават ли чудеса? Стават. Току-виж — взел му кърпицата. Зер без залог ще я донесе? Аз да съм — няма да я донеса.

— Нали съм за жива вода тръгнал, бре, пън такъв! — отвратено плюл Стоедин. — Дотрябвала ми е проклетата ви кърпица.

Айдуците се закискали. Панчо поел дъх и съжалително го погледнал:

— Охооох, жива вода — докато грабнеш кърпицата. Жива вода я има, я няма, момченце. А кърпицата аз съм я ей с тия очи виждал. Постелеш я, па речеш… — и въздъхнал от досада. — Не увря ли вече тоя ошаф, бре?

— Още малко — добавил съчки Станчо.

— Тиквеници ниедни — гледал Стоедин как пуши пищолът. — Ни се водите, ни се карате.

Айдуците лениво се кискали.

— Дръвници!

Закискали се с удоволствие.

— Пууу, аз ги обиждам, а те се смеят!

— Ама това твоето обиждане ли го мислиш, душко? — презрително го погледнал Панчо. — Какви сме работи ние тука слушали, като запуши пищола… А, дружино? Помните ли моллата? Уж набожен човек, а като зина…

— Остави, още ме срам хваща — надигнал се Бишо и огледал пищола. — Добре, че го угасихме, щото не издържа и призна къде е скрил скъпоценното — и приятелски приседнал до Стоедин. — Беше заплел в брадата един зъб от змия презморска. Убодеш ли се с него — и морето ти стане до коляно. На всичко се радваш. Светът да се запали — колкото по-силно гори, по се радваш. Питай Ванчо, той се боде.

— Хайде, гасете го, имам залог — въздъхнал Стоедин. Айдуците недоверчиво го загледали. — От скъпоценен — по-скъпоценен. Отвързвайте ме, че ми изтръпна ногата.

Айдуците колебливо се спогледали, па се хвърлили върху пищола и отклонили цевта му. А той тъкмо в този миг изригнал гъст облак дим и оглушително изгърмял.

— С късмета си вървиш, момченце — закашлял се Панчо. — Къде е? — бързо го развързал. — Защо го не намерихме, като те претърсвахме?

— Защото ме претърсвахте, затова! — раздвижил крака Стоедин. — Я го! Ще ви извади очите.

И им показал бистрото камъче — пришил го накръст, като копче, отпред на ризата си. Откъснал го и им го подал. Панчо го грабнал, разгледал го и го опитал на зъб.

— Колко е… скъпоценно?

— За мен по-скъпоценно няма. В него е Невянка, невестата ми. Блъсна ли го в земята — и ще се появи. И ще е тук, докато премигна.

Айдуците озадачено се спогледали. Панчо разперил лакти, отбутал ги и замахнал. Камъчето се ударило в дървените плочи, отскочило, търкулнало се и бистро заблестяло.

Нищо повече.

— Сигурно аз… аз трябва да го хвърля — развълнувал се Стоедин. — Сигур от друг не може.

Панчо подозрително се втренчил в него. Вдигнал камъчето и му го подал. Стоедин го повъртял в пръстите си, замахнал — но не го хвърлил. Страх го било да провери дали наистина камъчето има такава чудна способност.

— Ха де! — нетърпеливо го подканил Панчо.

— Айдуци, дадено е да се яви само три пъти — защо да харча единия напразно? Повярвайте на дума! — примолил се Стоедин. — Знам ли още какъв път ме чака? Хора сте, разберете ме — и отстъпил към кладенеца.

Айдуците настръхнали. Ванчо му прерязал пътя към двете портички в дъното на двора, разперил ръце и тежко се усмихнал.

— А, разбрахме — яростно изръмжал. — Дружино, тая ни твар лъже!

Хвърлили се върху Стоедин — той пъргаво им убягнал. Панчо откъртил греда от сайванта, хванал я като тояга и четиримата пристъпили дебнешком. Стоедин разбрал безизходицата, си.

— Добре, чакайте — ето, хвърлям го!… Не е лъжа!… Ако това е лъжа — значи всичко е лъжа!

Замахнал отчаяно и с все сила ударил камъчето в земята. Невянка мигом се появила, учудено се огледала и отстъпила към поразения Стоедин:

— Стоедине, къде сме?… Кои са тия?

Айдуците били не по-малко поразени от Стоедин. И веднага се променили: Станчо застанал така, че да не се вижда откъснатото му ухо, Бишо зяпнал в откровено възхищение, Панчо свенливо се ухилил и почесвал несъзнателно гърди, а Ванчо наплюнчил пръсти и си увил къдрица.

— Да се махаме оттука — разтревожила се Невянка. — Това място не е добро, тук ще ни…

И изчезнала, без да довърши — Стоедин неволно мигнал. Камъчето, появило се на мястото й, пак бистро заблестяло.

— Защо я пропъди толкоз бързо, бре! — недоволно изсъскал Ванчо.

Стоедин най-сетне дошел на себе си, изпуснал дъх като мех, размахал ръце и викнал колкото възторжено, толкова и гневно:

— Ааааа!… Аааа, видяхте ли? Кой лъже, а?… Яви ли се? А?… — и посегнал да ритне Ванчо. — Яви ли се?…

Сграбчили го и го повели към портичките. Панчо хищно стиснал в шепа камъчето.

— Мирен, хайде, приемаме ти го залога. Тръгвай и — наслука!…

Стоедин посегнал към вехтата портичка, но Ванчо го дръпнал към другата, която била излъскана от безчет длани.

— А, по-напред — през тази. Върнеш ли се, тогава през другата.

И я отворил. Стоедин слисано се вкопал — и зад тази портичка го нямало тресавището. Но от нея се виждала планинската урва, която се спущала към далечната тъмна стена на гъсти борови върхари. А там още не било съмнало добре — небето розовеело с блясъка на зората.

Стоедин уплашено преглътнал и се обърнал — айдуците вече наобиколили Панчо и чакали да открехне шепа.

— Ей, а как ще го намеря тоя Голям Гуджо?

— Бре, ти още ли си тук? — сепнал се Бишо.

— Когото и да питаш, ще те упъти — бутнал го към портичката Ванчо. — Ееее, през върлото, та у равното, пък натам — както дотам.

— Кокорбаши, само да не стане пакост, да ми затриете камъчето! — запънал се на портичката Стоедин.

— Не бой се, бре, у мене ще се пази! — нетърпеливо го блъснал Панчо. — В тая ръка туряш кърпицата, от другата си вземаш обратно невестата! Хайде — друм!

Избутали го навън и захлопнали. Стоедин огледал урвата и облизал пресъхнала уста:

— Убре, късмет мой… Сърцат мре веднъж, а страхлив — хиляда.

Въздъхнал и се сурнал надолу по стръмния склон.

А в двора Панчо едва-едва отворил шепа… Айдуците лакомо се надвесили и сблъскали глави. Бишо любопитно посегнал към камъчето, Панчо веднага стиснал шепа.

Напрегнато се загледали един в друг.

— Ето нааа — престорено се окашлял Ванчо. — И моме си имаме вече.

— Бе, хем го имаме — хем го нямаме.

— Имаме го! — настоял Ванчо. — Оня, шушумигата, ни излъга, че само той може да я накара да се появи. Нали забелязах? Кокорбашията хвърли зърното отсам натам, затова появяването не стана. А той го хвърли оттам насам — и стана.

— Нетърпеливо посегнал. — Дай да видиш, кокорбаши!

— Аз не съм съгласен! — плеснал го през ръката Бишо. — Момченцето може да е шушумига, обаче момето си е харесало него. Невеста му е и ние няма защо да се бъркаме, където не ни е работа.

— Чакай бре, Бише — какво толкоз… — възпротивил се Станчо. — Ще ни пошета малко, ще ни постои диван-чапраз, докато си кусаме ошафа… Па, когато поиска разрешение да се прибере обратно в зърното, нали…

— Аз, както я претеглям работата — тя не е вече невеста, а вдовица — отсякъл Ванчо. — Нека ни пошета.

— Я виж какво им се дощяло! Да им шета! Ако ще шета някому, на кокорбашията ще шета! — разблъскал ги Панчо.

— Защо е тая злоба, бре? Защо си толкова скръндзав?… Нека ти шета, не сме против! Ама край тебе — и на нас, донякъде!

— А, така е друго. Така по̀ може — омекнал Панчо и размахал шепа. — Как рече? Оттам — насам?

Ванчо кимнал. Кокорбашията се засилил и ударил камъчето в земята. То се търкулнало… и бистро заблестяло. Четиримата мигом приели най-привлекателен вид, чакали, чакали — но Невянка не се появила. Първо се спогледали Бишо и Станчо. После се спогледали Станчо и Ванчо. И щом кокорбашията тръгнал да вдигне камъчето, Станчо измъкнал от пояса нож и го пресрещнал:

— Стой!… Я да го вардим всичките, на общ изглед. А?

— Как така? — измъкнал нож и Панчо. Зловещо пристъпил.

— Ами ей така — измъкнал нож и Ванчо.

Бишо също измъкнал нож и заплашително се ухилил. Оградили камъчето в далечен кръг.

— Прави са, кокорбаши — обадил се Бишо. — Зер да те оставиме самичък да му трепереш и да се тормозиш, па ние да клепаме уши най-безгрижно?… А, не.

Седнали едновременно, бавно и напрегнато и всеки дебнел всекиго. Ошафът изкипял, огънят угаснал, слънцето се надигнало високо в небето, но никой не смеел да помръдне.