Никола Русев
Приказка за Стоедин (42)

15

Стоедин вече изгубил представа и за дължината на изминатия път, и за посоката му — водели го по стълбите ту на първия кат, ту на втория, ту пак на първия, влизали в одаите, обикаляли ги и повтаряли, и потретяли — докато го качили в малкото коридорче току под тавана.

— Още колко ще вървим? — не издържал Стоедин.

— Пристигнахме — свалил превръзката от очите му Матаки. — Готово — и непресторено се разтреперал: — Ау, к’во ще е страшно… Дали ще е колкото предния път страшно, че много ми се иска пак тъй безмерно да се уплаша-шшш-ша…

Пондьо грижливо го блъснал в устата и той се съвзел. В дъното на коридорчето се виждала врата.

— Там ли е? — пристъпил Стоедин.

— Там — задържал го Гъдьо. — Само дето трябва да се отключи. Ала нея вратца я отключва той — и му посочил Пондьо.

Прекалили. Пондьо доловил това и кипнал с все сила:

— Аз пък няма да му искам девет, или там, шест години!… Ха сега, като е щедър — нацяло да го опоскаме!

— Понде, помисли! — с все сила го посъветвали братята му. — Триж мери, веднъж режи!

— Режа!… Само тринки ще му взема! Той не е чак такъв глупец, че да загуби напразно петнайсеттях! Ще ми ги даде! — и преглътнал с лакома надежда. — А?… Хайде!

— На, яж! — хванал в шепа лицето му Стоедин и с омерзение го тласнал. Мустачките на Пондьо станали нежни и пухкави, а в посивялата Стоединова коса се появили чисти, бели кичури и отвесна бръчка донарязала челото му.

— Е?… Друго?

Гъдьо, Матаки и Пондьо припряно се засуетили:

— А че друго засега… Ний няма да гледаме, че то… не е много за гледане…

— Приготви се! — пъхнал ключа Пондьо.

Отключил и хванал дръжката с две ръце. Братята сякаш забравили Стоедин: Гъдьо се обърнал с гръб към вратата, сбрал кураж, а Матаки се опулил в нея и пак се разтреперал. Пондьо рязко отворил и се закрил с вратата.

Отворът напомнял огромна, чудовищна уста с прогнила решетка-зъби. Нещо бяло, слизесто и мекотелно се надигало, шляпало се в решетката и яростно чвакало:

— Един мре от глад, а друг му бърка в пазвата за ляб!…

Матаки ужасено изревал, паднал и се търкулнал надолу по стълбата. Изпод отметнатата врата се изпружили краката на Пондьо.

Стоедин гледал замислено и погнусено.

— С мъдър плачи, с луд не пей! — яростно бълвала чудовищната уста. — Четири келеша пет капитана!… Устата му с пара рязана, дирникът — с лопата!… Ти ли си аз, или аз съм ти?… Речи му косено, да ти рече — стригано!…

Стоедин посегнал да затвори — Гъдьо сепнато го спрял: внезапно си спомнил, хванал конеца, който висял от решетката, дърпал, дърпал и издърпал голям железен пръстен, прибрал го в пазвата и захлопнал вратата.

Стоедин се обърнал и мълком тръгнах: към стълбата.

— Юначе, къде? Много чу, още имаш да плащаш!

— Стига ви толкова.

Пондьо скочил, възбуден от преживения ужас, и двамата с Гъдьо се хвърлили към Стоедин, а откъм стълбата го пресрещнал Матаки:

— Стой!… Не ме гледай, не ме гледай, както се диво уплаших, сега цяло лято ще съм лютив и пъргав! Стой, че те изядам!

Стоедин стиснал боздугана, вяло въздъхнал, подвоумил се… пък нахлупил вълшебната капа и изчезнал. Миг след това Матаки политнал встрани.

— Дръж го! — изревал Гъдьо и пръв се втурнал надолу по стълбата.

— Е, дръж го де! Нищо държи ли се? — последвал го Матаки. А Пондьо изпреварил и двамата.

В това време Едноокия се изкачвал към втория кат, вслушвал се във врявата — и като полетял встрани, блъснал се в стената. Преди да се изправи, върху му връхлетели братята.

— Прекрихте ли магарянцето? — сграбил го Пондьо. — К’во ме зяпаш, гаче си глът…

И млъкнал, сякаш се задавил. Втрещено се изкискал: главата на. Едноокия била украсена с разкошни магарешки уши.

— Аз пък се харесвам — коварно се ухилил Едноокия. — Каквото и да е, придобивка е — лапнал вишна, втора и нарочно изтървал цяла шепа на стъпалата. — Чакайте, не ми ги вземайте, мои са си, стойте!…

Братята замрели за миг, погледали как трескаво мляска, събира и лапа… Непробираща, всеобятна лакомия, която не прави разлика между малко и голямо, нужно и ненужно, ги накарала да се хвърлят и те, сборичкали се върху вишните, лапали и гълтали кой колкото докопа.

— Бря, отде ги взе толкоз вкусни? — вдигнал глава Пондьо и разлюлял богато окосмени, клепнали уши. — Имаш ли още?

Магарешките уши на Гъдьо били със снопчета косми на върха, като пискюли, а Пондьовите — рижи и къдрави. Гледали се, гледали и едновременно зинали, сочели се и се кискали подигравателно, пищели и скимтели, та чак се превивали. Млъкнали изнурено, но злорадият кикот продължил — идел откъм двора.

— Какво става там? — забързал надолу по стълбата Матаки.

Ами и там ставало същото — разделението вече не било на купувачи и продавачи, а на дългоухи и… дългоухи — защото всички станали дългоухи. Сочели се и яростно се подигравали един другиму, пищели посиняло и разюздано. Само дрипавият продавач на отрова, който не бил вкусил вишна, скрил с длани човешките си уши и опитал да се измъкне от тълпата.

Забелязали го. Станало тихо. Мълком го обградили и се нахвърлили върху му като един — сграбчили го. Дрипавият отчаяно ритал и се мятал в ръцете им — напразно. Натикали насила в устата му вишна, изплюл, натикали две, и още, и още — докато се забавил, преглътнал и ушите му живо пораснали. Тогава всички доволно изревали, потупали го приятелски по гърба, заобичали го, приглаждали дългоухо обезобразената му глава и й се радвали от сърце. Дрипавият убито изхлипал, опипал уши, опипал ги пак и пак — че като зинал подигравателно, като писнал, като взел да сочи ту един, ту друг — та всичките надвикал.

А в зимника невидима ръка разровила сламата и от нищото долетял гласът на Стоедин:

— Побратиме, къде сте, бре?… Фотко!… Бише!…

През тунела кънтели виковете на тълпата. Дългоухото множество обикаляло из двора и по мегдана-чаршия и викало в пространството:

— Ехееей, юначеее! Покажи сее! Знаем, че си нейде тукааа!

Гъдьо опитвал да успокои Матаки, който се хванал за главата и тежко стенел.

— Недей тъй, всяко зло за добро! Туй ще помогне на търговията!… Мало и голямо ще се стича, да ни погледне ушите! Нека веднъж се разчуе — по-богати от нази няма да има!

— Мммм, даааа, ала ще ни се подиграват!

— А че още по-харно, дивчо! Значи, ще надойдат и онези, дето мило и драго ще платят само да се подиграят някому!…

— Пък ако се разрасне туй явление, дългоушеството, поради размножение? — намесил се и Пондьо. — Ако един ден подавляющото мнозинство заприлича досущ на магаре — тогаз пък ще се подиграват на онез, дето… не са с такива кат нашите уши. Я разсъди: има ли нещо по-смешно и по-таквоз за подиграване от магаре, дет не е с магарешки уши?… То е пък още по-безутешно!

— Юначеее, ела при назиии! — викала и сновяла тълпата. — Твоите другари разбраха, че е вятър живата водаааа!…

Стоедин свалил капата и станал видим насред двора.

— Къде са?

Всички утихнали и замрели кой където бил.

— А, отидоха си — проправил си път към него Пондьо. — Рекоха, комуто трябва жива вода — да си я дири. Ний не сме повече на тоя свят. Тъй рекоха, на, клетва ти се кълна. Оставиха те.

Дългоухото множество утвърдително закимало.

— Лъжете — внезапно се натъжил Стоедин. — Устата ви лъже, но ушите издават истината.

И тогава дочул задавен вой — гласът на Бишо долетял глухо, сякаш изпод земята. Лумнало закъснялото многогласие на тълпата, която завикала, запяла, закискала се — да заглуши тоя измъчен вой.

— Назад!… — хвърлил се към конюшните Стоедин, някого съборил, другиго оттласнал. — Назад, не отговарям!

Втурнал се вътре, размятал чулове и кошове, пръснал сеното, измъкнал изпод купището Бишо и Фотко, изправил ги на крака, скъсал въжето, с което били вързани гръб в гръб, тласнал ги пред себе си и изскочил пред тълпата.

— Махайте се! Не ме вкарвайте в грях.

— Не го пущайтеее! — писнал отдалече Матаки. — Половин век години ще избягат с него!

Стоедин вдигнал боздугана и бавно тръгнал към портата.

— Който ни приближи — на дърво ще го направя!

Тълпата се люшнала, отстъпила през портата към мегдана. Бишо и Фотко вървели, притиснати в гърба му. Излезли при сергиите. И тогава от многолюдието се отделил Гъдьо, кротко приближил и заговорнически зашепнал:

— Харно, юначе… ала и да я стигнеш, живата вода, без тоя магьосан пръстен — няма да я вземеш! — извадил от пазва пръстена и загърбил тълпата. — Дай ми за него още девет години. За истински юнак го бях скрил! Ти си истинският! Дай! Инак братята ми ще го откраднат!

Стоедин надникнал в очите му и разбрал, че не лъже. Взел пръстена, повъртял го в ръце.

— А какво ще правя с него? Какво може той?

— Купи го и ще ти обадя — напрегнато изшушнал Гъдьо и като забелязал колебанието му, горещо дъхнал в лицето му: — Толкоз години даде вече — само и само да продължиш натам!… Бива ли да я намериш и да не можеш я взе? А?

Фотко уплашено се вкопчил в Стоедин, понечил да каже нещо, но побратимът му леко го оттласнал.

— Мирувай, прав е. Ха!

Зашлевил Гъдьо, той се олюлял, изгубил половината от бръчките си и косата му станала сива. А Стоедин побелял целият. И късата брада, която се появила на лицето му, и тя била бяла.

— Кажи сега, какво може тоя пръстен?

— Не знам — отскочил към тълпата Гъдьо и тържествуващо викнал. — Знам, че вече не можеш ме затри!… Не бойте се, няма да посегне! Аз съм вече колкото аз, толкова и той!… Осемнайсет негови години има в мене!… — пристъпил към Стоедин и тълпата го последвала. — Ний сме вече един чиляк в две кожи! Ще посегнеш? Зер от себе си ще късаш да затриваш?…

Стоедин го гледал тежко и дълго, гледал го, гледал — и като вдигнал боздугана, сякаш се вкаменил.

— Ха де!… Хаааа, видяхте ли как му отмаляха кунките!… Вече е наш!… Барабар с…

Не довършил. Стоедин въздъхнал, сякаш умъртвил нещо в себе си, рязко замахнал и го треснал с боздугана. Екнал тътен, претърколил се и затихнал — а Гъдьо се превърнал в дърво, прилично на човек. Тълпата обезумяло се пръснала на всички страни. А от покрива на купчийницата литнала гарга Кина, изкряскала, сякаш проклела, и се стопила високо в небето.

Стоедин мълком се обърнал и тръгнал към каручката. Фотко заплакал, препъвал се до него и заничал в лицето му:

— Побратиме, ти ли си това?… Ти ли си?…

— Не реви — вяло проговорил Стоедин. — Може и наполовина да съм, но — аз съм.

Впрегнал се и поел през късата уличка. Достигнал мостчето, съборил го над рова и повлякъл каручката през полето. Крачел с наведена глава и тежко мълчал. Фотко не смеел да го заприказва. Само Бишо, колкото се отдалечавали от града-чаршия, лаел все по-радостно.

Гаргата кръжала и гледала как каручката се поклаща по коловоза. Размахала крила, изпреварила я и кацнала далече напред. Превърнала се в бабичка, закретала насреща и отдалече викнала:

— Продадохте ли, сине? Забавихте се, та рекох да ви посрещна!

Стоедин вдигнал глава, спрял. Забелязал, че Кина крие едната ръка зад гърба си.

— Продадох, бабо, много нещо продадох… ама да видиме за какво го продадох.

— А? — приближила Кина. — Не чувам яко, сине…

— Стой си там! — сурово я спрял с очи Стоедин, отпрегнал се, извадил от пазва златиците и й ги оставил в каручката. — Ей ти и за крави, и за биволи.

— А? — прекрачила пак Кина. — Не чух, сине…

— Стой си там, рекох! Като не чуеш — не видиш ли?

— А?… Речи по-силно!

Издебнала го и се хвърлила върху му. Стоедин замахнал с боздугана, но Кина посегнала с ноктестата ръка, отбила удара и се протегнала към устата му. Стоедин успял да я улови, сборичкали се, но Кина го съборила.

Бишо излаял, ухапал Кина, изквичал, претъркулнал се и започнал да плюе. А Фотко се вцепенил от ужас и не можел да помръдне. Опулено гледал как побратимът му опитва да задържи ноктестата ръка далече от лицето си и как тази ръка бавно го приближава.

— Мммм… значи ти си… тая, дето… — изнемогвал Стоедин.

— Не се противи, сине… — зло шепнела Кина. — За твое добро е… Ще онемееш… ще се отървеш, ще се успокоиш, ще спреш…

Още малко и ноктите й щели да докоснат Стоедин — той отчаяно извъртял глава. Фотко се ужасил така безмерно, че се изтръгнал от вцепенението, хвърлил се към боздугана, вдигнал го като перце, треснал Кина по гърба и паднал.

Тътен разлюлял земята, каручката изчезнала, а Кина се превърнала в дърво, прилично на човек.

Стоедин я отбутнал от себе си, отмаляло отдъхнал и станал. Зло ритнал дънера-човек, огледал се за боздугана и кимнал на Фотко без всякаква благодарност:

— Подай го.

Фотко изненадано се вгледал в побратима си, но не казал нищо. Опитал да вдигне боздугана и не могъл.

— Не се преструвай! — сърдито се навъсил Стоедин.

— Не се преструвам.

— А одеве как го вдигна, бре?

— Н… не знам.

— Не знам!… — подиграл го Стоедин. — Не знам!…

Вдигнал боздугана, окачил го на пояса си и тръгнал, без да се обръща.

Фотко и Бишо го последвали. Слънцето вече залязло и червеното небе тъмнеело, сякаш гаснела жар.