Никола Русев
Приказка за Стоедин (34)

7

Упътвачите вече натоварили на количката най-скъпоценното, което струпали с години: торби с монети, нанизи, накити, сърмени, копринени и кожени дрехи, чаши и тави, кехлибарени броеници и чибуци — и товарът бил разделен с преградки на три камари. По двора се търкаляли смачкани хартии, пръснати торби с боб и леща, а разтворените прозорчета и врати похлопвали на вятъра.

Завистлив Мальо лежал разпнат на плочника по корем. Въжета обтягали ръцете и краката му — така, че да не може да помръдне. Гледал с измъчени, диви очи струпаната на педя от главата му димяща храна и не можел да я досегне.

Тримата били готови вече за път — сега пришивали на вълшебната кърпица сиджимки, че да я носят едновременно.

— И на табелата ще изпишем: „Гостилница Блага хапка — дълга глътка“ — умилено примижал Фудул Бальо. — А отдолу: „Пътниче, ела се насити поне веднъж с онуй, дет сявга си мечтал, ала си го отлагал поради защото не си го можал“. И второ…

— Защо ме утрепвате тъй душманската бря? — зло изскимтял Мальо.

— И второ… Забравих какво беше второто.

— Второ, ще я направим на тумбак — вдигнал пръст Проклет Кальо. — Гостилница на тумбак! И ще главим зографин, да изографиса много и всякакви гозби! И как един изяжда, колкото може да погълне — ала, преди туй подава една златица!

— Вярно! — въодушевил се Лъжлив Лальо. — И като се разчуе таз ми ти наша гостилница, че като почне да се трупа една навалица, че кат напълни всичките одаи… — осъзнал и се разтревожил. — Ей, а че тогаз, ако пристигнат още — къде ще ги туряме?

— На двора, къде…

— На жегата?

— Ще забучим едни чадъри, за хладина — предложил Кальо.

— Обаче може да се стъкми и едно гьолче за къпане! — пак се вдъхновил Лальо. — И да го напълним с чорба! Щото — всякакво щъка под небето — може пък на някой много богат пътник да му хрумне хем да се къпе, хем чорба да яде!…

— Мляко!… — забравил положението си и се увлякъл и Мальо. — Щото, ако си води и жената?… Току-виж му рекла: мискинино, не те ли е срам, опустели ти парите, щом не мож ми осигури да се окъпя в мляко, кат една царица!… Ала там — никаква златица, там — първо да брои сто!

— Много е сто. Ще се колебае — усъмнил се Бальо.

— Ще се колебае, докато жената му го ощипе злобно-ухилената! — разсърдил се Мальо. — Пък ако е много по-дърт от нея, и двеста ще плати!

Опомнил се. Гледал как връзват за десниците си сиджимките на вълшебната кърпица, как проверяват здрави ли са и пак изскимтял:

— Що ме утрепвате тъй жестоко бря?

— А че щото се не сещаме — как по-жестоко, Мале! — ухилил се Кальо.

— Ми, като сте таквиз тъпаци… — проплакал Мальо. — Аз, да бях на вази…

Упътвачите бутнали количката към портичката, през която бе излязъл Стоедин, тикали я през двора и държели отгоре й кърпицата, опната между тримата — като внимавали всеки във всекиго. Кальо промърморил заклинателната блага приказка: „Ако всяка муха би мед брала, бръмбарът би най-много“ и портичката се отворила. Пъхтели около количката, пречели си — най-сетне, как да е, успели да я избутат навън и спрели да отдъхнат.

— Ей, пукали! — отчаяно викнал подире им Мальо. — А как ще спите? И тримцата едновременно ли?… Ами ако някой се пробуди преди другите?

И се засмял злорадо и дълго.

Слушали го, слушали и усмивките им се опразнили, защото всеки си имал нещо наум.

— Е, ний ще се мъчим, някак!… — отмъстително се провикнал в отговор Кальо. — Едно поне сме спокойни, Мальо — ти ще се наспиш!

И захлопнал портичката, сякаш го погребал.