Никола Русев
Приказка за Стоедин (50)

7

Движението в тъмните дълбини на кладенчето изчезнало. Близначките вдигнали глави: изчезнал и полираният сандък.

— Настигнете ги — заповядала Пана.

Радул и Радко се поклонили и излезли направо през блестящата стена. Кустадина духнала във водната повърхност и там се появило онова, което искали скрито да наблюдават.

Носачите изнасяли по стъпалата носилото на Бишо, подире му следвало носилото на Фотко. Стоедин вървял до джуджето. Радул и Радко се появили в края на стълбата, отворили кована врата и от гърлото й лумнала свирня на гайда.

— Оттук, господари — поклонил се Радул.

Въвели ги в широка одая с миндери и пухени възглавници. Трима мъжаги пушели наргилета, пиели вино и ядели, полуизлегнати на възглавниците. Прислужвали им шест моми, а девет гайди им свирели в един глас. Край стените неколцина старци премятали броеници и не късали лакоми очи от софрата.

— Василчо, ей онуйцък, дядов, си хапни!… — пропищяло треперящо старче и обърсало беззъба уста. — Знайш к’во е благо!… Аз, навремето, гат още можех да го ям, много го харесвах!…

— Това ли, бре? — великодушно посочил мръвка един от мъжагите и зинал уста. Момите се заели да го хранят.

— Да ви е сладко, юнаци! — надвиквали се старците, а мъжагите дъвчели с лениво блаженство.

Докато отминавали, Бишо завъртял глава, жадно се вгледал и побутнал Радул, който вървял до носилото му:

— Ей, какви са тия?

— Юнаци като вас, господарю — с готовност обяснил Радул. — Хареса им тук и останаха. Тримата обичат да ядат. Деветимата по обичат да свирят, когато се яде… А старците пък обичат да гледат, щото вече не могат да ядат. Всичките тука остаряха, от щастливи по-щастливи.

Отминали. Друга стълба го повела към широка двойна врата.

— Ей, а къде е малкият? — досетил се Фотко. — Я спри, че да ни настигне.

Послушно спрели, но Радко се поклонил:

— Няма да ви настигне, господарю. Прати ви много здраве и остана. Още там, при повелителките. Хареса му.

— При нас всеки прави, което му се иска, господари — додало джуджето Радостин. — А реши ли да остане, добре е дошел завинаги. Той така реши.

Стоедин помълчал, помълчал и отсякъл:

— Воля негова.

Радко отворил двойната врата и попаднали в друга одая. Тук всички спели: един — в удобно, пухено легло, друг — направо на пода… трети, както си бил прав, могъщо хъркал… Фотко развеселено посочил на Стоедин: шишкав чалмалия в съня си правел движения, сякаш миел ръце, миел и все не можел да ги измие… Друг се катерел по стълба, а онзи там — щедро раздавал, ала какво и кому — той си знаел.

— Не щеш ли и ти да подремнеш, господарю? — пошепнал в магарешкото Фотково ухо Радко. — Ще сънуваш каквото пожелаеш. Избери си сън, господарю.

— Млък и продължавай по-живо! — сепнал се Фотко.

— Е хайде сега всички да бързаме, щото на магарето му се бързало! — възпротивил се Бишо, но срещнал погледа на Стоедин и недоволно млъкнал.

Повели ги през следващата врата и попаднали в просторна градина. Далече в единия й край пушел огън, а още по-далече, в другия, се извисил пищен фойерверк. Борели се различни викове и шумове: кречетала, щастливи писъци, песни и кикот. Тук, в началото, дърветата били стари и високи, гъстак от драки и дива лоза се простирал от двете страни на пътеката.

— По мене, господарю — тръгнало напред джуджето.

— Още много ли има? — отегчил се Стоедин.

— Ще видиш, господарю.

Приближили към неколцина мъже: разположили се удобно на камънака, те наблюдавали как изранен, облечен в сърма и коприна човек се подлагал на ударите, които му нанасял с трън гол до кръста потурлия.

— Брей-брей, съсипа го! — цъкали с език зрителите. — Ха стига толкоз.

Сърмалията, понесъл поредния удар, се разходил в кръг и показал драскотините:

— Олелеее!… Кой до ден днешен е изял чак пък такъв бодлив удар?… Оооо, тъмно ми е от тъмни кръгове в очите и скоро няма да ми светне!…

— Стига ли? — запитал го потурлията.

— Стига, стига! — неискрено се провикнали зрителите.

— Стига с това ваше „стига“!… — ядосал се сърмалията. — Дума да не става! Аз вина изкупвам! Хайде.

Потурлията отново замахнал.

— Олелееее! Как ме болииии!… Нека ме боли.

Стоедин спрял, гледал и не вярвал на очите си: ама, тия хора, всичките били щастливи! И тоя, дето яде боя, и оня, дето бие, че и онези, дето гледат.

— И луди ли сте си завъдили? — озадачил се Фотко.

— А, не са по-луди от нас, господарю — пояснил Радко. — Този, дето яде боя, си има някаква вина и я изкупува. Защото иска да я повтори. Оня, дето го бие, пък обича да наказва. А другите обичат да гледат как се наказва. Да останем ли тук?

— Оооо, новаци! — забелязали ги зрителите. — Ха при нас! Леле, съсипва го, ще знаете!… Елате да съчувстваме!

Стоедин бързо отминал.

— Защо пак бързаме? — разсърдил се Бишо. — Защо да не погледаме!

— Искаш ли, господарю? — веднага се навел към него Радул.

Бишо се поколебал… и се ядосал на целия свят:

— Не искам, бре! Питам!

Проврели и неговото носило през гъстака. Сподирили ги виковете на зрителите: — Защо не щете, бре?… Каква по-голяма наслада, отколкото да съчувстваш?… Хайде, погледайте и натам, пък се върнете при нас!…

Направо през гъстака попаднали на малка полянка. Друга тълпа мъже наобиколила дългокос хитрец и тихо се кискала. Дългокосия, хванал с два пръста шипково клонче, едва-едва се докосвал с него и крещял с цяло гърло:

— Олелееее, убивам сееее!

— Не-не-неее, недей човече! — привидно се ужасявала тълпата. — Леле, пощади се! Молим ти се!

— Никаква милост, никаква пощада! Ау, повторно се убивам! Не ме дръж, не ме дръж!

Джуджето, уловило въпросителния поглед на Стоедин, с готовност се усмихнало:

— Този пък обича да лъже, че си е изкупил вината. Иска да я повтори, без да я е изкупил…

Тълпата ги забелязала: — Ей, новаци — напрегнато зашепнал един, — я при назе!… Елате, бре, голям смях пада!…

Отминали към едър мъж с обеца на ухото, който биел с прът сянката си и викал „Олеле“.

— Този пък изкупва бъдеща вина — обяснило джуджето. — Първо я изкупва, после я придобива.

— Има хляб у него! — внезапно се изкикотил Бишо. — Гявол е!

И пак поели през трънака. Към тях се присъединили първите любопитни, един изтичал напред и се провикнал:

— Ехееей, новаци дойдоха, елате да ги погледаме!…

Навлезли в гъстак от салкъм и шипки, сега любопитните се стичали отвсякъде, наобиколили ги, шушукали и им се радвали.

— Ехей, новаци, насам! — надигнал се сред гъстака чорлав дюлгерин и ги повикал с ръка. — Елате да си правиме най-гладките пътеки на света! Аз тъкмо привърших моята!

Стоедин си спомнил, че в началото на градината прекосили една стара и много гладка пътека, която вече гъсталакът започнал да превзема. Но тази, към която сега приближили, била от гладка по-гладка.

— Останете при мене, няма да сбъркате! — вдъхновено ги увещавал дюлгеринът. — Човекът е най-царственото нещо и щом се е пръкнал, прилягало му поне веднъж да мине по най-гладката, ама най-най-гладката пътека, от която по-гладка нито има, нито ще има! Ето я!… Години се трепах да я направя, ама най-после е готова! За жива вода сте поели, нали?

— Да — кимнал Фотко.

— Е, значи оставате при мене. Време ще спестите. Щото, за какво може да послужи най-вече една жива вода, освен да полееш с нея цялата земя, че да я направиш на една голяма, голяма, голяма гладка пътека? Аз ако бях толкоз глупав, че да продължа да я диря…

— Зер и ти си някога за жива вода тръгнал? — смаяно го прекъснал Фотко.

Дружно се засмели и дюлгеринът, и любопитните, добродушно го стреляли с длани: — Па само той ли? Всички сме така! Ала човек поумнява, право е, поумнява, рано или късно поумнява.

— Внимавайте! Сега — да я пробваме! — тържествено извадил от пазвата си яйце дюлгеринът. — Ако това пред вазе е най-гладката пътека — и викнал с цяло гърло: — като търкулна яйцето, ще спре в другия й край цяло и невредимо и няма да се пукне дори!… Не говориме за трошене или за спиране!… — ослушал се и гръмко запял: — Тоя-път-вечееее съм сполучиииил, ах-вервам-вервааам, вер-вааам-гооо!

И търкулнал яйцето. Наистина се търкаляло като по масло, но чудно нещо — колкото по приближавало към края на пътеката, толкова дюлгеринът се разтревожил. Не издържал и креснал:

— Къде си, бре, нали ти пях!…

— Тука съм, тука, отдавна съм тука! — щастливо се подал от гъсталака мъжага с вежди като стрехи, вдигнал копачката и злорадо се вторачил в яйцето. Миг, преди да достигне края на пътеката, копнал пред него, та хлътнало в дупката и се строшило.

— Ааааах, така ми било писано — отново да я почвам, на друго място да я почвам! — завайкал се дюлгеринът. — Ей, новаци, тръгваме ли? Хайде, този път ще му се скриеме така, че сто години да ни търси, пак да ни не найде! Тичайте по мене!

И се шмугнал в трънака.

— Да-да, с мене ще дойдат те! — размахал копачката веждестият. — Хайде, новаците, знаеш що е сладостно?… Копнеш пред яйцето току преди да стигне края и — душата ти се напълни с щастие, та чак прелее! Бързо подир мене! — и се шмугнал в гъсталака. Чувал се само гласът му: — Скри ли се?… Надай се, надай — и под земята ще те найда!

Стоедин все още гледал пътеката. Фотко сърдито се изсмял:

— Да, ама тоя път вече може и да го не найде!

— А, ще го найде — възразил един от любопитните. — Забави ли се да го набара с новата му пътека, оня сам му се обажда — я вика, я пее… Нали го чухте?

Простодушният Фотко опитал да вникне в думите му, внезапно кипнал и скочил от носилото:

— А защо му се обажда, бре?… Защо се трепе над тая пътека, да му я разтурят ли?

— Нали, ако не му я разтурят, ще мине по нея, господарю? — усмихнал се Радко.

— Ще мине, ами! Нали това му е мечтата — да мине, нали това цели! — разярил се Фотко.

— Така. А после?… — намесило се и джуджето Радостин, говорело на Фотко, но държало под око Стоедин. — Какво повече ще прави?… Не му искаш доброто, господарю. Казват, че щастието било не в постигането на целта, а в сподирянето й. Или ти мислиш другояче?

Шегувало ли се това джудже, или говорело сериозно — не можело да се разбере. Кукленското му лице се сгърчило в добродушна, приятелска усмивка… Фотко закрачил подир Стоедин и поискал да каже нещо много обидно, но не могъл да се досети какво.

— Оттук, господари! — минал напред Радко.

Стекли се и ги оградили още любопитни: — Радостинчо, златен! — надул жили разгърден и опушен, та чак опърлен мъж. — Къде натам, доведи ги направо при нас!… Ей, новаци, искайте при нас — живота си живееме! Къщи градиме! От харни по-харни, от писани по-писани!

— Ние пък ги палиме! Не ги харесаме и ги запалим!… Знаете ли колко е вълнуващо-щастливо?… — пропищяло старче с козя брадичка. — Трудно е само първото палене! После — като видиш, че нещо не гори — душата те сърби да го запалиш!…

— Е да, ама пък ние веднага след тях ги гасиме!… По-интересно е гасенето!… Елате при нас, новаци!…

Гъстакът преминал в парк. На подстриганата поляна неколцина ловджии с арбалети дерели дивеч. По-далече, зад живия плет, гасели горяща къща. Встрани от нея вече довършвали покрива на нова.

— Ей, новаците! — весело повикал един от ловджиите. — Хайде при нас! Пет утрепем, едно изядем, и то — до половина!…

— Хора новациии! — викали ги отдалече. — При нас, при наааас! Гъби берееем!…

А из тълпата любопитни някой крадливо зашепнал: — Елате с мен, ще ви заведа… Подслушваме. Клеветиме. Скарваме. Сбиваме. — И невзрачен човек се изравнил със Стоедин. Той пътьом го оттласнал.

Радко се навел към Фотко и го подсетил: — Качи се на носилото, господарю.

Казал го кротко и почтително, а Фотко тупнал с крак, свирепо размахал ръце и диво изпищял:

— Махайте се!… Всичките!… И носилото!… Махайте го това носило с носило такова!…

— Както заповядаш, господарю — поклонил се Радко, дал знак и носачите с Фотковото носило тръгнали обратно.

— Стой! — неочаквано извикал Бишо. Слугите с носилото спрели и станало тихо. Най-силно се изненадал Бишо — не очаквал, че направо ще го послушат.

— Какво ще обичаш, господарю? — с готовност се поклонил Радул.

— Така и така са т… тука, нека и те да се упрегнат да ме носят, та да е по-мазно климкането. А? Може ли? — и додал с трескава надежда: — Ама, искам аз лично да ги изкомандувам! А?… Може ли?

— Разбира се, господарю — пак се поклонил Радул и се спогледал с джуджето. Фотко се разтревожил, поискал да попречи, но Стоедин го спрял.

Бишо се изправил в носилото си, огледал множеството и се окашлял със срамежливо нетърпение: — Я, бре, носачите, я при мене! Живо!

Носачите пъргаво се подчинили.

— Я фнимавай що ще ви изкомандим тука, сега. Допълнителноооо, упрег-нис!

Носачите пъргаво подврели и своята носилка под неговата, накръст — и замрели в очакване на нова заповед.

— На местоооо, затър-чис! — опиянено ревнал Бишо и носачите затичали на място. — Стой!… Напреде упъъъ-тис!… Кръъъ-гом! Още веднъж — кръъъгом!… Още веднъж — кръъъъъ-гом!

Приплакало му се от щастие.

— Побратиме, повреди ни се човекът! — уплашил се Фотко. — Виж как го заразиха тия безумни гледки!

А тълпата щастливо се смеела. Изникнали гласове: — Ей, пън, ела при нас!… Не при тях, при нас ела, няма да съжаляваш! Този е само за нас!…

Но Бишо ни ги чувал, нито виждал — самотен, със самотата на свръхгосподарите, енергично викнал: — Над глави и по-високо — повдиг-ни!… — и носачите вдигнали кръстосаните носила над главите си. Облещил се и потресено прошепнал: — Слуш… шат ме… като… — изпъчил се като на пиедестал, огледал кискащата се тълпа и ревнал в изстъпление. — Животе мой! Обичам те! Случи се най-сетне! И аз да изкомандувам! Което съм лелеял тук, у тез гърди! Без да го вервам!…

Късно?… Никога не е късно за едно сърце да си падне на местото!… — отпаднало изхлипал и надал глас с нова сила.

— Фнимавай! При пояс ме сваааа-ли! С кипра стъпка, къмто софрата със свирните и диван-чапраз момите — затъррр-чис! — носачите тичешком го понесли обратно. — По-леко и по-бързо! Като по вода!… Вода-вода!…

— Сбогом, господари — поклонил се Радул на Стоедин и Фотко и забързал подир носилото, изпреварил го и тръгнал напред. Бишо командувал стъпките на носачите:

— Раз-два-три-четири, раз-два-три-четири… Леко, леко, оппала, ха-така, те-така! Тамо, на стълбите — стой!

Преминали одаята на спящите. Спрели. Иззад сводестата врата долитали свирнята на гайдите и щастливите възгласи на старците.

— Фнимание! Командим ви да се прокраднете тихо, та да си избера место, без да ме забележат. Иииии тихо, та безшумно — прокрад-нис!

Понесли го на пръсти, отворили вратата и спрели — свирнята и виковете ги блъснали, замирисало на вино, тютюн и пръжки.

— Ей там, на синята възглавница, а, господарю? — пошепнал Радул. Но Бишо учудено почесал брада, погледал, послушал и пак почесал брада, макар че не го сърбяло:

— Чудна работа, като минавахме оттук първия път — по̀ ми хареса. Чуй, бре, маскара, зер и аз ще стигна някога до това положение — да ми се ще не яденето, а гледането. А?

— Няма да е скоро, господарю — успокоил го Радул.

— Дума да не става! — господарски кипнал Бишо. — Искам безкрайно много да ям и безкрайно дълго да командувам! Нали рече — тука може всичко? Значи — и това може! Или — не може?

— Може, господарю.

Затворил сводестата врата и носачите върнали Бишо в тихата одая на спящите.

— Гледай ме в очите, господарю — хванал погледа на Бишо Радул. — Така… така… Сега доволен ли си?

Погледът на Бишо станал отсъстващо-оцъклен. Примляскал и тромаво проломотил:

— Момите да са един бой!… Оная, дългата, да се маха.

— Веднага, господарю… Друго да желаеш?

— И… гайдите, да се махат. Моми, вие ще ми пеете!… Не тая, за у попови градини искам!… Ха така!…

И задъвкал с празна уста.

— Сега щастлив ли си, господарю? — усмихнал се Радул.

Бишо не отговорил, погълнат от съня — очите му били все още отворени, но пусти. Дъвчел и командувал с жестове: отстранявал, понижавал, повишавал, приобщавал, награждавал, наказвал…

Лицето му се разтапяло в блаженство.

Радул дал знак и носачите грубо го изтърсили в ъгъла. Бишо, без да се събуди, удобно облегнал глава на стената, продължил да прекроява света около себе си и дъвчел ли дъвчел, все така оцъклено.

Радул се навел и затворил с пръсти очите му.

… Там, в странната зала-поляна, близначките доволно се разсмели: камъкът изчезнал и на тревата останали вече само дървото и кошът.

— Потръгна, сестрице!

— Добре тръгна, остава и добре да свърши.

— Съмняваш ли се? — навела се пак над кладенчето Кустадина. — Я виж!…

Стоедин и Фотко, съпровождани от Радко и Радостин, продължавали пъти си през градината, но любопитната тълпа редеела. Някой се провикнал: „Ей, ами вие докога ще избирате, бре?…“ Стоедин дори не се обърнал. Фотко яростно подритнал съчка. Най-сетне достигнали края на тая безумна градина: тук дърветата били стригани като кълба и конуси. В стената ограда се виждала седефена порта. Радостин и Радко спрели, джуджето я посочило и се поклонило:

— Ние сме дотук, господари. Натам няма как да сбъркате. Сбогом и на добър час.

Поклонили се този път и двамата и бързо се отдалечили.

— Защо не му рече на нашия тъпак-айдук поне една дума, бре, побратиме! — все още страдал Фотко. — Защо го оставихме така да се върне?

— Той се върна още там… още в гората се върна — озърнал се Стоедин и забелязал само неколцина любопитни, които ги гледали отдалече. Усмихнал се окуражително на Фотко и побутнал вратата — а тя леко се отворила. Стиснал боздугана и пръв пристъпил. Фотко потиснал страха си и го последвал.

Стените на този тих коридор били от седефени огледала. Сякаш от стъпките им се пробудила музика и зазвучала, далечна и вълнуваща, като спомен. И дали защото светлината постепенно се усилвала, отраженията и на двамата ставали все по-отчетливи. Но нещо необичайно имало в тези отражения и пръв го забелязал Стоедин: щом приближавал до към седефената повърхност, приближавал и отразеният Стоедин, приближавал и… подмладявал. Отстъпел ли — отразеният Стоедин се отдалечавал и сякаш натрупвал години. Фотко опитал — и с него било така. Вярно, Стоедин се изненадал, но любопитството му било тревожно и подозрително. А Фотко се покорил на магията и се прехласнал като дете: приближил — подмладял. Отдръпнал се — станал пак какъвто си бил. Отдалечил се и отражението му остаряло — сякаш му показало какъв ще бъде.

— Стига!… — дръпнал го Стоедин. — Хайде, хайде!

— Такава чудесия… — подчинил се Фотко и тръгнал, без да къса очи от отражението си. — Как ли става, а?

— Не се питай как става, питай се — защо, защо става! — повлякъл го Стоедин, затичали. — Не гледай повече, не гледай! Бързо!

Музиката станала тежка и плътна, коридорът се разширил. Фотко отрил мокро лице, поискал нещо да каже…

— Още малко, побратиме — влачел го Стоедин. — Сигур вече му иде краят!… Още малко!… Не гледай!

И сам погледнал, и пак погледнал, забавил крачка. Спрели като омагьосани — а отраженията им продължили да вървят. Не, това вече не били отраженията им: ето ги и двамата, на брега на морето, сред тълпата, която подиграва Рижия — той вече си строи сал. Стоедин и Фотко гледат далечния стъклен остров. Стоедин е стар, много стар — и косата му е дълга и бяла, и брадата му е дълга и бяла, вече се прегърбил. Казва нещо на Фотко… Тълпата ги забелязва, нещо им подвикват, смеят се, един подигравателно уподобява старческия вървеж на Стоедин…

— Побратиме, какво е това? — едва чуто пошушнал Фотко. И тогава се разнесъл равен и студен глас, ехтял и долитал отвсякъде:

— Това сте вие… Това е, което ви очаква… което ви предстои… което ще направите… което ще ви се случи…

Фотко поривисто облегнал длани на седефената стена и картината се разлюляла, сякаш докоснал водна повърхност, а музиката се разсипала на звуци. Мярва се Стоедин — пълзи по стръмна стъклена стена, устата му е попукана… Огромна змия навива пръстени пред входа на пещера… Скопище гигантски паяци, зелена слиз по стените… образите се раздробили, цветовете потекли и се завъртели в пъстър, шеметен хаос… Фотко дръпнал ръце от седефената повърхност и картината постепенно се успокоила:

… Стоедин е пак на брега, посреща го същата тълпа, но сега възторжено го приветства, спуща се към него и го поглъща. Фотко е избутан, нямо вика, опитва да се приближи към побратима си, да го поздрави и той, но го избутват още по-назад. Тълпата сякаш се рои, набъбва, всеки иска да е по-близо до героя — появява се каруца, вдигат Стоедин на ръце, покачват го, яростно се сборичкват кой да се качи при него, каруцарят шибва конете и те препущат. Тълпата се проточва като опашка — печелят дългокраките, пъргавите са успели да увиснат на ритлите, покатерват се вътре… Фотко е сред изоставащите, но храбро тича — докато изнемощее, преплете крака и се просне по очи. Гледа как каруцата и тълпата се отдалечават, отдалечават… Стоедин, зашеметен от овациите, е забравил за него.

— Това е, което ви очаква… — отново екнал гласът. — Което ще се случи с вас… което ви предстои…

— Лъжеш! — възмутил се отдън душа Стоедин и яростно, с две ръце ударил седефената стена. Изображението-предсказание се разсипало в пъстър хаос, музиката — в звуци, а безименният, ледено равен глас замлъкнал насред дума.

— Всичко това е лъжа! — викнал в лицето на Фотко Стоедин. — Чуваш ли ме, побратиме, лъжа е!

— Па зер аз го вярвам — опитал да се усмихне Фотко, но очите му гледали все така потресено, както там, в изображението-предсказание. — Зер… така ще ме зарежеш.

И забързал по седефения тунел, сляп и безпаметен от мъка.

— Недей така, човече! — настигнал го Стоедин. — Ти си ми и за брат, и за баща!… Не помня ли кой ми спаси живота?…Аз урод ли съм, бре!

— Защо урод? — успокоил се Фотко. — И да забрави човек е човешко… И да дотегне е човешко… Едно е важно: ни ти да ме превиваш повече, отколко мога да се превия, нито аз — тебе. Така ли е?…

— Така е — въздъхнал Стоедин и додал: — Хем е така, хем не е.

— Само да се измъкнеме веднъж оттука — погледнал го Фотко и внезапно се засмял. — Че то душа не остана от хубости. А?

Вслушали се: музиката отново изникнала, там, отпреде им, звучала тихо и властно и разказвала за близки и свидни, забравени неща… Коридорът се разширил и се превърнал в седефена зала. Двамата пристъпили като в храм.

— Побратиме… сякаш съм бивал тука — глухо отронил Фотко.

— И аз…

Стените огледала ги отразили — и бавно променили отраженията им:

Отразеният Стоедин се подмладил… ето, държал Невянка за ръка, двамата тичали по пътеката през гората и Невянка щастливо викала-ломотела, с камъче в уста…

Фотко, притихнал и замислен, гледал как подмладеното му отражение крадливо измъкнало капата изпод възглавницата на баща му, как баща му се надигнал на лакът и го молел да я хвърли в огнището, как го заклел да я изгори…

…Отразеният Стоедин се прехласнал в Звездалията, Невянка приближила коня и той легнал покорно като куче…

— Не се плаши!… — пак отехтял равният студен глас. — Това си ти, какъвто беше. Помниш ли?… Тогава животът ти се промени. Помниш ли от какво?…

…Отразеният Стоедин покачва Невянка върху Звездалията — възсяда и конят тръгва… затичва… препуска, без да му се подчинява…

…а отразеният Фотко, поколебал се, пъхва капата в пазва и се обръща, да не гледа умоляващите очи на баща си…

— А помниш ли колко пъти съжали за тоя миг? — идел сякаш от нищото гласът… — Сега можеш да го върнеш. Да поправиш грешката. Само сега и никога друг път… Влез и изгори вълшебната капа, изгори я!… Влез и прогони коня, прогони го!… Иди, където ти видят очите, и заживей като всички.

Изображенията започнали да повтарят същото: младият Фотко посегнал пак към възглавницата… Младият Стоедин възседнал Звездалията, прегърнал Невянка и го подкарал…

— Помниш ли? — надигнал се гласът. — Тогава ти беше щастлив. А помниш ли от какво се промени животът ти?… Сега можеш да поправиш грешката. Това не е дадено никому — само на тебе… Само на тебе и — само сега…

…Младият Фотко, стиснал капата, започнал да я измъква изпод възглавницата на спящия си баща…

— Неееее! — викнал ужасено Фотко. — Нееееее!…

Младият Фотко се обърнал към него, учудено се взрял и сякаш познал го, се усмихнал.

— Побратиме, сбогом — отрил мокро лице Фотко. — И не ме споменавай с лошо.

— Не се бави! — загърмял гласът. — Върни се и поправи грешката си!…

— Чакай! — задържал побратима си Стоедин. — И това е лъжа! Недей, това не може да направи никой! Никога! Реката накъм извора си не се връща, това не може.

Фотко извадил от пазва капата, пуснал я в краката си.

— Гледай я — ако изчезне, значи може. Значи съм я изгорил. Тогава чак — и ти опитай.

Тръгнал към стената-огледало, младият Фотко от изображението на миналото му тръгнал насреща — и там, в повърхността на огледалото, посегнали и се докоснали.

— Побратиме, недей! — отчаяно викнал Стоедин.

Но Фотко пристъпил и последната, решителна крачка — младият Фотко сякаш го поел в себе си, обърнал се и пак тръгнал към одъра на баща си… Изображението бързо помътняло, изчезнало и останала да блести матовата повърхност на седефа.

Стоедин се вторачил в капата с жадна надежда — ето, сега ще изчезне, дано изчезне, дано се е лъгал и тази проклета капа изчезне. Но тя не изчезнала.

— Помниш ли? — сепнал го гласът. — Тогава ти беше щастлив, нали?… А помниш ли кога сбърка? Сега можеш да поправиш тази грешка.

Вдигнал очи към стената огледало и пак видял как младият Стоедин тича по пътеката, уловил Невянка за ръката… Как се прехласва, когато се появи Звездалията…

Закашлял се, сякаш нещо го задавило — отпуснал се, седнал и захлупил лице в капата.

… И всичко това се виждало във водната повърхност на кладенчето. Пана вдигнала глава — дървото било изчезнало и в странната зала-поляна вече останал само кошът.

— Магарето го спаси! — разярила се Пана и мигом погрозняла. — То!…

— Не, сестрице, не то… Виж! Забрави ли?

Изображението на Стоедин се уголемило и тя посочила бистрото камъче, вързано на ризата му като копче. И пак, под погледа им, в камъчето като в зеница се появила Невянка — унесено си тананикала… Кустадина хванала сестра си за ръка, пресегнала се, едва-едва докоснала във водната повърхност Невянка и лицето на момичето сякаш се пренесло върху нейното, а от нея и върху лицето на Пана. Близначките, превърнали се в две Невянки — руса и чернокоса, — злорадо се засмели и като се любували една на друга, бавно се раздалечили.