Никола Русев
Приказка за Стоедин (21)

9

И тази гора свършила. Пред Стоедин и Фотко се ширнали просторни поляни. Под билото, на припек, имало кошери и колиба с навес.

А на билото се очертавало чудновато съоръжение: висока дървена пирамида на колела с голяма перка като вятърна мелница. Но тази перка се движела не от вятъра, а с помощта на дървени зъбни колела и макари, през които минавало въже с тежест.

Юнак Чило, едър и белоглав, с огромен нос, подпухнал от множество пчелни ужилвания, увиснал на въжето, покачил падналата тежест и насочил перката към насрещното гористо било.

— Добра среща, дядо — провикнал се отдалече Стоедин. — Къде е пътят към Гуджо?

Чило мрачно се загледал в тях. Фотко пъхтял подир Стоедин и дългите му уши се полюлявали при всяка стъпка.

— Добра среща! — повторил Стоедин. — Накъде е Гуджо?

— Е, като ти обадя накъде е — зер ще идеш? — раздразнено изръмжал Чило.

— Така смятам — отдъхнал Стоедин.

— И аз така смятах навремето, ама с едните сметки си останах! — тежко се плеснал по врата Чило, убил кацналата го пчела и политнал от силата на удара си. — Не усещаш ли каква воня вони откъм него, бре!…

— Не.

— Е, хайде усети, па мирясай!… Четири пъти тръгвах да я пробивам! Как? Да е нещо твърдо, да го строшиш и да минеш! А то — воня! И от ден на ден се разпростира!… — сърдито размахал ръчища. — Трови ми мухите тоя гад! Лани бях на еее, онова бърдо! Кой ми плаща мъкненето? Целия ме изнерви! А мухата, дай й да подуши, че си нервен — боде, колкото може!

Мощно се плеснал по бузата да убие кацналата го пчела, политнал и се задържал.

— Това работа ли е?

Хвърлил се към въжето, увиснал и пак вдигнал тежестта. Перката бързо се завъртяла. Стоедин и Фотко се спогледали, Фотко завъртял длан — побратиме, този май е луд — и като забелязал, че Чило го гледа, опитал да преправи жеста си и сконфузено се ухилил:

— Харна мелница имаш, какво мелиш?

— Джигера си меля! — троснал се Чило. — Не виждаш ли, че е духало, бре! Да отпъжда вонята!… А това духало кой ми го плаща! Цяло лято потроших, докато го измайсторя! — и сърдито се учудил. — Защо ставаш нервен и ти, бре!…

— Па сигур прихващам — нетърпеливо се усмихнал Стоедин. — Ти ще ме упътиш ли, или…

— Първо ще пазариме боздугана, па тогава ще упътваме! — прекъснал го Чило. — Млък!… Къде ти е оръжието?… Аз може да съм нервен, ама убиец не съм! И да те упътя, и да пробиеш вонята, без тоя боздуган си все едно умрял. Гуджо си е Гуджо!… Ааа! Вървете след мене! Повел ги към колибата и вървешком продължил:

— Преди години мина оттука един молла — ама стиснааат!… Скъп му се видя!… Не казвам, че не е пробил смрадта — той що е цвете, що е гюбре, разлика не правеше — ама къде е? Ни вест, ни кост!… Няма загуба. Фира-човек.

Фотко, отдъхнал и повеселял, беззвучно се изкискал и обяснил с ръце на Стоедин: ако този рече да ги бие, към когото посегне — нахлупва капата и… раболепно се ухилил, защото Чило се обърнал и го видял.

— Бре, това магаре ли е или човек? — кипнал Чило. — Защо си го повел, като не знаеш какво е?… Пу, свят! Плъпна една твар — вземеш го за човек, то бетер магаре! Схванеш го като магаре — то пък излезе човек! Неразбория! Трети пък — вземеш го за магаре и — какво? Излезе магаре. — Убил пчела на врата си и ядосано се сопнал. — Не гледай у мене, тамо гледай!

Под сайванта, на стената, бил облегнат гладък и лъскав като кост боздуган. В края на сайванта, към делвите и качетата с мед, подпирал покрива с глава изправен дънер, приличен на човек.

— Девет удара има в него! — потупал боздугана Чило. — Десет бяха, ама един похарчих. Ей по този го похарчих! — и ритнал колоната-човек. Не вярвам, рече. Всеки може да излъска една цепеница, па да рече — вълшебна е, когото удари, на дърво го прави. Ще плащам, рече, ама ще проверявам! И — проверихме. После си рекох: защо да ми стърчи без полза и разширих сайванта. А?… Какво даваш?

— Май от това трябваше да почнем, бай… байно — възбудено се радвал на боздугана Стоедин. — Нищо нямам. Едната гола душа — и сто и една годин.

— Колкооо? — завистливо се облещил Чило. — Много, бре!

— Двайсет съм похарчил.

— Ехе, има и да харчиш, и да ти останат, та да ти омръзнат! — лакомо го обиколил Чило. — Хайде, ще ти го продам за години! Или не вярваш, че е вълшебен? — подал му боздугана и кимнал към Фотко. — Пробвай връз тоя, щом не вярваш!

— Стига па ти бре, ааа — хайде няма нужда! — обидено се дръпнал Фотко.

— Вярваме, бай…

— Чило ме викат.

— Колко години искаш, бай Чило?

— Гледай сега — трескаво се засуетил Чило, ритнал колоната-човек. — Тоя ми даваше по… кхм, по година за удар, десет даваше, ама — нали ти рекох, един е харчен — значи, дай ми девет!

— Девет! — възмутил се Фотко. — Това не са орехи, бре! Години са това!

— Ама, като си я научил тая твар да говори, научи я баре и да мълчи! — сърдито го тласнал Чило. — За по-малко от девет — ааааа! Не!

— Харно, девет — девет! — съгласил се Стоедин. — Само — как?

— Застани ей тука! — въодушевил се Чило. — Ха така! Сега ще се извъртиш да замахнеш осем пъти и на деветия ще ме зашлевиш с цяла длан! — и нетърпеливо се разтъпкал. — Ха де!

Стоедин учудено замахнал, преброил и го плеснал. Фотко видял как косата на слепоочията му мигом се прошарила и уплашено се изкискал. А Чило повеселял и бръчките му намалели:

— Готово! Твой е! Сега — девет Гуджовци не могат да ти се опрат!

Стоедин хванал боздугана, напрегнал се да го вдигне — и не можал. Опитал пак — напразно.

— Нямам сила за него, бре, бай Чило!

— Сила да искаш! И сила ще ти трампя! — лакомо се засмял Чило. — Защо ми е, не чукам камъни — благи мухи въдя! Дори ми пречи — колкото се по-силно плесна, по ми се размъти главата! Дай още девет години — и ще ти трампя моята сила! Девет! Скланяш ли?

— Тоя па само девет знае! — разгневил се Фотко. — Няма ли за тебе по-плитки числа?

Но Чило не му обърнал внимание. Дръпнал Стоедин за ръкава.

— Гледай!

И започнал да показва силата си, сякаш показвал стока: хванал делва, строшил я като яйце, стиснал в шепа чирепите и те започнали да димят — пуснал на земята стопената на стъкло глина. Изтръгнал от сайванта подпора, пречупил я като клечка. Хванал дънера-човек, вдигнал го като перушинка и с един удар разгромил колибата.

— Какво правиш, човече! — възкликнал Стоедин.

— И без друго правех сметка да се местя. Тая воня, дето иде на талази… — скършил дънера Чило, отхапал от него, сякаш е курабия, изплюл го, ритнал остатъка нависоко, посрещнал го с глава и го дочупил. — А?… Вникни, чутуро, защо ти е тоя боздуган, щом не можеш да го вдигнеш?… А утрепе ли те Гуджо — изхабяваш всичките си години! Прав ли съм? Скланяш ли?

— Ще скланям, къде ще вървя — въздъхнал Стоедин и се приготвил да го плесне.

— А, тоя път аз трябва — спрял го Чило. — Застани ей тук. Замахнал, преброил и така го зашлевил, че го съборил. И едновременно с това се преобразил: косата му от бяла станала прошарена, бръчките изчезнали, а очите му заблестели още по-лакомо и в тях се появило фалшиво доброжелателство. Проговорил с отънял, писклив глас:

— Ставай де!

Стоедин се изправил: бялото на слепоочията му се сгъстило, на челото му се появила дълбока бръчка. Хванал боздугана и рязко го вдигнал над главата си, защото ръката му не срещнала очакваната тежест.

— Бре!… Жив да си.

— Нали я затова правих трампата, момченце! — изкискал се Чило, зашарил с очи, гребнал с паничка от качето. — Я да ви дам и малко медец, а?

— Не ядеме мед! — с отвращение го погледнал Фотко и тръгнал след побратима си.

— Ще минете еее край оная урва! — пъргаво ги изпреварил Чило. — После ще се спуснете в долината и пак ще поемете нагоре. Онова насреща е неговата гора. Де, ще ви поизпратя… Значи, да помниш — девет удара има в него. Когато ме айдуците претърсваха за залог, само това се кръстех, молех, него да не вземат. Харно, рекох, хора-айдуци — залог— залог — на ви вуйчовата златица, само ме без оръжие не оставяйте, как ще го надвивам тоя Гуджо, та да ви донеса кърпицата му… Де, кусни!

И коварно поднесъл паничката на Фотко. А той възхитено гледал променената, силна стъпка на Стоедин, разсеяно топнал пръст в нея и го облизал.

— Хайде сега — плащай! — хищно викнал Чило.

— Що? — опомнил се Фотко.

— И от тебе — девет години! Аз го това облизване за по-малко от девет години не трампя!

Стоедин и Фотко се спогледали.

— Бре, ама ти, откак си даде силата, още по-лаком стана — усмихнал се Стоедин.

— Що ти са толкова години, бре? — ритнал го Фотко. — Само да те бодат мухите по-дълго!

— Плащайте! — зло захленчил Чило. — Инак навсякъде ще разправям какви сте айдуци! Не ви ли е грях да му крадете на човек и работата, и мъката!… На, още сега тръгвам и когото срещна…

— Е, то се е видяло — бръкнал в пазва Фотко. — Години нямам, друго ще ти дам. — Извадил шепа вишни и го замерил в лицето. — На, да се наситиш!

Настигнал Стоедин и двамата превалили билото.

Чило запълзял, лакомо събрал вишните, налапал ги и без да подозира, се сдобил с дълги и космати магарешки уши. Изправил се и завистливо викнал:

— Пак ще ви клеветя, че сте айдуциии!… Пукнете сеее!… Подскочил няколко пъти, изплезил се и плюл — леко му било, нали свалил товара на годините — изкискал се, сякаш нещо го гъделичкало отвътре и започнал да товари кошерите върху духалото. После се впрегнал в него с помощта на въжето и го повлякъл като каруца към съседното, по-ниско, било:

— У бре, Чило, на този свят майката му е едно да дадеш, пет да вземеш!… Нищо друго! Инак всички ще ти викат браво и тайно ще се радват, че са по-умни от тебе! Дотрябвало ми е хорското „браво“! Амма-ха!… Нито казвам „браво“, нито чакам „браво“! — хрумнало му, колебливо спрял. — Дали да ги завардя, като се връщат, че да им трампя нещо и за кърпицата?… — снизходително се изкискал и пак потеглил. — Бре, Чило, подмладя и оглупя. Зер вярваш, че ще я пробият тая воня?… Няма, нямаааа! Ти проби ли я? А с какво са по-издръжливи от тебе?… Няма по-издръжлив човек от тебе, няма, няма! Не! Няма! — повторил още няколко пъти, „няма, няма“, озарено се изкискал. — Леле, каква харна дума! За нея съм роден и тя за мене! Цял живот да я изричам, пак няма да ми омръзне!… Няма!… Няма, няма!… Не!… Няма, няма, няма, няма!…

Толкова се зарадвал, че заиграл, както бил впрегнат. Мъкнел и подскачал, мъкнел и приклякал, тръскал дългоуха глава, докато се смалил в далечината, та не се разбирало вече наведен човек ли е, или изправено магаре.