Никола Русев
Приказка за Стоедин (8)

8

През гъстака на листата прониквали снопове слънчева светлина и правели сенките още по-тайнствени.

Вечерта Стоедин си направил легло от папрат, наспал се едно хубаво и тръгнал да прекосява гората. А тя, вместо да проредява, ставала все по-дива и пътеката — все по-тясна. Излязъл на малка полянка, а от нея извеждали две пътеки. Подвоумил се по коя да хване, тръгнал по горната… и чул зад гърба си тихо призивно цвилене. Обърнал се прехласнато: на полянката пощипвал трева Звездалията. Разиграл се, пак изцвилил и поел по другата, долната пътека.

— Бре, късмет мой… — смаяно пошушнал Стоедин. — Видях ли го, сънувах ли го?

Върнал се, навлязъл в долната пътека и се вслушал: Звездалията процвилил някъде напред. Забързал подире му, затичал, а пътеката сякаш край нямала. И тъкмо когато много се уморил, нахълтал в златната тишина на втора, по-широка поляна.

От коня — ни следа.

Отдъхнал и видял, че от тази поляна извеждат три пътеки. Ами сега — по коя? Решил — по средната. И тъкмо навлязъл в нея, отново дочул тихото призивно цвилене.

Звездалията стоял насред поляната, сякаш го чакал. Стоедин не смеел да шавне, да не го подплаши… Изкушението го надвило, пристъпил към коня крачка, две… Окуражил се, приближил го и посегнал към гривата му:

— О, о, тпрууу, не бой се!… Не бой се, бре!…

Но миг преди да го хване, Звездалията се дръпнал, разиграл се, навлязъл в долната пътека и изчезнал по нея. Стоедин се втурнал подире му, дълго тичал… Мярна ли се там, отпред, или така му се стори?… Спрял, вслушал се: ни копита се чували, ни цвилене. Отрил мокро лице и се усмихнал:

— Брей, късмет мой, не си шега бий!… Или давай, или не подавай!… Преместил тоягата с торбицата на другото рамо, продължил по пътеката вървешком и вървял дълго. Отвреме-навреме поспирал да откъсне я къпина, я ягода… Дочул авлига, засвирукал като нея, млъкнал да чуе ще му отговори ли и неусетно навлязъл в третата поляна. От нея извеждали четири пътеки. Поколебал се по коя да поеме. Авлигата пак пропяла, Стоедин изсвирукал досущ като нея, заслушал се… И вместо свирнята на авлигата дочул далечен-далечен човешки глас, идел откъм най-долната пътека. Чуе се, изгуби се и пак се чуе, като допратен от вятъра. Стоедин озадачено се разтъпкал: пее ли тоя глас, плаче ли — не можело да се разбере. Пак се вслушал и решил — върнал се и хванал по най-долната пътека, забързал…

Внезапно пътеката свършила, но гласът го водел направо през гъстака и той си проправял път все по-нетърпеливо, защото го чувал все по-близо. Вече било ясно, че плаче този самотен глас… Проврял се през лещака, прескочил потока и излязъл на нова поляна.

А гласът млъкнал.

— Ей, има ли някой? — учудено се огледал Стоедин и видял Невянка.

— Ти ли надуваше гайдата? Какво правиш тука?

Тръгнал към нея, а тя, както си била приседнала, вдигнала клона и го насочила:

— Не приближавай!… Какъв човек си?

— Бре, от какво се толкова уплаши? — засмял се Стоедин. — Не ме ли видиш какъв съм? То ми на кръпките написано. На старите. А с новите е подпечатано. Ха добра среща, Стоедин ме викат. А ти кой си?

Невянка го гледала облещено и безмълвно в устата, за да отгатва думите му, и зъзнела в чувала, с който била облечена. Стоедин поклатил глава:

— Бре да се не знае, тъкмо вчера правех сметка, че по-сиромах от мене няма, па то имало — и пак се засмял. — Ратай ли си? — Невянка мълчала.

— Що дириш у тоя пущинак? Добиче ли си изгубил?

Невянка пак мълчала. Вдигнал рамене и потърсил с очи пътеката.

— Е, щом ти досаждам…

— Ннннеее!… — зъзнещо проплакала Невянка. — Не си отивай!

— Харно, ама стига рони тия сълзи, ще си омокриш чувала да простинеш — и се зарадвал, защото най-сетне Невянка се засмяла. — Гладен ли си?

— Да.

— Я да видиме дали си по-гладен от мене — развързал торбата Стоедин, постлал я, сложил отгоре й лука и остатъка от погачата, разчупил го на две. — Ха де!… Ама ти си див, та занесен, бре, от що се плашиш? — и пак учудено подканил: — Ха де, зер като на куче да ти хвърлям? Ела се пресегни, че за повторка няма.

— Н… не мога.

— Що?

— Не мога да дойда, бре!

Стоедин додъвкал залъка, приближил я. И чак сега видял, че единият й крак е хванат в клюсата на капан.

— Бреее… Па що мълчиш, та не речеш веднага, щурако! — и сърдито приклекнал. — Кога стана тая пакост?

— Н… на заранта.

Напрегнал се да отвори клюсата, но капанът бил силен. Опитал пак и я поотворил, но недостатъчно.

— Не се дърпай. Ще се осакатиш! Втъкни клона!

Невянка опитала и не успяла, опитала пак… Стоедин вдигнал очи да се скара, че се бави и погледът му спрял на шията й… после — на малките й ръце… Догадката го изумила. Посегнал, смъкнал от главата й дрипата — показала се втора. Смъкнал и нея — показала се друга. Смъкнал и нея… Лъснала тежка златна плитка.

— Ей, ама ти си момиче, бре! — опулил се Стоедин.

— Па момиче съм, та що съм!

— Не го вярвам. Я?… — замижал, ухапал длан, отворил очи. — Не, пак го не вярвам.

Смехът на Невянка се разлял като гласа на звънче, шегата я развеселила. Стоедин застъпил спусъка на клюсата, втъкнал клона и я отворил.

— Сполай ти — освободило стъпало момичето.

— Ама ти вярно си момиче, мари! — възкликнал Стоедин, сякаш чак сега се смаял истински. — Защо си ръгнала самичка из гората? Ами ако те бяха зверове изяли?

— Па те нали затова ме доведоха? Ако ми е късмет — да оцелея, ако ли не — да се затрия — посегнала към хляба Невянка, но веднага дръпнала ръка и го погледнала свенливо. — Да го взема ли, още ли ми го даваш?

— А?… Да, за тебе е — и я загледал как лакомо ръфа комата. — Ами… защо те мразят толкова?

— Кой? Тетка и тетин? — учудило се момичето. — Нееее, не ме мразят, никак не ме мразят.

— Полека, кой те гони!

Но Невянка вече се била задавила — тупнал я по гърба, повлякъл я към потока, гребнал с шепи и й дал да пие. Тя преглътнала, поела дъх и щастливо се ококорила.

— Я се умий! — отдръпнал се Стоедин.

Момичето послушно наплискало лице, грейнало и закуцукало към него.

— Ногата ли те боли?

— Аха… — щастливо и доверчиво се усмихнала Невянка.

— Е тогава защо се лезиш като смахната?

— Па радвам ти се, щото си добър. И щото ме харесваш.

— А?… — гъсто се изчервил Стоедин.

— И аз те харесвам. Ама ти защо се свениш? То не е лошо, когато хората се харесват, хубаво е.

— Бре, че уста! — смутено викнал Стоедин.

Невянка се уплашила, отстъпила от него крачка-две… Зърнала дрипите и бързо омотала глава.

— Ще ме биеш ли?… Аз… без да искам го изрекох… Нали няма да ме биеш? Недей, а?

— Ти чуваш ли се, мари? — кипнал Стоедин. — Я ги махай тия парцали! Защо ти са?

И за втори път я освободил от дрипите. А Невянка успокоено занареждала:

— Тетка ми ги омота, е, още много отдавна. Щото като ме бият, само да ме боли и да викам, ама да не умра — и пояснила: — Само да викам, та да не мога да приказвам, ама да не умра, защото ме обичат — и се разсмяла. — Па то не е бой до бой, а бой връз бой. И все заради тая моя пуста уста, пуста опустяла. Зина да излъжа, пък река истината. Така съм орисана.

— Разбрах го — разсмял се на свой ред Стоедин. — Брей, що земи съм пребродил — чет нямат. И камък да гори съм виждал, и петел ястреб да надвива, и кон вино да пие, и гарга да говори, и човек яйца да мъти, и скъперник да си самичък къщата пали — само дето чудо като тебе не бях срещал. Ха да поемаме.

— Накъде? — доверчиво го хванала за ръката Невянка.

— Па все едно. Навсякъде живеят хора. Ха де!… Но Невянка уплашено се дръпнала:

— Страх ме е. Пак ще продумам нещо, дето не бива; не мога да се удържа!

— Че кой те кара да се сдържаш? — хитро присвил очи Стоедин. Потърсил, вдигнал малко обло камъче и го отрил в ризата си. — Ей, а… тебе как те викат?

— Невянка съм.

— Я сега, моме Невенке, лапни това. И ни да го гълташ, ни да го плюваш!

Невянка учудено лапнала камъчето. Стоедин се преобразил, надул гуша и забъбрал с тънък сърдит глас:

— Леле мари, теткина, как те не беше грях да ми откраднеш цял наниз златици и да избягаш, мари, защо ги задигна, а, казвай, отговаряй!

Невянка неразбираемо заломотила, уплашено възразявала с камъче в уста…

— А?… — турнал длан на ухо Стоедин. — Тоя ли голтак-голи ги открадна!… Леле, смазах го!… Или не — по-харно да го вържеме, та да ни работи даром девет годин и девет месеца, а тебе ще те дадеме на Киро Джамбазчето, че сте си лика-прилика. Що? Е, то без кусур човек няма — че минавал прав под коня, що от това? Тъкмо късо ще носи и малко ще яде. Ха целувай ръка.

Невянка облещено и яростно ломотила, обяснявала…

— А? Що рече? Много си щастлива! И аз, тетка. Хайде мир и любов — довършил Стоедин, изтрил от лицето си „тетката“ и дяволито се разсмял. Невянка чак сега разбрала всичко, млъкнала, потресена и благодарна, па като викнала, та заломотила неразбираемо и с цяло гърло — всичко, което й дойде на ума и за пръв път без да се бои, че някой ще я разбере — че като хукнала възторжено по пътеката, като повлякла за ръка Стоедин…

Та докато се дочул тежкият тътен от копита. Звездалията изцвилил и се подал на пътеката.

— Бре, не било сън… — прошепнал Стоедин. — Лових го — не се даде. По твоя глас дойде.

И леко я тласнал към коня. Невянка пристъпила и конят коленичил. Пристъпила пак и той легнал като куче. Момичето проломотило гальовно, щастливо се засмяло, седнало на коня и той, като се изправил, кротко зачакал Стоедин.

— Твой късмет е. Не кон — имане! — възседнал го и Стоедин. — Хайде, дий! Та ако ще — накрай света!… Дий!… Дий!…

Звездалията затичал… и устремно препуснал по пътеката.

— Ей, не така, по-леко! — опитал да го задържи Стоедин.

— Тпруууу!… Но Звездалията не се подчинил — гората се превърнала на зелена стена.

Стоедин се вкопчил в гривата и се навел над Невянка, да я пази от клоните, викнал:

— Дръж се за мене! По-здраво!…

А Звездалията внезапно напуснал пътеката и се втурнал направо през гъстака.