Никола Русев
Приказка за Стоедин (39)

12

Пътеката пълзяла през гъст лещак и от едната й страна зинали пропасти. Проклет Кальо и Фудул Бальо се катерили, притиснати един в друг, и носели кърпицата все така, с протегнати напред ръце, та да я виждат постоянно и вървешком. Всеки се стараел да не се спъне или да не изостане. Пръв се уморил Бальо — лицето му се омокрило, гърдите му засвирили и усетил, че няма още дълго да издържи. Политнал, сграбил кърпицата и с другата ръка, друснал по дирник, а Кальо веднага го последвал.

— Що пък да не се понасладим на гледка? — жалко се ухилил Бальо, като отдъхвал на пресекулки. — Тъй де, какво сме хукнали като подгонени? Тъкмо сгода да се порадваме и на таз ми ти вълшебна придобивка.

— Взе ми думите от устата — погледнал го Кальо като змия мишка.

Откъснали сиджимките на кърпицата, че да са им свободни и двете ръце, и я разстлали на пътеката.

— Какво ще си заръчаш?

— А ти? — наострил око Бальо.

— Не ща да те предварям, по си възрастен.

— Мммм… а че ази, кат първо — ока мътеница в голяааама-голяма стомна!

— И две оки квасено, в още по-голяма ръкатка! — веднага додал Кальо. На кърпицата се появили и стомната, и ръкатката — огромни и тежки.

— Ммммм, приядоха ми се карначета в ей такъвзи голям и извънредно тежък тиган!

— Пък на мен — овнешко, ала в много дебел и много тежък гювеч!

— Туршия в чебър с железни обръчи!

— Печено на ей такива шишове!

Никнели съдове с храна и било ясно, че ги интересува не храната, а съдовете. И колкото по-нагли ставали намеренията им, толкова по-щедро показвали престореното си дружелюбие.

— Ха и саханче бъбречета, за двама! — заръчал Кальо и щом се появили, пръв се пресегнал. — Заповядай, да ти е сладко!

Настъпила кратка, но енергична надпревара, всеки се стараел да погълне повече и когато в паничката останало само едно бъбрече, хванали го едновременно и двамата.

— Пък в едно особено кътче на гостилницата ще направим чешма с два чучура — стиснал пръсти Бальо. — От единия да тече мед, а от другия — вино.

— Може и три. От единия мед, от другия вино, а от третия — трето нещо — дръпнал бъбречето Кальо и като не успял да го изтръгне, учтиво се удивил. — Я, ти си ми хванал хапката, драги ми съдружнико, любезни Фудул Бальо!

— Тъй ли?… Аз пък си рекох — ще се досетиш, че е моята, безценний ми съдружнико, несравнимий Проклет Кальо… Вярно, може и трети чучур — за мляко, за боза, за ошаф или пък друго мокро нещо.

— Другото мокро нещо ей сега ще потече от тебе, ако все тъй се стървиш на залъка ми! Пусни!

— Аааа, издаде ли се?…Не стига, че изяде две повече… — освирепял Бальо, гребнал с шепи от гювеча и го плеснал в лицето му. — На, да се наядеш, а че да се затъкнеш!

— Тъй, съдружнико със съдружник такъв! — злобно изсъскал Кальо. — Разбрах те аз, че ще ми палиш свещта отдолу, ами откога те чакам да се подадеш… а че да я смажа, тая чутура коварна!… Умри!

Треснал го с ръкатката по главата, съдът се пръснал и млякото потекло по лицето му.

— Глупец — подиграл го Бальо. — Таз глава е с цепеница удряна, навремето. Ха щом ме за толкоз лесен мислиш — незабавно умри, псовисай и пукни!

Стоварил огромния гювеч на главата му и кипнал нелеп бой с храна заради парченце храна — блъскали се с тигани, чебъри и гърнета, ръгали се със скари и шишове и заръчвали все нови и нови оръжия:

— Кърррпицей, голяммммамо, оооо, тенджерррраз тебе с… пръжки, че да те…

— Де-делва с медддд — да ти покажа аз как…

Мучели и хъхрели нечленоразделно, Бальо се подхлъзнал, Кальо го затиснал, затъркаляли се, омацани като свини.

— Пусни, пройдоха! — изгубил сили Бальо и диво изпищял. — По съм стар от тебе!

— Там ти е грешката! — завлякъл го до пропастта Кальо и опитал да го тласне долу.

— Помооощ! — обезумяло се вкопчил в него Бальо. — Утрепват меее!…

Но Кальо го ухапал по ръката с кучешка ярост и го откъснал от себе си. Бальо пропаднал, викът му секнал и подире му се съборили камъни. Кальо се вслушал в тишината, навел се да погледне, под петата му се изронило, сурнал се надолу и като изревал отчаяно, случайно се уловил за жилавия храст. Едва-едва успял да се изкатери пак на пътеката и заплакал от закъснял ужас. Прибрал кърпицата и плюл в пропастта:

— Харно е да знае чиляк кога и как да почне, ала още по-харно е да знае кога и как да спре!

Изрекъл и се удивил: я, колко мъдро нещо му хрумнало!… И се зарадвал така безпределно, че го забравил. Опитал да се очисти, но вместо това се оплескал още повече.

Огледал със съжаление съсипаната, размазана храна, изпотъпканите и изпотрошени съдове и като ги прекрачил, продължил пътя си.