Никола Русев
Приказка за Стоедин (26)

14

Юнак Спас излязъл на пътеката над трапа-капан, отрил мокро лице, отдъхнал и се ослушал. Било тихо и в сребърната светлина на месечината се виждали ясно подправените белези, които трябвало да отклонят Стоедин насам. Проверил капана и като се уверил, че е маскиран добре, избрал си по-плътна сянка в храсталака, сврял се там, свалил кола от рамо и се приготвил да чака.

Спаска, която видяла всичко това от насрещния гъстак, се засмяла злорадо и беззвучно и тихо-тихичко извила, пропяла, но този път игриво, като ръченица:

— Писарче, леле, писарче, защо се, кака, не веснеш, да ме от нейде погледнеш, колко съм, леле, щастлива, щастлива още доволнаааа!…

Спас първо се втрещил, после ужасено скочил, изревал и нелепо размятал ръце — уплахата му била дива и безмерна, сякаш предизвикана от нещо свръхестествено.

— Писарче! Защо не можеш сал с едно око да ме погледнеш! — шепнешком извикала Спаска. — Че да видиш колко дълбоко съжалявам!… Едва му ремъка скъсах и той дотърчал тука, пълен с най-долни кроежи! Долни и напразни!

Спас се съвзел и подал глава от насрещния гъстак:

— А, не падай в грешка, драга ми невесто, пиле Спаске! Аз ти на тебе ремъка скъсах, а не ти на мене! И не го викай чак толкоз писарчето, че ще види твоите кроежи! От долни по-долни и от празни по-празни!

— Бре-бре!… — зло се изсмяла Спаска, за да не покаже колко е ядосана, и леко се надигнала.

— Бре-бре, та бре! — озъбил се Спас. — Стой! Не давам повече да ме биеш!

И насочил острия кол.

— Охооох, дощяло му се! — пресилено се изкискала Спаска и пак се дръпнала в тъмнината на храста. — Ядец!… Вече ни те бия, ни те плювам! Само се вътрешно смея на твоите долни кроежи. И те изцяло освобождавам. И ти всичките кожи-имане даром оставям.

— Охооох — злорадо се изкискал Спас. — Па нали аз, още кога те видях как се благозвучно отморяваш в сън дълбоко, си рекох: юнак Спасе, я й скъсай ремъка, да я освободиш напълно, па й дарувай всичките кожи-имане! А ти иди, та си я причакай оная ми ти вълшебна кърпица и си я вземи с чиста съвест! На нея, на онова ми ти пиле с пиле такова, Спаска, защо й е? Тя всичките купешки манджи на света да изяде, пак ще си остане същата… същата… кхм, не е за издумване.

— А пък аз си рекох: Спаске, тая кърпица ще си я вземеш само ти и с никого няма да я делиш! — и заплашително се надигнала. — Ха да ми е честита!

— Ха да ми е честита — надигнал се и Спас.

— Друм оттука и повече да те не срещам — изръмжала Спаска.

— Друм оттука и повече да те не срещам — изръмжал и Спас.

И се гледали през пътеката, настръхнали и озлобени — гледали се, та с очи се умъртвявали.

— Леле, как съм го намразила тоя никаквец!

— Леле, пък аз, аз как съм я намразил тая чума черна!

— Леле, ако се не махне, ще му простра кожата да съхне!

— Леле, взе ми думата от устата!… Нищо, аз пък ще взема кърпицата.

— Леле, какво ще става сега! — излязла на пътеката Спаска.

— Леле, какво ще става сега! — излязъл на пътеката и Спас.

Насочили един към друг подострените колове, мразели се, но и се плашели един от друг.

— Хайде де!… — изръмжала Спаска. — Ха да видиме!

— Хайде ти, па да видиме!

— Не, ти!

— Ти, ти! Ти-ти-ти!

Напрегнато се дебнели, обикаляли се един друг — никой не смеел да започне битката. Спаска първа разбрала, че победа няма да има и решила, щом не може да вземе кърпицата, да не му даде и на него да я вземе. Изкискила се нервно и подигравателно и свалила кола.

— Леле, колко ме уплаши!

— Пък ти на мене — ума ми изкара!

— Харнооо! — заплюла го.

— Харно да е! — върнал й го Спас.

— Щото например на мене ми чак толкова кърпица не трябва — коварно се ухилила Спаска. — Предпочитам да видя как ще я вземеш ти!

— Бре-бре!… Може пък аз да го предпочитам това.

— Да, ама аз какво почвам да правя? — злорадо и отмъстително се изсмяла Спаска и поправила първото отчупено клонче под трапа-капан — заличила нишана-примамка. — Ха честита ти кърпица, юнак Спасе! Да се не знаеш у юнака.

Спас я изпреварил надолу по пътеката и заличил следващия белег-примамка:

— Охооох, ще ме умори!… Ха на тебе да ти е честита, пиле Спаске! Ега те у пилето.

Втурнали се надолу и заличавали белезите, всеки гледал да заличи повече и съскали в лицата си:

— Е, как е кърпицата, а, харесва ли ти кърпицата?

— Ти ще речеш харесва ли ти!

— Аз няма да река, ама и ти няма да речеш!

— Ти, ти!

— Не, ти!

Спаска се спънала, Спас се спънал в нея — паднали, премятали се по стръмната пътека, докато се спрели в стволовете при разклона й. Скочили и се втурнали по другата, която водела нагоре, към айдуците — в надпревара възвръщали старите Стоединови белези — докато достигнали незаличен. Дишали тежко, останали без сили, облегнали гръб о гръб да отдъхнат.

И тогава чули приближаващите гласове на Стоедин и Фотко.

Спас и Спаска задържали дъх, прекрачили в гъстака и се спотаили. Първо се показал Стоедин. Фотко уморено се катерел подире му и устата му не млъквала:

— А като каква е на цвят тая жива вода?

— Охооох — злорадо се изкискал Спас. — Па нали аз, още кога те видях как се благозвучно отморяваш в сън дълбоко, си рекох: юнак Спасе, я й скъсай ремъка, да я освободиш напълно, па й дарувай всичките кожи-имане! А ти иди, та си я причакай оная ми ти вълшебна кърпица и си я вземи с чиста съвест! На нея, на онова ми ти пиле с пиле такова, Спаска, защо й е? Тя всичките купешки манджи на света да изяде, пак ще си остане същата… същата… кхм, не е за издумване.

— А пък аз си рекох: Спаске, тая кърпица ще си я вземеш само ти и с никого няма да я делиш! — и заплашително се надигнала. — Ха да ми е честита!

— Ха да ми е честита — надигнал се и Спас.

— Друм оттука и повече да те не срещам — изръмжала Спаска.

— Друм оттука и повече да те не срещам — изръмжал и Спас.

И се гледали през пътеката, настръхнали и озлобени — гледали се, та с очи се умъртвявали.

— Леле, как съм го намразила тоя никаквец!

— Леле, пък аз, аз как съм я намразил тая чума черна!

— Леле, ако се не махне, ще му простра кожата да съхне!

— Леле, взе ми думата от устата!… Нищо, аз пък ще взема кърпицата.

— Леле, какво ще става сега! — излязла на пътеката Спаска.

— Леле, какво ще става сега! — излязъл на пътеката и Спас.

Насочили един към друг подострените колове, мразели се, но и се плашели един от друг.

— Хайде де!… — изръмжала Спаска. — Ха да видиме!

— Хайде ти, па да видиме!

— Не, ти!

— Ти, ти! Ти-ти-ти!

Напрегнато се дебнели, обикаляли се един друг — никой не смеел да започне битката. Спаска първа разбрала, че победа няма да има и решила, щом не може да вземе кърпицата, да не му даде и на него да я вземе. Изкискала се нервно и подигравателно и свалила кола.

— Леле, колко ме уплаши!

— Пък ти на мене — ума ми изкара!

— Харнооо! — заплюла го.

— Харно да е! — върнал й го Спас.

— Щото например на мене ми чак толкова кърпица не трябва — коварно се ухилила Спаска. — Предпочитам да видя как ще я вземеш ти!

— Бре-бре!… Може пък аз да го предпочитам това.

— Да, ама аз какво почвам да правя? — злорадо и отмъстително се изсмяла Спаска и поправила първото отчупено клонче под трапа-капан — заличила нишана-примамка. — Ха честита ти кърпица, юнак Спасе! Да се не знаеш у юнака.

Спас я изпреварил надолу по пътеката и заличил следващия белег-примамка:

— Охооох, ще ме умори!… Ха на тебе да ти е честита, пиле Спаске! Ега те у пилето.

Втурнали се надолу и заличавали белезите, всеки гледал да заличи повече и съскали в лицата си:

— Е, как е кърпицата, а, харесва ли ти кърпицата?

— Ти ще речеш харесва ли ти!

— Аз няма да река, ама и ти няма да речеш!

— Ти, ти!

— Не, ти!

Спаска се спънала, Спас се спънал в нея — паднали, премятали се по стръмната пътека, докато се спрели в стволовете при разклона й. Скочили и се втурнали по другата, която водела нагоре, към айдуците — в надпревара възвръщали старите Стоединови белези — докато достигнали незаличен. Дишали тежко, останали без сили, облегнали гръб о гръб да отдъхнат.

И тогава чули приближаващите гласове на Стоедин и Фотко.

Спас и Спаска задържали дъх, прекрачили в гъстака и се спотаили. Първо се показал Стоедин. Фотко уморено се катерел подире му и устата му не млъквала:

— А като каква е на цвят тая жива вода?

— Не знам.

— И това не знаеш. Е, как ще дирим нещо, като ни го знаем как изглежда, нито къде е?… Детинска му работа. Добре, че аз съм с тебе, инак…

Стоедин дръпнал капата от ръката му и му я нахлупил.

— А, нали? — чул се гласът на невидимия Фотко. — Всеки може така! Щом ти се изпречи едно важно питане, дето му не знаеш отговора — да му речеш: изчезни като видение! — Стоедин шеговито замахнал по посока на гласа. — Да, ама не съм там! — изкискал се той.

— Как се местиш толкова бързо, бре? — спрял Стоедин.

— Не бързо, а навреме — свалил капата Фотко и пак станал видим. — Хайде малко по-бавно, душата ми излезе! Аз не съм трампил години за сила… А?… — и му посочил як млад бук. — А това дърво можеш ли?

— Много знаеш — изтръгнал дървото с лекота Стоедин.

— Па знам — радвал се на исполинската му сила Фотко. А Спас и Спаска гледали от гъстака облещени и с отворена уста. Стоедин и Фотко преминали край тях, без да ги забележат.

— Бре, главо, хайде като знаеш толкова, речи — засмял се Стоедин и поклатил глава. — Юнак Чило подиграхме ли го? Задето с тоя вълшебен боздуган не се е отървал веднага от айдуците, още в двора им?

— Е, та що? — не го разбрал Фотко.

— Па за каквато глупост го подиграхме — същата я направихме, тикво. Защо се не върнахме с тоя боздуган направо тука?… Да вземеш от пияници кърпицата, та да я дадеш на айдуци. А?

— Нали тия вълшебни удари са броени, бре! Защо да ги изхабиме веднага! — разсърдил се Фотко. — Слушай, ще ти правя една забележка: и с годините така — раздаваш ги, сякаш са чужди! За орехи ли сме тръгнали?… Няма да бързаме толкова — ни с хабенето, ни с раздаването!… Знаеш ли какво ни още чака и къде…

Отминали и гласовете им заглъхнали нагоре. Спас и Спаска забравили да дишат, изтръпнали и неми. И стоели така, изтръпнали и неми, дълго след като гласовете съвсем изчезнали.

— Невесто драга, пиле Спаске… — облекчено проплакал Спас. — Зер беше същото онова момченце?… Видя ли какво направи с дървото?… Леле, веднъж и кавга да помогне…

— Имало дни! — ужасено изхлипала Спаска.

Изправили се, прегърнали се и ревнали в щастлив плач — хем страдали по неосъществената мечта — кърпицата, хем се радвали на избавлението си. И докато буйно плачели, вързали на възел остатъците от ремъка. И вече можели да вървят само един до друг, защото разстоянието помежду им изчезнало.