Никола Русев
Приказка за Стоедин (27)

15

Вече целият сайвант бил рухнал от сътресението на ударите. По двора — изпотрошени боздугани.

Панчо се плискал на кладенеца, а Ванчо пъдел гаргата с копието. Дошъл ред на Станчо да троши камъчето. Избрал огромен кован боздуган, качил се по стълбата на чардака, засилил се, скочил отвисоко и ударил камъчето.

Земята така се разтърсила, че стряхата на чардака се съборила. Боздуганът се пръснал на трески. Гаргата уплашено изкряскала, пак се спуснала да клъвне камъчето, но Ванчо я прогонил.

А на камъчето му нямало нищо. Ни драскотина.

— Какво е това чудо, бре!… — разярил се Панчо. — Ааа, сега ще я наредя аз, та да ме помни!

Разровил купището оръжия и намерил боздуган-великан. Едва го повдигнал.

— Помагайте!

Станчо се присъединил и хванал боздугана, Ванчо размахвал пръта и пъдел гаргата. Само Бишо, клекнал настрана, подигравателно се хилел.

— Де и ти, бре! — сопнал се Станчо.

— А, тц — още по-широко се ухилил Бишо. — Мене ми шетня не трябва.

Станчо и Панчо вдигнали с общи усилия боздугана и се качили на чардака.

Засилили се, скочили и ударили по камъчето.

Част от чардака рухнала. А на камъчето му нямало нищо.

Бишо се засмял тънко-тъничко.

— Що се кискаш вече толкоз време като селска визитарка, бре! — разярил се Панчо.

— Па смешно ми е. Щото и до утре да го блъскате зърното, момето пак няма да се появи.

— Слушай сега какво ломоти — с омраза го погледнал Ванчо. — Е защо това?

— Па защото сега се е сгушила зашеметено и си вика: не, предпочитам да ми се тури край на живота, отколкото да я зърна пак оная мутра четинеста и с нос като коляно. Това гледка за гледане ли е?… По-харно да ме смажат с трусове. Нека.

Панчо, Ванчо и Станчо се вгледали преценяващо един в друг и настанало зловещо мълчание.

— Вярно! — пръв избухнал Ванчо.

— Вярно я! — облещил се в лицето му Панчо.

Станчо блъснал Панчо.

— Хайде, махай се!

— Коооой?!

— Тури вода у ведрото, та се погледни, па тогава питай!

— Ами ти, бре!… — на свой ред го тласнал Панчо. — Харно ти откъсна дребният юнак ухото, ами да беше ти откъснал и главата, че да не се мъчиме напразно толкоз време!

— Марш и двамината, бре! — изревал Ванчо.

— Не ме тласкай!… Кой е кокорбашията?

— Ега те у кокорбашията!

Счепкали се внезапно и буйно, озверяло се сбили, силели се на кълбо. Разплели се. Панчо успял да сграбчи и двамата за косите, блъснал главите им в дървения зид на конака.

Покривът се залюлял.

Станчо се изтръгнал, сграбчил ги и двамата за косите и след като блъснал два пъти главите им в зида, потретил с все сила.

Покривът се срутил върху им. Развалините се раздвижили, раздвижили, подал се нечий крак и замрял.

Бишо се смеел лениво и от сърце, наслаждавал се на гибелта им и не забелязал как гаргата безшумно паднала върху камъчето, клъвнала го и се скрила.

Тогава портичката, излъскана от безчет длани, се отворила. Стоедин и Фотко влезли в двора. Фотко се закашлял от праха и литналите паяжини. Стоедин учудено разглеждал разрухата.

— Ей, айдуци! Къде сте? — и забелязал Бишо. — Какво е ставало тук?

— Речи лека пръст, па не питай — изправил се Бишо и го познал със закъснение. — Бре, ама ти върна ли се? Носиш ли я кърпицата? — Разбрал по очите му, че я носи и се развълнувал. — Брей, човек, ако не бях аз, все ти бяха затрили зърното, па с него и невестата! Хубаво ме гледай — едва го завардих!

— Къде е? — извадил кърпицата Стоедин.

Бишо потърсил, забелязал сред попилените някога си мъниста и бисерче, което много приличало на камъчето, вдигнал го и го подал. Първо взел кърпицата и чак тогава го пуснал в шепата на Стоедин.

Фотко гледал със съжаление как вълшебната кърпица преминала в ръцете на Бишо. А той веднага я разстлал, нетърпеливо се облизал, зинал да заръча — и останал с отворена уста.

— Ха де! — засмял се Стоедин и приседнал да отдъхне.

— З… задръс… сти ми се… к… кое по-напред… — облещил очи, сякаш се задавил Бишо. Фотко силно го тупнал по гърба и той блъвнал като отприщен:

— Бяло месо от кокошка, бут печен телешки, луканки-нки четири и половина и парче сланина, и още една сланина, и… Печена пиперка!… Слушайте, днеска сте на моя софра! — Зеле-зеле-зеле-зеле, уффффца! Нан… на шиш! Пита сирене, две кашкавал! — и лакомо заплакал. — Кукурекдамар-шкембе, гърне спържа с праз лук…

Купището храна растяло ли растяло, а той не можел да спре и все заръчвал. Стоедин и Фотко се засмели. Фотко млъкнал, млъкнал и Стоедин, а смехът продължил. Дрена се появила при портичката към пустия път, протягала длан с истинското бистро камъче и се кискала. Стоедин я познал и бавно се изправил.

— Помниш ли ме? — присвила очи Дрена. — Онова, дето го взе, не е твоето камъче. Ето го твоето.

Стоедин погледнал мънистото, което му дал Бишо и разбрал, че бабата говори истината.

— Дай ми го, а?

— Па нали затова съм дошла?… На, баби. Ела си го вземи. Хайде, ела… че твоите нозе — по-пъргави.

Стоедин тръгнал към нея. Пристъпвал бавно и предпазливо, защото доловил в очите й нещо жестоко и кораво. Фотко се вцепенил като омагьосан, с усилие тръснал глава, опомнил се и викнал:

— Чакай, побратиме!

С неподозирана бързина успял да дръпне Стоедин и да му нахлупи капата. Стоедин изчезнал тъкмо когато Дрена зло посегнала към очите му с криви ноктести пръсти. Яростно изкрещяла и се хвърлила към Фотко, но внезапно политнала и се превърнала в кост, прилична на човек. Невидимият Стоедин успял да я удари с вълшебния боздуган. Свалил капа и пак станал видим. Отрил лице, отдъхнал и закачил боздугана на пояса. Огледал костената фигура, изчоплил бистрото камъче от костените пръсти и пак го вързал на ризата си като копче. После отворил кованата неотваряна портичка: пустият път се протягал далече към червеникави хълмове и там не било утрин, а зрял, горещ ден.

Фотко, който се уплашил със закъснение, треперел и се опитвал да каже нещо, но само тракал със зъби.

— Хайде, побратиме — усмихнал се Стоедин и го тупнал по рамото. — Ще си дотрепереш из път. Нямаме повече работа тука.

Излезли, обърнал се да затвори портичката, погледнал в двора и се слисал: върху руините се издигала могила от каква ли не храна. Бишо не се виждал — чувал се само обезумелият му глас:

— Казан с курбан-чорба!… Три тави качамак!…

— Какво прави този… — забелязал го най-сетне между казаните, тавите, делвите и гювечите Стоедин. — Ей, айдук, ха със здраве!

— Шейсет и шест баници с по сто и шест жълтъка, риба-шаран на фурна… — пак потънал в храната Бишо.

Стоедин го съжалил, поклатил глава. Дръпнал Фотко и двамата поели по пустия път.

А Бишо, изпаднал в странна лудост, издърпал кърпицата от поредния куп храна, газел по храна, изкатерил се, застлал и пресипнало хриптял:

— Пет далъма пастърма, три делви туршия зелени домати, п… пъп… пъ-пешшши четири, осем, двайсет и осем и още един!…

Вече се намирал на върха на планина от храна. Останал без глас, потресено млъкнал. Издърпал кърпицата изпод последния куп — посегнал да опита едно, посегнал към друго… Отчупил кокоша кълка — пуснал я, изтръгнал парче луканка — подържал го, пуснал и него. Прегазил през печени месища, затънал в качамак… Ослушал се: било тихо, много тихо, непривично тихо сред това обилие. Потърсил с очи побратимите, рязко се обърнал накъмто портичките и не ги видял. Обърнал се към входната порта — и там не ги видял. Самотата ставала все по-осезаема, облизал попукана уста и викнал диво и хрипкаво:

— Ей, момченце!… Ало, магарето!… Къде сте, бре!…

Сурнал се надолу, затънал в храната, казан с чорба се обърнал и го задавил, опитал се да се задържи за печено теле, но пак потънал като в тресавище и обезумяло изревал:

— Помоооощ!… Помоооощ!…

Най-сетне се изтръгнал, захапал кърпицата и облещено си помагал с двете ръце, мучал целия омацан — добрал се до портичката и я дръпнал така силно, че я изкъртил. Сгърчил се, уловил се за гърлото, видял далечните фигури на Стоедин и Фотко и заплакал.

Побратимите се отдалечавали размити в разноцветните бликове на сълзите му.

— Еееей!… Чакайте ме, бре, еееей! — изревал с отчаяна молба Бишо. — Водааааа!… Каква да е — вода да еее!… Чакайте, бре!…

Спрели. Обърнали се.

А той тръгнал към тях, повървял, повървял — и хукнал да ги настигне по-скоро.