Никола Русев
Приказка за Стоедин (22)

10

Стоедин и Фотко преминали долината и навлезли в Гуджовата гора. Колкото по-навътре прониквали, толкова по-силно се долавяла тежка смрад. И гората постепенно опустявала — най-напред изчезнали птиците, после и мушиците. Ставало все по-тихо.

— Побратиме, какво е това чудо?… — затиснал нос Стоедин. — Не се трае!

— Чуваш ли нещо? — наострил магарешки уши Фотко.

— Бе що ги не махнеш вече тия уши — закашлял се от вонята Стоедин. — Я ги махай.

— Защо да бързам? Нали знам, че когато поискам, мога да ги махна?… А с тях чувам два пъти по-надалече. — И пак се заслушал. — На, пищи се!… Страшни писъци, ти казвам!

— Не бой се. Щом си с мене…

И пак се закатерили през гората, кашляли и се давели от смрадта, Стоедин влачел Фотко, който затискал уста с вълшебната капа и изнемощяло плетел крака, падал и ставал. Спрели да поотдъхнат. Тогава и Стоедин чул далечните писъци.

— Затиснал е някого и го трепе!… Много хора трепе!… Ааа, бързо!

И решително повлякъл Фотко нагоре, по стръмното. Нахълтали в непроходим гъстак, пълзели и се промъквали под храстите. Разнесъл се зверски вой, екнал сърцераздирателен писък, воят станал многоглас…

— Тука някъде… наблизо ще е оградата му — задъхвал се Фотко. Стоедин седнал, събул цървулите си и ги подал на Фотко. Отвързал от пояса вълшебните и обул тях, защото знаел, че му предстои да прескача високата непроницаема Гуджова ограда.

— На и капата! — кашлял Фотко. — Първо я нахлупваш, прерипваш невидимо…

Внезапно храстите свършили, склонът станал обратен и пред очите им се открило онова, което някога било висока ограда — вече затрупана с кости, които я превърнали в дъговиден хълм. И този хълм обрамчвал поляна край малко езерце, като гърло на кратер.

Запълзели по костения хълм и отвратено кашляли.

— То трепало, трепало, та оградата си затрупало… — процедил Стоедин.

— Не гледай, а виж! — спрял го Фотко. — Не слушай, а чуй!

Стоедин се вгледал и осъзнал, че костите са от печени телета, овце, риби и кокошки. Вслушал се и разбрал, че писъците са песен. Изпълзели до билото на костения хълм, погледнали зад него и се вцепенили от изненада.

На полянката край езерцето царял вечен празник и бълвали тежки винени изпарения. Вълшебната кърпица била постлана под изсъхнало дърво, а край нея, полуизлегнали се, пияно надували гърла Гуджо, Пръвко, Лепоя, Кючук Кочо, Молла Реджо и Блаже. Кърпицата почти не се виждала, отрупана от меса, луканки, кървавици и вино във всякакви съдове — та в паници ли не щеш, та в мехове и кани ли — дори и във ведро.

Зад пияната дружина, полузатрупана с кости, се виждала порутена дървена къща.

Блаже, поел знака на Гуджо, се надигнал на лакът и излял в устата му паница вино, като в дупка. Гуджо се откроявал с исполинското си туловище: огромен, космат, с голо шкембе, с голи гърди, нозе и ръчища. Само на пояса му имало наниз от зелеви листа, като престилка. Дрехите и на другите били повече или по-малко прогнили — според реда на пристигането им. Най-зле от бившите юнаци бил Кючук Кочо: от ризата му останала само яката и от нея към пояса се спущала ивица с копчета: От потурите останала предницата, а от цървулите — вървите и върха. Най-запазена била плащаницата на Молла Реджо — избеляла и продънена на лактите и коленете.

— Та му взелааа кован колааан, та го хвърлиии във огъняааа, та му скубнааа суро влакнооо, та и негооо във огъняааа — пеела дружината сърцераздирателно и всеотдайно.

Винената смрад, издигнала се, обилно лъхнала Стоедин и Фотко и те побързали да се дръпнат зад костеното било.

— Той се роил, тоя поразник — закашлял се Стоедин. — Много удар ще се харчи тука.

— Прави каквото правиш и да бягаме, овоня ми се душата!

Стоедин се изправил, нахлупил вълшебната капа и изчезнал. Само след миг се появил долу край софрата — станал видим, защото не издържал смрадливия дъх на веселбата и свалил капа да затисне нос. Отвратено се сгърчил, понечил пак да я нахлупи, но цървулите, подчинили се не на волята, а на желанието му, отново го издигнали и плавно го върнали обратно при Фотко. Политнал, седнал и тежко се закашлял.

Никой от пияниците не забелязал краткото му посещение. Лепоя вдигнал паница и изревал:

— Бре-бре-бре-бре!… Наздраве, дружино!

— Наздравееее! — продрано изревали бившите юнаци. — Кога е много зле — ей така да еее!… Гуджо, осиновителю и напоителю, от здраве да се не отървеш!

— Моятааа! — вдигнал длан Гуджо. — Искам моята!

Блаже оглозгал ребро, запратил го на купището. Вдигнал ведрото с вино, излял го в устата на Гуджо и като замижал, източил врат и запял:

— Ъъъъх, поболе сеееее…

— … юнааааак — подхванали всички. — Сред гора зеленаааа, возглавье му бешеее бел столоват камиииик, постеля му бешеее зелената треваааа!…

Стоедин пак се появил край софрата, затиснал нос с капата, посегнал да хване края на кърпицата, политнал и разперил ръце, но неволно поел дъх — и вълшебните цървули отново го върнали при Фотко.

— Хайде бре, побратиме! — изнемогвал от вонята Фотко. — Какво тъчеш насам-натам!

Изненадано се вгледал в лицето му — Стоедин се опил само от вдишването при софрата, очите му лъскаво блестели:

— Насъбрах едни вълшебности, та не знам какво да ги правя! — събул вълшебните цървули и обул своите. — Варди ги, че не са мои. — Изправил се и стиснал боздугана.

— Капата вземи!

— Не!… — изпъчил се Стоедин. — Като ще е битка — равна да е!… Гледай какво става!

Сурнал се надолу по костения склон, опрял се на боздугана да не падне и прекрачил към софрата:

— Пияници, хайде!… Ставайте!… Може по един, може и на китка!

Ни го чули, ни го видели. Ревели, пеели все така примижали и с цяло гърло:

— Аааах, юнак пръсти кинеее, та си пиле хранииии, очи църни точиии, та си пиле поиии — отговаря пилеее, пиле соколовооо.

— Пияници, не ме бавете! — викнал да ги надвика Стоедин. И това не помогнало. Тогава, щом Блаже навел кана над устата на Гуджо, подложил длан под струята вино и ги опръскал.

Песента се разсипала. Дружината, загледала го, бавно го осъзнала.

— Дружино! — щастливо разперил ръце Лепоя. — Нов ни юнак довтаса!… Хайде, бре!

— Хайде де! — отскочил Стоедин и вдигнал боздугана.

— Хайде па и ти, бре, пууу, откога те чакаме! — зарадвали се един през друг бившите юнаци. — Къде се щураш досега?… Сядай тука!… Ей тука!… Идвай! Живо!

Стоедин, вдъхнал вонята на радостта им, политнал, но пак се задържал:

— Вие ще дойдете! Тук е по-равно! — и отново вдигнал боздугана. — Хайде — вие ще трепете, аз ще трепя, па — кой когото…

Не довършил, защото Гуджо смигнал на Блаже, той взел пълен мех, насочил чучура му и го стиснал под мишница като гайда. Тънка и силна струя вино умерила устата на Стоедин и той се задавил. Струята зашарила по лицето му, ослепила го и пак попаднала в устата.

Дружината се смеела диво и доволно.

Фотко видял всичко това от билото на костения хълм, решително нахлупил вълшебната капа и изчезнал.

Стоедин преглъщал, давел се и плюел. Щом виното в меха свършило и струята секнала, облещил се и пияно изревал:

— Вие ще дойдете ли да се борба бориме, бре?

— Закъснял си, момченце — изкискал се Лепоя.

— З… защо? Няма ли го между вас Гуджо?

— За тебе пита, осиновителю и напоителю — мляснал бузата на Гуджо Блаже.

А Молла Реджо нямо мучал и с жестове опитвал нещо да обясни на Стоедин.

— Чу ли? — превел смисъла на жестовете Пръвко. — Обади ти, че Гуджо е тука, ама нрава му го няма. Нравът му е вече друг.

— Ип!… Поррради каква причина вече? — пияно хлъцнал Стоедин. Лиснали в лицето му паница вино. — Не ме поливай, а отговаряй незабавно!

Екнал кикот. Кючук Кочо отпил и обърсал мустаци:

— Па еее, навремето, кога ме айдуците пратиха за кърпицата, той още трепеше — и мляснал Гуджо. — Помниш ли, душко?… Каква се борба борихме? Па се уморихме. И постла кърпицата. Леле, като зинах: де, кърпице, дай едно ведро тригодишно вино!… — И макар че само разказвал, на кърпицата се появило още едно ведро. — А той, кръвникът, ни вино кусвал, ни за вино слушал. Па като му хареса, па като се захвана едно надвиване-надпиване — та до амина! — гордо вдигнал паница и посочил бившите юнаци.

— На, и чираци дойдоха, и те се изпипаха!… И ти сега виждаш тука най-яките хора у света и най-възможните за всякакво юначество!… Та дори и на песня възможни!… Защото песнята — аааа, лесно ли е да дереш гърло денем и нощем?

— И сега — няма да се борба бориме? — изхълцал с пиянска упоритост Стоедин и яростно захвърлил боздугана. — Тогава защо го брах тоя предварителен страх, бре! Защо го трампих това вълшебно оръжие? Ще ме разигравате ли вие мене, бре, аа… ммм… бък…

Измучал, замахнал и ловял въздуха, кълчел се, блъввал от време на време дума-две — защото се съпротивлявал на невидимия Фотко, който му запушил устата и опитвал да го дръпне по-далече от винената смрад на софрата. Бившите юнаци, разбира се, не можели да предположат каква е причината за странните му нелепи движения и смаяно го гледали.

Блаже изумено се изкискал.

— Харесва ми! — изревал Пръвко. — Това е момче-шегаджийче! Осиновителю и напоителю, късмет с него! Я какви смешки умее!

— Побратиме, не се дърпай! — напрегнато изскимтял гласът на Фотко. — Бягай да бягаме оттука! Оу, как ме ръгна в ребрата!

— Чичов юнак! — умилил се Лепоя. — И с корема може да говори! Леле, цена няма. Ако пък и песни знае…

— Напоителю и осиновителю! — изревал към Гуджо Блаже. — Да си го осиновиме и него!

— Хайде — да целува ръка! — великодушно се съгласил Гуджо.

Стоедин все така се борел с невидимия Фотко.

— Не може да спре! — възхитил се Пръвко.

Гуджо ритнал Молла Реджо:

— Доведи го!

Реджо пияно се надигнал. Тревата под него била избеляла като под камък. Измучал, дръпнал Стоедин и го тласнал към Гуджо. Всички дъхали виком в лицето му:

— Честитооо! Да си ни жив и издръжлив! Добре ни дошел и добре ни нашел!

Стоедин, поел отровната воня на дъха им, се опил още повече, мляснал лапата на Гуджо и изревал:

— Обичам виии! Напълно и безмернооо! — строполил се върху софрата, сместили се, настанили го. — Ти си мой, аз съм твой, точи вино, та ме пой!

— Бре-бре, той си бил готов, няма нужда да се изпипва! — пак се възхитил Пръвко.

— Чичова сродна душа — сресал с пръсти косата му Лепоя. — И аз навремето така се разчувствах, ако помните. Я да замезиш, чичов — разгребал с ръка и направил място върху кърпицата. — Заръчай си що ти душа иска!

— Душата ми искааа, ъъъ… света да прегърррнеее-еееех! — диво се облещил Стоедин.

Молла Реджо измучал нещо неразбираемо, обяснил с ръце и завъртял очи.

— Това думи за софра ли са, бре! — блъснал го в устата Блаже. — Пууу, и езика му откъснахме, и пак няма отучване, тая гад!

— Кърпице, печено агне! — чул се гласът на Фотко. — Суджук, баница и още една тава баница! Бъклица вино, кана вино, две стомни вино, паница, паница, паница и още паница вино! И котел с вино, и котел с чорба!

Кърпицата послушно се отрупала с храна и съдове и Фотко млъкнал чак когато купището я скрило цялата.

— Чичова сродна душа! — снизходително се засмял Лепоя.

— И аз като пристигнах навремето, така лакомо заръчвах, ако помните. Нали е кьор-софра…

— Песня! — ревнал Гуджо. — Карай песня!… Зажаднял съм за нова песня!

Леко плеснал оцъкления Стоедин и той запял като курдисан:

— Айде мома бега, леле, низ лииивади, леле рооосни са ливади, леле, рооосни са ливадииии!… Айде момче бега, леле, с кон пооо нея, леле, иии на мома дума, леле, ииии на мома думааа…

— У бре-бре-бре-бреее!

— Наздравеее!

— Реч!… Искаме да се рече реееч!

Гуджо благосклонно се надигнал на лакът и заприказвал като пред хилядно множество.

— Деца мои!… Какво бях аз, преди да я опитам тая ми ти вълшебна мокрота? — и вдигнал паница с вино. — Изгледът ми беше от страшен по-страшен, а можех да утрепя наведнъж двамина, хайде — петима! А сега?… Сега вече мога само като замижа — да го трепя мислено целия свят! И го трепя! Сега само като замахна с мустака, мога да я обърша цялата тая гора, бре, изцяло мислено — и напълно! Ето! — замахнал с глава. — Всичко съсипах! — пиянски се умилил. — Има ли вече по-кръвник от мене под небето?… Няма и няма да има!… На, сега и нов ни човек довтаса, осинових и него! Нека ни прави смешки! Щото аз, колкото се повече смея, по го обиквам человечеството му с человечество! И толкова по ме тегли да го отърва от мъките, що се мъчи! Как? Като го утрепя цялото! И сега го обиквам, обиквам, обиквам и като го напълно обикна — ще го сбера накуп и ще го утрепя като муха!

— Бравоооо! — заревали възторжено всички. Пръвко случайно уловил невидимия Фотко, тъкмо когато опитвал да измъкне кърпицата изпод купището храна и съдове, учудено стискал въздуха и тръскал глава при всеки удар, който Фотко му нанасял в желанието си да се освободи.

— Пък аз, дружино, какво бях? — подхванал реч и Лепоя. — Един щурак, тръгнал навремето за жива вода!… Какво направи с мене тая благословена мокрота?… Скъси ми пътя!… Щото аз вече мислено я намерих тая пуста жива вода и го преправих тоя свят, както ми се хареса!… И си го прекройвам постоянната — кога и как ми хареса! На, и сега ми текна нова кройка!

— Кроиш, ама както те аз мислено изкомандувам — коварно се изкискал Кочо.

— А пък аз, дружино и драги осиновителю — тръскал глава Пръвко, — от доста време съм хванал някакъв корав въздух и го стискам, а той ме бие!…

Изревал, изпуснал „нищото“ и се хванал за носа, където го ударил невидимият Фотко.

— На тоя му за днеска стига пиене! — строго наредил Гуджо и дръпнал паницата от ръцете на Пръвко. — Песняааа! — разтърсил Стоедин и той веднага запял:

— Изпрати мама, проводиии, едничък сина Благойчооо, по чужди земи далечниии, печалба да си спечелиии, борчове тежки да платииии!…

— Бре-бре-бре-бреее! — тикнал му в ръцете пълна паница Лепоя.

— Наздррраве! — пиянски се облещил Стоедин, поднесъл паницата към устата си и тя изчезнала. Дружината го гледала смаяно и възхитено. Никой не забелязал как паницата се разбила в костения хълм, където я запратил невидимият Фотко.

— Леле! Хем пие, хем паници гълта! — с уважение възкликнал Кочо и му подал друга паница. — Я пак?… Искаш ли?

— Ааах, искам сал ей тук с вазе да живея, ааах, докле сърце се блъска у гърди! — хванал паницата Стоедин и я повдигнал към устата си. Но паницата се разплискала, а той започнал да се тътре и отдалечава седешком, прострял крака напред, защото невидимият Фотко го уловил и помъкнал към езерцето.

— Затова ли ги пощади, бре, Стоединчо! — проплакал гласът му. — Да им участвуват в срамотиите!

Навярно се спънал, станал видим, както бил проснат на тревата, защото капата му, без да я усети, се търкулнала. Надигнал се, пак хванал побратима си и го помъкнал към езерцето.

— Марш от мене! — плетел език Стоедин. — Ти няма да ме командуваш! Аз — ааааа!

— Бреее! — слисано заекнал Пръвко. — Раздвои се… и едната му половина подпухна.

— Младо — снизходително се усмихнал Гуджо. — Нали е младо, бърза всичко да покаже.

— Не виждаш ли, че тия поразници само търсят кого да пропият, бре! — опявал сърдито Фотко и мъкнел побратима си.

— Осиновителю! — опитал да се изправи Кочо. — Шишкото е отделен човек! И ни силно мрази!

Най-сетне Фотко довлякъл Стоедин до езерцето и го бухнал в жълтеникавата вонлива вода. Извадил го и повторно го бухнал.

— Леле, тая твар ще ми удави сродната душа! — изревал Лепоя.

— Не те ли е срам, бре, побратиме! — бухнал го пак Фотко. — Много бързо забрави защо дойде и накъде си тръгнал!

Стоедин отрезнял и зъзнел, било му много лошо. Сгърчил се, мокър и нещастен, прострял се по корем на брега, да събере сили.

— Пияница такъв! — поклатил глава Фотко. — А, после ще се разправяме.

И тръгнал към софрата, без да подозира, че вече е видим. Пристъпил внимателно, хванал ъгъла на кърпицата и спокойно я задърпал пред очите на пияната дружина. Вече почти я издърпал, когато Гуджо се опомнил и сграбчил другия й край.

— Дружино! Враг у стана наш!

— А, не бой се — успокоил го Блаже. — Аз го вече мислено така смазах, та го на нищо направих.

— Да, ама тоя път мислено няма да може — надигнал се Гуджо и ревнал към Фотко. — Стой!

— Побратимеее! — ужасено викнал Фотко, като разбрал, че е видим и отстъпил, без да пуска кърпицата. Гуджо я дръпнал и уловил политналия към него Фотко.

— Умри! — опитал да го удуши, но виното отдавна погубило силата му. — Умри… от бавна смърт!

— Не ми дишай в лицето! — яростно го ритнал Фотко.

— Напоителю и осиновителю! — окуражително ревели бившите юнаци, без да се помръднат от местата си. — Смажи тая твар шишкава!… Мислено сме с тебе и силно ти помагаме!…

А Фотко отново сритал Гуджо и опитал да се освободи.

— Леле, как ми друса главата с тия треперливи ръце, пиянището му с пиянище! Побратиме, размътва ми главата! — обърнал лице да се запази от вонливия дъх на Гуджо. — Побратиме, помооощ!…

— Хъъъ, изедох теее! — зло се опулил Гуджо.

— Пооом… — поел отровния му дъх Фотко, оцъклил се, тупнал с крак и пияно запял. — Пооом-могнало момче ябанджийче, та си къщааа дюлгери покрихааа преди кишааа, преди бела снегааа…

Гуджо, както опитвал да го удуши, започнал да му приглася. След него запригласяли и бившите юнаци.

А в това време Стоедин най-сетне се съвзел. Изправил се, потърсил вълшебния боздуган, дигнал го и тръгнал като болен. Хванал Гуджо, откъснал го от Фотко и като се пазел от дъха му, ледено процедил през зъби:

— Това от признателното человечество, което се накани да утрепеш като муха!

Хласнал го с боздугана. Гуджо политнал и се превърнал в гнил корубест дънер, приличен на човек.

После Стоедин потътрал за дрехата Фотко, бухнал го в езерцето веднъж, бухнал го дваж, тласнал го към костения скат и подритнал подире му вълшебната капа. Фотко отрезнял, бързо грабнал капата и като се гърчел и тракал със зъби, изнемощяло се покатерил на билото.

Бившите юнаци уплашено гледали Стоедин. Той прибрал падналата вълшебна кърпица и се отправил към тях.

— Стой! — заплашително викнал Пръвко. — Мислено те… — но Лепоя го блъснал в устата. — Мислено се отмислям.

— Кой беше учителят на осиновителя? И напоителя — свъсил вежди Стоедин. Кочо опитал да се скрие зад Лепоя. — Тебе триж да те удари човек, пак е малко.

Блъснал го с боздугана и го превърнал на дърво.

— Милост, момченце! — раболепно се помолил Лепоя. — Сега, нали… не казвам, че не можеш да ме фраснеш и мене… ама няма смисъл да ме правиш на дърво. Аз съм си дърво.

— Слушайте! — разритал съдовете с виното Стоедин и го разлял всичкото.

— Имате храна, докато отрезнеете. Натам — каквото си надробите, това ще сърбате.

И си тръгнал.

— Не ни взимай кърпицата, бре, момче! — изхлипал Блаже. — Да не е твоя, бре!…

— А да не е твоя? — спрял Стоедин и кораво го изгледал. — Повече глас да не чувам.

— Какво ще правиме без нея, бре, момче?

— Воля ви работете, воля ви от глад пукайте! — отсякъл Стоедин, бързо изкачил костения хълм, подхванал Фотко и двамата потънали зад билото.

— Да си строшиш нозетеее, и дветееее! — викнал Блаже.

— Гарга да ти очите изпиееее! — надвикал го Пръвко. И силно ударил Молла Реджо, който не губел време в клетви, а лакомо тъпчел уста. Това сякаш било знак — и четиримата се нахвърлили върху храната — грабели, тикали в пазви, докато върху тревата не останало нищо.

Тогава Лепоя се изправил и се огледал като вожд след сражение между труповете на своите надежди.

— Съдбо-душманке!… Защо ме на младини с перо глади, щом на старини се гласиш с кремък да ме дереш?… Зер тая ръка, дето е толко години паница държала, тепърва рало да хване?… — Дълбоко се замислил. — Няма да може.

— Не — изправил се до него Пръвко. Моллата и Блаже го последвали. Там, където лежали, тревата била жълта като под камъни.

Прегърнали се през рамене. Моллата въпросително измучал.

— Па какво друго? — въздъхнал Блаже, примижал, източил врат и запял.

— Съдбо, съдбоооо, мащехоооо… — поели и другите, отчаяно и с цяло гърло. — Стани веднъж, леле, мила майкааа, засели нииии в едно селооо, в едно селооо с девет къщи, с девет къщиии, с десет кръчмиии!