Никола Русев
Приказка за Стоедин (28)

1

Далечният и безлюден път идел откъм червеникави пясъчни хълмове, прекосявал пресъхналото речно корито и се губел през безплодна, опечена от слънцето земя — докъдето око стига.

Свечерявало, огънят край каменната колиба вече прегорял и жарта се покрила с бяла пепел. Баба Кина и близначки-баби Пана и Кустадина, приклекнали с лъжици в ръце, трупали въглени около гърнето, да не стине. На високата скала над тях стърчал големият гарван и угрижено гледал в пътя.

— Забави се! — ядосала се Пана.

— Забави се, та се забрави — додала Кустадина.

— Па, чакаме я — бави се — измърморила Кина. — Я да почнем вечерята, да видите как веднага ще довтаса и ще зине да се хвали: леле, нане, леле, сестри, имаше юначе-дълголетниче — няма го! Дреб и папер остана от него!

— Нека се хвали — прозяла се Пана и облизала празната лъжица. — Ти, като спря на времето онзи юнак, с дълбоката книга — малко ли се хвали?

— Моята хвалба — нещо река, па друго оставя, ти да си го донадиш! — троснала се Кина. — А тя хем всичкото изрече, хем го и натърти! Изричането — как да е. Натъртването ядосва. Мре да натърти. — И вдигнала лице към гарвана. — Нане, ха да почваме, па ще й оставим и на нея.

Гарванът размахал тежко крила, кацнал при бабите и се превърнал в Злоокия. Поклатил побеляла глава:

— Сестри, страх ме е — нещо лошо е станало с наша Дрена!

— Бре, нане, пепел ти на езика!

— Дано не съм прав.

— Я да видим? — разтревожили се бабите.

— Сега ще видим.

Откачил от врата си торбичката. В нея — четири кичура коса: единият бил вързан с червен, другият със син, а третият и четвъртият — с общ жълт конец. Пуснал на земята кичура на Дрена, оня, с червения конец — и дал знак.

Запоклащали се унесено и четиримата все по-бързо, още по-бързо — плюли дружно върху кичура и отскочили. Задимяло, димът почервенял, сгъстил се и се превърнал в Дрена. Изкискала се, посегнала с ноктеста ръка и заплакала:

— Нане, сестри, този го юнак-дълголетник сила не надвива! Направо да го…

Не доизрекла, а политнала да падне като хласната и се вкостенила. Лъскавата кост веднага побеляла, прояла се, после от повърхността й се посипали обилни, бързи струйки и тя се смалявала, смалявала се — докато станала на купчинка прах.

Злоокия гребнал шепа и съкрушено посипал глава.

— Сестри!… Няма да я видим вече наша Дрена! Ни ще я видим, ни ще я чуем!

И трите баби посипали глави.

— О! О! Дрено, душо ледена! Сърце, дренко спечена! Мъст! Мъст за тебе ще мъстиме, мъст!

Духнали в прегорялата жар и огънят буйно пламнал. Уловили се на хоро — играели около гърнето и яростно тананикали:

— Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта, ку̀сни! — дружно посегнали с лъжиците и засърбали. — Мляс-хруп-ръп, три са вече баби — пак е един зъб! Ъх-леле, баба Кина и близначки — баби Пана-Кустадина! Ъх-ъх, ко̀пай с пѐта, ку̀сни!

— От ястреб пѐро, от линдра вла̀кно! — простенала Кина.

— От меше желъд, от змѝя жило! — пропели Пана и Кустадина.

— Та как ми е око будно-остро и език меден-коварен, йощ, та дваж по̀ да станат! — изсъскала Кина.

— Та как сме омайни, търпеливи и на снага държеливи — йощ, та триж по да сме! — прошепнали Пана и Кустадина. — Ела ни, юначе-дълголетниче, ела, ела, стъпи ни на рогозката…

— А, тоя път го вече не отстъпвам! — тръснала ръце от хорото Кина. — Кой ги спира хитрите юнаци, що са поели за жива вода? Аз!… А дълголетието е юначество най-вече хитро, та коварно! Колцина се изхитрят да провървят сто и една годин?… Нане, мой е!

— Кино, да се скинеш, та на две да станеш! — викнали, та пропели Пана и Кустадина. — Дълголетието е юначество най-вече търпеливо!… Колцина имат търпеж да откретат сто и една годин! Наш е, нане! Наш!

— Пано-Кустадино, да паднете, та да не станете! Мой е! — замахнала Кина и се сбили пъргаво и стръвно.

— Мирни! — скарал им се Злоокия и бабите застинали.

Легнал, долепил ухо на земята, послушал, послушал и се изправил. — Сестри, чини ми се, тоя юнак няма да е лесен. Един го оставихме — още двама води. Не сте само вие — и аз го искам, ама хайде — чоп, па комуто е късмет.

Откъснал косъм от брадата си и го хвърлил в огъня. Оттам излетяла голяма синя муха, бръмнала дебело и закръжила над главите им. Следели я с очи, без да помръднат. Мухата стеснила кръгове около Пана и Кустадина и те щастливо се ухилили. Тогава Кина скръстила ръце на гърди — дясната бяла и красива, а лявата възлеста, с хищни нокти — и скрито драснала устна. Набъбнала капчица зелена кръв, мухата пронизително забръмчала, устремила се натам, Кина хлопнала уста и я погълнала.

— Е ха, честит да ти е, сестро Кино! — завистливо се усмихнала Пана. — Пък, дано да не потрябваме и ние — додала Кустадина. После подскочили, превърнали се в гарги и кацнали на скалата.

— Сполука, сестро — още по-угрижено се вгледал в пътя Злоокия. — Ще те чакаме при пустия кладенец.

— Сполай. Не вярвам много да се бавя.

— Дано, дано.

Превърнал се в гарван и полетял. Гаргите го последвали.

Кина се разшетала: хвърлила върху огъня с гърнета шепа пясък и те изчезнали. Откъснала от литака си конец, запратила го към колибата — и под навеса увиснала детска люлка. После заслонила с длан очи, нетърпеливо се взряла в пустия път… И когато далече-далече се появили три човешки фигурки, тихо се изкискала, покачила се в люлката и се превърнала в дете.