Никола Русев
Приказка за Стоедин (55)

12

Склоновете на стъкления остров били стръмни, гладки и многоъгълни: сключвали се в ръбове и остри улеи, пресичали се в прави и полегати площадки, издигали се в безбройни върхове, един над друг, и целият този остров, приличен на огромен кристал, събирал и смесвал цветовете на залеза и морето.

Стоедин плавно кацнал на една площадка ниско в подножието му. Дотук добре, ами — натам?… Вдигнал глава към хаоса от върхове, после погледнал надолу, към прибоя. Вълните плацикали няколко почернели, извити дъски, обрасли с раковини: някой някога е успял да стигне дотук… Стиснал боздугана и коша, поел дъх и пак се издигнал в плавен скок. Кацнал на по-горна площадка. Огледал се, пак полетял, кацнал на още по-горна площадка и старчески си замърморил:

— Че така мога да си скачам… като бълха… сляпо и улаво… още сто и една годин. От гладко-лъскаво, на по-гладко и лъскаво!… — Примижал, надул гърло: — Къде сииии! Къде да те диря!…

Многократното ехо бързо се стопило.

— Ни птица, ни стръкче… ни муха… — и пак погледнал нагоре. — Като гора… от върхове. Де бре, дърто, ако се изгубиш у гора — път се дири от най-високото дърво, от най-високото!

Скочил, та полетял нагоре — кацнал и пак веднага полетял, по-нависоко. Гората от върхове под него растяла. Кацнал на следващата, още по-висока площадка, вгледал се и замрял: в края й се виждала човешка сянка — извила глава, разперила ръце… Вдигнал глава към зъбера, който увенчавал гладката стена, но там нямало никой. Развълнувано пристъпил и се навел… Не, не било сянка. Тъничък слой сив прах, неразмит от дъжд, неразпилян от вятър — и това било всичко, което останало от човека. Аха, сигурно ей там, от зъбера е паднал — дотук успял да се изкатери, а нататък… Кога е било това, човече, имат ли брой годините, през които си почива сянката ти?… Как ли си изглеждал?… Грижа ли те е допратила чак дотука, суета ли, лакомия или великодушие?… А какво е това? Какво си стискал в шепа още тогава, преди безчет години?…

Коленичил и взел сребърната люспа — блестяла непокътната от времето там, където някога била дланта. Защо си я носил, човече, за какво ли ти е трябвала?… А дали ще ми е нужна и на мен?… Сполай и мир на сянката ти, която те е преживяла.

Изправил се, вплел люспата в косата си и като поел дъх, скочил-полетял нагоре и още по-нагоре, и още… Кацнал и се загледал — там, на площадката под него, нещо му се мярнало. Решил да провери и плавно се върнал.

Тази човешка сянка била прегъната — сякаш седнала, облегнала се да почине, обронила глава на рамо и вече не се пробудила. Чудно, прахът не се посипал по площадката, а останал като попит от гладката стена… а в сянката шепа блестяло златно кръгче паяжина. Стоедин взел и него, вплел го в брадата си, благодарно помълчал и пак скочил-полетял — нагоре, и още нагоре, и още — та на най-високия връх.

Огледал се на всички страни: докъдето око стига се снишавал хаос от върхове, стъклени урви, площадки и пропасти — и никъде нищо не напомняло ни път, ни пътека. Слънцето отдавна се скрило и небето станало теменужено. Подали се и първите звезди. И тогава Стоедин видял, че далече долу някъде между зъберите засияла студена, синкава светлина.

Поел дъх, поискал да скочи там — и вълшебните опинци плавно го понесли. Кацнал на широка равна площадка, зад която се откривало гърлото на пещера — синкавото студено сияние излизало от нея. Взрял се, заслонил очи и пристъпил.

Тогава в това сияние започнало да се кълби някакво искрящо движение, враждебно приближавало и било така заплашително, че го накарало да отстъпи. Постепенно неясното движение добило очертания: гънели се и преливали огромни, живи пръстени.

— Ей, какво си ти!… — викнал, сякаш да се защити, Стоедин. — Какво си?…

Ами, змия било. Не змия — змиище, избълвало от устата-пещера, като чудовищен, люспест език — свивала пръстени и го приближавала дебнещо и лениво. Стоедин отстъпил още и чул отново безличния, равен и студен глас, както там, в седефената зала на града-палат:

— Не се плаши, човече… Нищо лошо няма да ти сторя.

Стоедин отстъпил още крачка и едва се задържал на края на площадката, над зейналата под нея пропаст. Разбрал безизходицата си, вдигнал боздугана и се хвърлил към главата на змията. Но тя била по-бърза от него — отбягнала удара, Стоедин изтървал вълшебното си оръжие и то се търкулнало в пропастта с тежък тътен.

Змията го заградила, той трескаво измъкнал вълшебната капа, нахлупил я и станал невидим, но чудовището го намерило по топлината — гигантските пръстени се стегнали и очертали тялото му.

— Напусто е, човече — пак прозвучал гласът. — Успокой се, нищо няма да усетиш.

Змията клъвнала невидимата му глава, съборила в пропастта и вълшебната капа. Стоедин мигом станал видим — извил се, колкото можал, и се бранел с лакът пред лице. А змията бавно се поклащала и държала в поглед очите му.

— Хайде, нани… — притихнало внушавал гласът. — Нани, на-ни, на-ни, нааа… Дойди, Сънчо, от горица, та ме хвани за ръчица…

— Бреее, ама ти си много подла твар! — ядосал се Стоедин. — Какво се пулиш? — и я блъснал с юмрук. — Нема па да заспя, айде пукни!

— Тогава — умри буден!… — кораво отсякъл гласът и змията замахнала — но ударът й останал недовършен: едва се докоснала до косата му, замряла и като отпуснала пръстени, отдръпнала се.

— Защо не ми показа веднага люспата, човече? — станал дружелюбен гласът.

— Каква… люспа… — боял се да повярва на избавлението си Стоедин.

— Дето е в косата ти, човече. Прощавай, не знаех, че си заплатил да влезеш. Покланям ти се: някога си простил на по-слаб от тебе и си го пощадил.

— Не… — извадил от косата си сребърната люспа Стоедин и си спомнил безименната и непозната човешка сянка. — Не съм аз, това…

— За мен е все едно кога и кой те е изкупил. Влез и върви на добър час! — отехтял гласът, а змията се разпиляла на сребърни искри и изчезнала.

Синкавото сияние на пещерата станало меко и гостоприемно. Стоедин вдигнал коша и навлязъл. Стъпките му отеквали по неравните грапави стени като падащи капки. Вървял дълго, провирал се между остри израстъци, изкачвал се, спущал се и пак се изкачвал, докато светлината станала червена, а пещерата се стеснила като тунел. Кошът се запънал в теснината, Стоедин опрял крак, дръпнал го с две ръце — внезапно го изтръгнал и се затъркалял заедно с него надолу, докато паднал в друга пещера. А тя била толкова огромна, че острите й сводове се губели високо и мъждеели червеникаво като умираща жарава.

Сякаш пробудени от присъствието му, в тази жарава се появили искрици, множели се и бавно го приближавали. А в най-тъмната част на свода оживяла малка, златна точка.

Паяци!… Огромно, чудовищно скопище от паяци — искриците били очите им. Плетели мрежи и го приближавали бавно и неотвратимо. Вече забелязал, че златната точка е исполински златен паяк, пълзял по мрежата, която му изплитали другите, пълзял и идел към него.

— Не се плаши, човече! — пак заехтял гласът. — То само изглежда страшно. Нищо няма да усетиш. Затвори очи, сега ще те достигна…

Стоедин се изтръгнал от вцепенението, откъснал от брадата си златното кръгче паяжина и без да знае ще му помогне ли това, вдигнал го и викнал:

— Стойте!… Стой! Ето, виж!

Златната паяжина червеникаво заблестяла в дланта му. Движението на искриците-очи се прекратило. Златният паяк увиснал на мрежата.

— Покланям ти се, човече — дружелюбно отехтял гласът. — Братя, изплетете му здрава стълба. Този човек може да премине, той се е изкупил. Някога е простил на по-силен от себе си. А когато го е видял в нозете си, го е пощадил.

Паяците, сбрали се в жив възел, проточили надолу въже от безброй паяжинни нишки.

— Чакай! — викнал Стоедин. — Това, което каза, не съм направил аз! Друг го е направил! Дори лицето му не съм виждал!

— За мен е все едно, човече… Хвани се за въжето и нищо не прави. Ние ще те спуснем. Върви, на добър час.

Въжето, достигнало долу, висяло над отвесен процеп, чието дъно не се виждало. Стоедин вдигнал коша, пристъпил и старчески си мърморел:

— Сполай, човече, сполай, безименен и непознат човече, който и да си бил, какъвто и да си бил…

Хванал се за въжето и потънал в процепа — бързо, по-бързо, шеметно бързо… Останало само усещането за безкрайно падане — право към сърцето на тоя остров-кристал… После сякаш някой го поел и внимателно го положил.

Когато се опомнил, видял, че лежи по очи на пода на трета пещера, прилична на стая. В средата й се издигала малка черна скала — същинско подобие на стъкления остров, както го видял от най-високия му връх.

Надигнал се и седнал. И отначало очите му отказали да повярват: тази малка пещера сякаш била едновременно и безкрайно голяма — защото тук далечното не се смалявало и в отдалечаването си, ръбовете и линиите й се разбягвали по всички посоки. И човек не можел да е сигурен — той ли е в тази странна стая, или тя в него. А щом очите посвикнали, сторило му се, че неподвижно стои само тази малка черна скала, а всичко останало струи към нея и попива в нея — отвсякъде… отвсякога…

— Добре дошел, човече — обадил се гласът.

— Какво си ти? — огледал се Стоедин. — Къде си и какво си, покажи се да те видя.

— Не можеш, човече — идел сякаш отвсякъде гласът. — Не ти е дадено това. Защото си човек. Аз съм всичко, което не познаваш и няма да опознаеш. Всичко, за което не се досещаш — и няма да се досетиш, колкото и дълго да живееш.

— Харно, стига. Речи — оттука накъде и още много път ли има? Къде е живата вода?

— Пред тебе е.

— Тук? — протегнал ръка към малката черна скала Стоедин.

— Да, там.

— Там. За тебе може да е там, за мене вече е тук — развълнувано си мърморел Стоедин и предпазливо я докоснал. — А как ще я взема, водата?…

— Не ще можеш да я вземеш, ти си късметлия. Погледай и си иди. Това ще е най-доброто за тебе.

— Очи пълни, ръце празни, а?

— То е повече от нищо.

— Аха — така, така, та пак така, а? — сграбил скалата Стоедин, задушила го ледена ярост. — Та аз тебе… със зъби, ако ще… — напрегнал се да я разтроши, блъскал, ритал, дращел и в изстъпление пак блъскал. — Затова ли си обрекох живота, с празно да се… Дай!… Ааааа, аз ей сега тебе ще те…

Борбата му заприличала на агония — обезсилено паднал върху й, сбрал сили и опитал да откърти един от върховете. И тогава с цяло тяло усетил всепроникващ звук… Пръстенът! Вълшебният пръстен се опрял в гладкия черен камък!

— Бягай, човече! — прогърмял гласът. — Бягай, докато не е станало късно!

Но Стоедин се държал с всичката сила, която му останала. Звукът се усилил и сякаш го раздробил, разрушил всичко на прашинки, завъртял го в пъстър, шеметен хаос…

Когато се опомнил, разбрал, че пак лежи върху стъкления остров и пак е ден. От гладката бляскава повърхност избила и набъбнала капка и потекла по ръката му, без да я намокри.

— Е, защо ти беше това? — едва-едва се дочул гласът.

Но Стоедин прехласнато гледал как набъбва втора капка, преместил се и подложил лице.

— Жива вода… Жива е… Ето, сега ще ми върне младостта.

— Защо се залъгваш? Нищо никому не може да върне младостта, дори живата вода!… Пощади се и си върви!

— Ето, само още капка… Само още една…

Гледал небето. Живата вода се стичала по бръчките му, без да ги заличава. Внезапно се успокоил — надигнал се, придърпал коша и го подложил. Набъбнала нова капка, паднала и кошът станал малък като лешник. Но Стоедин вече изгубил способността да се учудва.

— Пощади се, човече… върви си… — затихвал, сякаш се оцеждал с всяка капка гласът. — Послушай ме поне сега… взе достатъчно… върви си…

Кошът се уголемил колкото ябълка.

— Тежко ти… — почти не се чувал вече гласът. — Разлей я, още не е късно… още не е…

И изчезнал.

А кошът вече се уголемил колкото котел. Стоедин го вдигнал неподозирано леко — живата вода нямала тегло. Поел дъх и скочил, плавно полетял. Острите стъклени върхове ту хлътвали дълбоко надолу, ту се надигали и бягали, бягали назад… Ето, тази беше площадката. Кацнал. Гледал дълго и с благодарност човешката сянка, която сякаш седнала да поспи… Ще се съживи ли? Ще може ли да види кой е неговият незнаен благодетел, да му благодари, да го зарадва, да го вземе със себе си… Много му се щяло да стане така. Гребнал с шепа от коша, покапал върху и… Но тя започнала да бледнее… станала едва различима… и изчезнала, сякаш не е била.

Навярно така било по-добре?…

Стоедин отново скочил-полетял, търсел отвисоко. Ето я там и другата сянка. Кацнал на площадката до нея, гребнал от коша и посегнал:

— Успокой се и ти, човече… За което си тръгнал някога, в незнайно време — извършено е. Мир за тебе.

Капката жива вода се отронила, сянката избледняла и изчезнала.

Е, нямало какво повече да прави тука Стоедин. Изправил се, взрял се в далечния бряг. Очите му старчески сълзели. Усмихнал се, хванал здраво коша с живата вода и скочил-полетял. Островът останал зад него. Докоснал с нозе вълните, пак се извисил. Брегът приближавал с всеки летеж и вече се забелязвала припряната шетня на многолюдието. Оръжия ли са награбили? Какво лъщи в ръцете на онези, там — ще го нападат ли, нима ще го ограбват?…

Плавно се извисил в последен скок — ето, още малко и ще се приземи на брега. Че като гръмнала оная ми ти музика!

Оръжията се оказали тръби, тамбури, зилове, капаци от тенджери, котли и паници, гайди, ибрици, шлемове — тълпата, облещила зверски, хищни очи, приветствено ревяла:

— Бравоооо!… Чудотворецооо, обичаме теее! Да живееш!… Поклон, юначе над юнациии! Це-лу-вам-ти-ръкаааа! Велик човече, от тебе няма по-велик! Слава! Слава! До века и во веки! Слава!

— Господарю мой! — надвикал врявата Мальо. — Ей ме де съм! Ела и до мен кацниии! Виж ме и да не ти е мъчно, на, жив съм!

Пресметнал къде ще се приземи Стоедин, разблъскал с лакти, разритал се — пък се снишил и се промъкнал, проправил си път натам.

Стоедин едва се приземил и потънал в тълпата. Яростно се блъскали, всеки искал да е до него, да бъде забелязан и запомнен, да го възвеличае от раболепно по-раболепно. И в тая ревнива, възторжена битка, кипнала наоколо му, Стоедин не можел да разбере ни дума. Надул гърло да надвика:

— Хора, какво правите! Недейте така!… Сполай ви, ама недейте!… — но бил само прашинка в тоя човешки водовъртеж. Люшнали се, повлекли го и грижата му била само да не разлее коша.

Появила се и каруца, впрегната в дръгливи кончета. Каруцарят, ухилен до уши, вече се чувствувал заслужил и отговорен човек, размахвал камшика и разпореждал. Мальо успял да се докопа до каруцата, пъргаво скочил в нея и господарски надул жили:

— Мирни всички!… Полека, бря!… Който много знае да се тика — няма да го качим! — подал ръка на Стоедин, подхванал го, издърпал го при себе си и му се скарал: — Що се забави толкова пък и ти бря, господарю? Сърцето ми се скъса от тревоги! Аааа! Дай да те цункам!

Съборили ги върху сеното в каруцата — Рижия се метнал върху им по корем, Мазен Илия и музикантите ги затиснали с телата си. Битката кой да се докопа до каруцата била хем яростна, хем радостна.

Злоокия се покачил и настанил Стоедин на капрата до себе си. Усмихнал му се:

— Не ги кори, стръвта им е от почит и преклонение.

— Гребни си — поднесъл му коша Стоедин. — Колкото искаш. Две шепи си гребни.

Злоокия се дръпнал от живата вода като от змийско жило. Овладял се, но се държал настрана от коша:

— Защо веднага? Има кога.

Разбирали се по движението на устата, защото врявата била оглушителна. Рижия тласнал каруцаря, съборил го от каруцата, изтръгнал поводите от ръцете му, шибнал първо ужасеното му лице с камшика и после замахнал по конете — биел, биел ли, биел.

Кончетата се понесли с всички сили и тълпата се проточила подир каруцата като опашка. Най-бързоногите я застигнали, уловили се за ритлите и тичали до нея. А изостаналите облещено пъхтели и като изоставали все повече и повече, завикали диво и отчаяно:

— Ей, великият!… Дай баре капка!… Дай по капка, бре!… Дай, бре, молим ти се, бре, пуууу!… Дай, бре, дъртак!… Пуууу!

Но от каруцата това не се чувало. Злоокия не късал очи от коша с живата вода — поотстранил се още малко и Мальо седнал между него и Стоедин. А Рижия биел с камшика изнемогващите кончета, докато се изгубили и преследвачите, и гласовете им.